МИХАИЛ ЖВАНЕЦКИ (1934 – 2020)

ХХ ВЕК

Втората половина на ХХ век – туберкулозата отстъпи, сифилисът стана по-лек, но пък по-широкообхватен, възпалението на белия дроб протича незабелязано.

Дружбата се видоизмени така, че да допуска предателство.

Няма нужда от срещи, размяна на писъмца, топли разговори. Даже допуска наличието на самотен дружащ, откъдето плавно преминава в общуване.

Общуване се наричат забравените форми на страховитите дружби от края на ХІХ – началото на ХХ столетие.

И любовта загуби заплашителната си сила от средата на ХVІІІ – края на ХІХ век. Смъртните случаи са изключително редки. Малки дози партиен комитет, домсъвет и другарски съд дават много благоприятни резултати. Любовта в урбанизираното и цивилизованото общество придобива причудливи форми: от равнодушие до отвращение по вертикала и от секс до пълна фригидност по хоризонтала.

Кръстовидната форма на любовта е характерна за градовете с население повече от един милион.

Вече няма нужда да споменаваме, че истината от втората половина на ХХ век допуска мъничко лъжа и се нарича истинска.

Мъжеството, наопаки, протича латентно и се проявява само в екстремните условия на телевизионни предавания.

Понятието „честност” се тълкува значително по-широко: от леко премълчаване и послъгване до пълното изясняване на някой от големите въпроси, но – само от едната страна.

Много по-лесно се прекарва принципността – тя сега допуска отстояване на две позиции едновременно. Затова и дискусиите станаха много по-интересни, като се има предвид, че спорещите си променят мненията по време на спора, което го прави труден за наблюдение, но по-кратък и интензивен.

А мащабното чувство, включващо в себе си безмилостност, безпощадност и жестокост, се нарича доброта.

Дълбокото доверие в съчетание с пълен контрол прие формата на затворен кръг.

Човекът, който казва „да”, се подлага на подробна рентгеноскопия, за да се разбере дали зад това „да” не се крие „не”. Точен отговор може да даде само анализ на урината, но да се вземе тя от него е трудно, също както е трудно да се изпълни резолюцията „Да”, която има много широк смисъл – от „не смейте да изпълнявате” до „решавайте сами”.

Взаимопомощта и подкрепата могат да се наблюдават под микроскоп, макар и трудно заради незабележимостта им.

Приятно е да се отбележи как с растежа на градовете чувствата и понятията загубиха отблъскващата ни в миналото яснота и леко и непринудено преливат едно в друго, по същия начин, по който различните цветове на спектъра образуват нашия сегашен бял цвят.

 

ХХІ ВЕК

Доживяхме, това е главното.

Но сме на кръстопът – не можем да станем като другите, много сме различни.

Лежим, седим, търкаляме се, но сме на прав път.

На пътя, по който са минали всички. Няма грешка.

Бандитизмът, проституцията, грабежите, продажността – това е цената на мира. С една война всичко това може да се унищожи, мирът – го допуска.

Свободата по принцип си изглежда така. Продават ни това, което купуваме.

Значи – ние сме си такива.

Продавачите са лъжливи и лукави. Но пък и те си имат своите продавачи.

Открихме нов свят, в който ние сме това – търсенето.

Ние формираме това, което ни показват и продават.

Но нормалният живот със здрави патъци и сит стомах вече е тук. Отворихме вратата и влязохме през нея. Всеки има какво да върши. Един снима филми, друг – ги гледа. Това е то, равенството.

Цената за богатството: изолация, охрана, стрес и риск да не се прибереш вкъщи.

Цената за бедността – сума ти свободно време, любов, приятелство, лесно преместване в пространството и мечта да забогатееш, за да опиташ от онова, за което говорихме преди малко.

Има и артисти, които обикалят из клубовете през цялата новогодишна нощ с по две смешки и една песен, изпълнени трийсет и два пъти за една и съща нощ.

Ако някой им завижда – и той не познава живота.

Изчезна приятелството, появиха се конкуренцията и потайността. Защото едни рязко започнаха да се различават от другите. Но пък всички имат възможности – при наличие на акъл или мускули можеш да живееш където си поискаш.

Ако обаче ги нямаш – може да живееш само тук, като си изчукваш заплатата с хитрост или гладни стачки.

Можеш да си имаш своя земя, за да я разбираш и обработваш. За да не съзерцаваш чужди буболечки в замразената пица и да пиеш чуждо вино, от което в спора не една, а две истини се раждат. Ето защо това, което пиеш, ядеш и целуваш трябва да е само твое.

Нашите хора обичат задачите, а непосилните задачи направо обожават, което доказа и опитът за построяване на социализма в една отделно взета страна.

Е, нищо особено не построихме, но пък какъв имидж в световен мащаб постигнахме!

Макар и да поизостанахме в обезпечаването на продоволствие, обувки и облекло.

Затова БАМ отиваха да строят не само по повеля на сърцето, а и на изпратилите ги жени.

БАМ си стои, Братск си стои, Колима ни очаква, на практика всички чакат практическото си приложение.

А това, че има забогатели, не бива да ни дразни – само на техен фон можем да се чувстваме честни и порядъчни. Ако на някого все още това му е нужно.

Освен съвестта, литературата, балета и други там непрактични постижения, си имаме и най-важното, което трябва да ни храни и облича – имаме си своята страна, към чиито кюнци и фитинги са се прикачили сума ти цивилизовани народи. Имаме си земя, която беше ничия и точно така си изглежда.

Истинското семейство – това са мъжът, жената, децата и земята им. Те са стопани не „на тази земя”, както пишеха навремето, а на „тази земя”. За да има какво да оставят на децата.

Когато си нямаме своя земя сме като мухи на парче месо – „къш” – и ни няма. „Разкарай се оттук” – и се разкарваме оттук надалеко, надалеко, там, където може нещо да си купиш с ум или тяло.

Да пием за привързаността си към страната, за превръщането на страната в Родина, за минимум контакти с властта, с медицината, с милицията, с пресата, с телевизията, с всичко, от което можем да научим това, което не искаме да научим. Да зачеркнем август от календара – нека бъде юли прим, един летен месец в повече няма да ни натежи и пречи!

Виждаме какво се случва, ако някой пречи някому да живее на тази земя: у нас през всичкото това време водим безсмислена война помежду си.

Ценностите си остават предишните: умът, почтеността, детето, мисълта.

И щастието когато от дома бързаш за работа, а от работа бързаш към дома.

Пък неприятностите ще ги преживяваме по реда на постъпването, а още по-добре изобщо да не ги преживяваме, а да си продължаваме напред.

Защото днешната цел ни е ясна: да стигнем там, където вече живеят.