ЧЕШМА С ВИНО

23 километра. Толкова изминахме, почти без да спираме, от Пуенте ла Рейна до Естейа. Седнал на паважа и облегнат на фасадата на албергето, за което чакахме ред, си мислех, че по принцип не може да има много причини, които да ме накарат да се изправя отново на крака и да продължа дори половин метър. Нито към Сантяго, нито в която и да е друга посока, освен да извървя пътя през банята към кревата.

Обаче до ушите ми достигна един слух. След това се огледа и се вмъкна в черепната ми кутия, нагазвайки смело през ушната кал. Това беше слух, който можеше не да ме накара да вървя още, а направо да летя.

Става дума за слуха, според който в този момент се намирах на не повече от две хиляди метра от чешма, от която свободно тече вино. Този слух се предава от пилигримна пилигрим и до мен стигна благодарение на любезното съдействие на моя приятел Ясен, който беше изминал пътя години преди мен. Бая вино трябва да е изтекло оттогава.

Този човек е известен като голям сеирджия и затова имаше голяма вероятност да ме е преметнал само и само да ме прати да бродя из испанската провинция в търсене на чешма, за която не виждам никаква логика да съществува. С риск да стана за смях, което не е нещо ново за мен, бях твърдо решен да извървя тези два километра и да проверя дали наистина съществува чудото „чешма с вино“.

Настаняване, баня, преобличане и пране. Всички тези ежедневни ритуали извършихме за времето, за което човек може да изрече името на манастира Санта Мария де Ираче.

100 изминати километра. Това беше голямата изненада за деня. Пътят към манастира минаваше през още едно градче. Айеги беше залепено за Естейа точно така, както е залепено село Герман за София и в средата на Айеги попаднахме на табела, която твърдеше, че в този момент сме изминали първите сто километра от целия път до Сантяго.

Не мина много време и пред нас се изправиха сградите на манастира. Манастир имаше, но чешма, от която да тече вино в изобилие, не намирах.

Започнах да правя опити да мисля логично. И така – по всички закони на логиката подобна чешма не трябва да има. Все пак, да бъдем реалисти. Защо да няма леприкони, Дядо Коледа, вечен двигател, еднорози и безплатен обяд, а да има чешма, от която свободно да тече вино? Няма никаква логика в това! Но ако все пак има нещо подобно, защото испанците са странни хора, подобна чешма би трябвало да може да се намери много лесно. Сигурно от нея трябва да тръгва огромна опашка от хора с бидони, лейки, вани за къпане, огромни туби от минерална вода, цистерни и всякакви други кухини, които да напълнят с безплатното вино. Очаквах да видя точно такава опашка, каквато се вие ежедневно за някаква проста минерална вода при чучурите на минералната баня в София.

Освен това около самата чешма очаквах да видя купчини от припаднали и опиянени полуживи хора. Хора, които са се направили на нечовеци от пиене.

Озъртах се и не видях нито едно от тези неща и аха да заключа категорично, че има невъзможни неща и едно от тях е подобна винена чешма.

Точно си казах: „Господи, дай ми някакъв знак, че не съм си загубил ума, щом търся вино, което да тече от чешма!“, и очите ми се спряха на една табела, която се беше килнала леко подигравателно и най-услужливо ме насочваше към “Fuente del vino”.

Човек би трябвало да не е с всичкия си, за да пренебрегне тази табела, и така след десет метра попаднах на самата чешма.

И о, чудо! С Дани бяхме единствените хора в този момент там. Нямаше опашка, нямаше бидони, нямаше купчини от трупове на пияни пили-пилигрими.

Продължих да оглеждам обстановката. Виното определено течеше напълно свободно, защото никъде не видях цепнатина, която да прибере всяко евро, което свободно дрънка в джоба ти, нямаше човек с масичка и паничка, нямаше водомер, който да отчете количеството, което си налял… Виното наистина би трябвало да е безплатно.

Стига да има вино. Завъртях кранчето и… потече.

Потече и една сълза по бузата ми, след като видях, че от чучурчето наистина се излива червена струя. Бързо затворих кранчето, защото виното просто изтичаше в канала. Това вино определено би трябвало да се опита, но как? Бързайки насам, съм пропуснал да си взема чашата за кафе, която с Дани си купихме в Памплона. Да се върна за нея? Абсурд. Да пия от ръка? Тази идея беше по-тъпа и от мен. По този начин по-голямата част от виното ще замине в канала. Да се включа в канелката? И това не става. Започнах безпомощно да се въртя и трескаво да мисля как да постъпя. Чувствах се като японски турист, на когото са му откраднали фокуса на фотоапарата.

Бях на сантиметри от чучура – чудо, а виното беше абсолютно недостъпно за мен. По-добре чешмата да беше пресъхнала, да не бях идвал тук, да не съществуваше изобщо…

Ако поне пилигримската ми мида беше в мен, а не закачена на раницата? Тогава щях да я ползвам като паничка и да пия от нея, но и тя беше на достатъчно голямо разстояние от мен. Всички възможни решения се намираха на два километра от мен. Или поне всички. Търсейки начин да се включа в този винопровод, погледът ми се спря на една вендинг машина, която се намираше точно срещу винената чешма. Извадих от джоба едно евро, пуснах го в цепнатината и срещу него, без изобщо да се пазари, вендинг машината ми пусна половинлитрово шише минерална вода. Взех го, отворих шишето с разтреперани ръце, изпих каквото мога, с останалата част от водата полях цветята и чакъла наоколо, почерпих Дани и… наточих половин литър вино от Бодега де Ираче. Отпихме по глътка и трябва да кажа, че имах чувството, че пия втечнена радост. Шишето отново беше наполовина празно и тогава решихме, че е редно с Дани да разгледаме манастира. За огромно мое съжаление всички негови врати бяха заключени. Не ни оставаше друго, освен да се върнем към чешмата, да си напълним отново шишето и да се върнем обратно в Естейа.

Тази чешма, красивият град Естейа и радостта от изминатите сто километра бяха част от годишнината ни с Дани. Точно на този ден се закръглиха цели 18 години, които Дани беше загубила в това да ме търпи…

Стефан СТОЯНОВ

Из книгата
„До Сантяго де Компостела на четири крака“,
изд. Black Flamingo