Жълтата подводница

Психодиспансерът прилича на муха, кацнала върху голото теме на хълм, извисяващ се над морето – три куполообразни здания и две дълги едноетажни крила, около които се простира огромен тревист двор. В него открай време ръждясваше подводница – дали бе от Първата световна война, или от Втората, германска или руска, откъде бе дошла? Никой не знаеше…

Повечето пациенти на центъра за психично здраве бяхме луди – „луди за връзване”. Някои наистина ги връзваха – в огромни бели усмирителни ризи. Мене – никога, щото съм от „тихите” луди. Но не и от глупавите, безпогрешно разпознавам симулантите – тези, които не са луди. Лудостта е естествено състояние на човешкия дух, висша форма на людския интелект, сестра на гениалността. Симулантите се правят на луди, но не са. Те са ненормални, сътворени извън нормата, неестествени същества.

Тайната ни разкри един от пациентите – бивш моряк, пребродил моретата, воден от мистериозен „копнеж” по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста. Никой от нас не знаеше къде са Филипините, нито пък някога бе чувал за Фамагуста. Но бившият моряк спечели сърцата ни с разказите си за живота върху вълните. При всеки заник слънце ние, „редовните” или „постоянното присъствие”, се скупчвахме около него на поляната и отправяхме „жаден взор” натам, където в гаснещата вечер можеше да се почувства „дъхът на тропика”. Той ни отвори очите за същността на симулантите, научи ни да ги разпознаваме – по делата им неморални, по челата им ниски, по каскетите, асансьорите, нощните шкафчета, пачките и пищовите… „По простотията им ще ги познаете – обичаше да казва. – Тя не може се скри”. Сетне ни посочи пътя към Свободата. „Как да избягаме?” – попитахме. А той кимна към Жълтата подводница…

По това време тя все още не беше жълта. Но един пролетен ден ние я боядисахме в този цвят, спуснахме я по склона до морето и отплавахме… Луди, луди, ама бях­ме осъзнали, че свободата е благо по-висше от безплатния дневен хранителен порцион. И така, опиянени, заживяхме в нашата Жълта подводница…

В началото на бягството ни от действителността вдигнахме синьо знаме и поехме на запад. Тогава беше най-весело. Капитаните, които се сменяха на ротационен принцип, въртяха руля на воля – наляво, надясно. Подводницата ту се гмуркаше към дъното, ту се издигаше на повърхността – аха-аха да литне… Сетне щурман стана едно младо момче с френско име, ама не беше Наполеон. Наполеон го помня – лежали сме заедно в изолатора. Беше нещо като Жан-Жак Русо… Та това перчемлийче заедно с ядка негови верни симуланти взеха да щипват пари от взаимоспомагателния подводничарски фонд. Пипаха ловко и много скоро спестяванията ни се стопиха – от инфлацията, обясниха национално отговорните „експерти”. Най-тъжното бе, че тези уж наши другари започнаха да боядисват подводницата в червено. Все държаха курс север-североизток и разправяха, че ще ни водят на курорт – в Ялта, Сочи или Крим…

Когато боядисването привърши, неколцина тъмни балкански субекти лепнаха върху ориенталско червения корпус на бившата Жълта подводница един бял лунен сърп и една бяла петолъчка, докопаха щурвала и знаково насочиха плавателния съд към Босфора… Един от тях, уж философ по призвание, превзе салетата – столовата, самообяви се за главен готвач, грабна черпака и взе да раздава порциите по свое усмотрение. Той дори изби няколко обръча, които опасваха подводницата – трябвали му за някакви си фирми… Корпусът се пропука – най-вече от проявената наглост. Щяхме да се издавим. Чак след като го свалихме на брега, се разбра за какво иде реч. Концептуалистът и аркадашларите му почнаха да пазаруват на едро – пристанища, корабостроителници, тецове, язовири…

Жълтата подводница си върна оригиналната краска, след като попадна в пипалата на царския октопод, който превърна каютата си в тронна зала и се разположи върху престол, изваден от морските дълбини. Щяхме да му простим тази ексцентричност, ако не бяха неговите „юнги” – толкова алчни и нагли, че успяха да продадат дори подводничарския дълг, натрупан от предишните експерти по банкиране и хидроинженерство. И Жълтата гостенка спуснахме по трапа, заедно с „юнгите” є…

Бая луди се изредиха пред руля на Жълтата подводница. Луди, луди, ама все към кормилото и капитанския мостик напираха, за толкова години никой не се натисна да измие кубрика или галюна (тоалетната). Баш луд бе Командира – разчисти червения боклук, хвана верния курс и отведе подводницата там, гдето трябва. За което му се отблагодариха подобаващо – обявиха го за спешен случай и пуснаха слух, че общувал само с теменужки. А истината беше, че той разговаряше и с розите, и с лалетата, и с водните лилии, разбираше се даже с дивите треви, заешкия киселец и ежевчето.

Не му провървя и на онзи борец за социални правдини, който смени три националности, преди да се самоопредели като европеец. Това разтроение на личността би му осигурило почетно легло в Шизо­френното отделение, но главният ни лекар отказа да приеме пациент без здравна осигуровка – 30-годишният „пролетарий” нямаше и един ден трудов стаж. Тази липса на опит, съчетана с общото патологично състояние на момчето, му позволиха да поеме командването на подводницата, пребоядисана отново в червено. След успешната му тройно-коалиционна дейност, резултат на споменатото „разтроение”, от него се „разграничиха” дори най-верните му другари – не го избраха даже за член на разширения капитански съвет…

Житейският фарватер на днешния капитан първи ранг също е лъкатушен. Усвоил на млади години тънкостите на пиратския занаят, той съумя да вдигне бойния дух на екипажа, да го поведе на абордаж и да натъпче трюмовете на подводницата (включително и пожарогасителите) със злато и пачки от едри банкноти, които се подмокриха и взеха да тежат. Толкова много, че забавиха хода на подводницата и я повлякоха към морското дъно. От командния център реагираха „немедленно” и подготвиха за овакантяващото се място поредното „наше момче” – и то генерал, ама от „вевесето”. Пилотът нищо не разбира от подводна навигация, но новият курс към Безвремието му е вече зададен, а бидонът с червената боя – връчен и заприходен…

Всъщност, капитаните не падаха от небесните висини, нито изплуваха от океанските бездни… Всеки от тях бе избран – от нас, лудите! Капитаните наистина се постараха, но и някои от членовете на екипажа дадоха всичко от себе си, за да бъде потопена Жълтата подводница. Но тя продължава да пори безмерната шир на Надеждата, упътена към Заветния бряг и Обетованата земя, където всеки от нас ще получи всичко, от което се нуждае. Бъдете сигурни. Така както съм сигурен, че цял живот обитавам една Жълта подводница, че вирусите са полезни за вашето здраве, че Земята е плоска, че тя се върти и ще продължава да се върти до пълната и окончателната победа на параноята… Идиоти от всички страни, прииждайте! Жълтата подводница ви очаква! Оркестърът започва да свири! Пълен напред…

* * *

Психодиспансерът, неофициално наричан „лудница”, се намира на хълм, извисяващ се над морето. Според неговия главен лекар в ширналия се наоколо тревист двор никога не е имало подводница – нито стара, нито нова. Още по-малко пък жълта! Редовните пациенти на заведението обаче са на съвсем друго мнение…

Петър Кърджилов