ЧОВЕКЪТ, КОЙТО НЕ МОЖЕЛ ДА СПИ

КАРЕЛ ЧАПЕК (1890 – 1938)

— След като господин Долежал подхвана разговор за дешифрирането — намеси се господин Кавка, — аз също бих искал да ви разкажа за една работа, която скроих на времето на колегата Мусил. Той, Мусил, е необикновено възпитан и деликатен човек, но е тип на интелектуалец; във всичко вижда проблеми и търси да установи отношението си към тях. Той например има свое особено отношение и към собствената си жена и живее не в брак с нея, а в проблема за брака; освен това той признава социалния проблем, половия въпрос, проблема за подсъзнанието, проблема за възпитанието, кризата на днешната култура и цяла редица други проблеми. Хората, които във всяко нещо откриват проблеми, са еднакво непоносими, както и онези, които си имат принципи за всичко. Аз не обичам проблемите, за мене яйцето си е яйце и ако някой започне да говори с мене за проблемата на яйцето, аз ще се уплаша, че яйцето може да е развалено. Казвам ви това само за да знаете какъв човек е този Мусил. Един път преди Коледа той си науми да отиде на ски в Кърконошите; и понеже трябваше да се снабди още с едно-друго, излезе на покупки, като заяви, че ще се сбогува с нас по-късно. Малко след това го потърси доктор Мандел, вие го знаете, известният публицист, също така един рядък екземпляр, и каза, че трябва на всяка цена да говори с господин Мусил.

— Мусил го няма — казвам му аз, — но предполагам, че ще се отбие, преди да замине; почакайте го тук.

Доктор Мандел се навъси.

— Не мога да го чакам — каза той, — но ще му оставя бележка. — И той седна на бюрото да пише.

Не зная дали някой от вас е виждал по-нечетлив почерк от почерка на доктор Мандел. Прилича на сеизмограма — една такава дълга, начупена водоравна линия, която на места затрептява и остро подскача нагоре. Аз познавах добре почерка му и сега с любопитство гледах как ръката му се движи по хартията. Внезапно доктор Мандел се намръщи, смачка нервно листа, на който пишеше, захвърли го в коша и стана.

— Тя е една дълга и широка — измърмори той и хукна навън.

Нали знаете, един ден преди Коледа на човек не му се залавя за сериозна работа; затова, като седнах на бюрото, аз започнах да чертая по един лист хартия линии във вид на сеизмограми: едни дълги разтреперани черти, които от време на време подскачат нагоре и надолу, чертаех ги както ми дойдеше. Известно време се забавлявах с това, а след това оставих надраскания лист на бюрото на Мусил. В този момент в помещението нахлу самият той, екипиран за планината, със ските и щеките на рамо.

— Е хайде, заминавам — изчурулика той радостно на вратата.

— Идва някакъв господин и ви търси — казах аз почти безразлично. — Остави за вас писмо, каза, че било важно.

— Дайте да го видя — каза той бодро. — А — сепна се той малко, като видя моето произведение. — От доктор Мандел; какво иска?

— Не знам — измънках нелюбезно, — бързаше много, а пък почеркът му е един, не бих се наел да го разчитам.

— Аз разчитам драскулиците му — лекомислено заяви Мусил, подпря ските и щеките на стената и седна на бюрото. — Хъм — изтърва той след малко и стана извънредно сериозен. Измина половин час гробна тишина. — Мога да кажа, значи, че разгадах първите две думи — отдъхна си най-сетне Мусил, като стана — те са „драги господине“. Но сега вече трябва да бързам за гарата. Ще взема писмото със себе си и сам дяволът трябва да се крие в тая история, ако не го разчета цялото през време на пътуването.

След Нова година той се върна от излета си в планината.

— Е, как прекарахте? — питам го аз. — Сега в планината трябва да е чудно, а, Мусил?

Мусил само махна с ръка.

— Че кой знае — каза той. — Да ви призная, през цялото време стоях в хотела, кракът ми не е излизал от стаята; но хората казват, че било прекрасно.

— Какво има — проявих аз загриженост, — да не би да сте били болен?

— А, не — каза Мусил с престорена скромност, — но през цялото време разчитах писмото на Мандел; и го разчетох, ако искате да знаете — заяви той триумфално. — Само две-три думи останаха неразчетени. По цели нощи не съм спал — но аз бях решил, че ще го разчета, и го направих.

Аз нямах смелостта да му кажа, че писмото са най-обикновени драскулици, начертани от мене.

— И толкова важно ли беше писмото? — попитах с любопитство. — Струваше ли си поне труда?

— Това не е важно — отговори гордо Мусил. — Мене то ме интересуваше по-скоро като графоложка проблема. Доктор Мандел ме моли в него в срок от две седмици да напиша статия за списанието му — само че на каква тема, тъкмо това не мога да разчета още; а освен това ми честити празниците и ми пожелава приятно прекарване в планината. Общо взето, нищо особено; но разчитането, разбирате ли, това беше една съвършена методическа задача — с нищо друго човек не може да упражни така ума си. Това вече си струва тия няколко дни и нощи.

— Не е трябвало да му скроявате тоя номер — каза укорително господин Паулус; — по дяволите загубените дни, но за безсънните нощи наистина трябва да се съжалява. Сънят, знаете ли, това не е само почивка на тялото; сънят е нещо като прочистване и опрощение на миналия ден. Сънят е особена милост, която ни се оказва: през първите минути след добър сън всяка душа е чиста и невинна като душата на младенец. Аз много добре зная това, защото по едно време бях загубил съня си. Може би то беше вследствие на нередовен живот или пък нещо в мене не беше в ред, не знам; но щом само легнех в кревата и почувствах в клепачите си първия сърбеж на сънливостта, нещо в мене като че ли трепваше и след това оставах да лежа буден с часове и се взирах в тъмнината, докато се съмнеше. И това продължи цяла година. Една година без сън. Когато човек не може да заспи, той гледа най-първо да не мисли за нищо; затова започва да брои или да чете молитви. Но внезапно се сеща: Господи Боже, та аз вчера забравих да направя това и това! След това му хрумва, че може би са го излъгали в магазина при плащането. После пък си спомни странния начин, по който му е отговорила онзи ден жена му или приятелят му. След малко пропука някой от мебелите и човек си помисли, че е крадец, и се изпоти от страх и от срам. А след като е бил вече овладян от страха, той започва да изследва телесното си състояние, плувнал в пот и ужас, и си дава сметка какво знае за нефрита или рака. Най-неочаквано в съзнанието му изплува споменът за крайно неприятната магария, която е извършил преди двайсет години, и дори и сега се изчервява от срам. Стъпка подир стъпка човек влиза в контакт с едно твърде странно, натрапчиво и неизкупено „аз“; със своята слабост, със собствените си груби и отвратителни постъпки, с недъзите си и изтърпените неправди, с всички идиотщини, излагания и отдавна преживени страдания. Връща се всичко мъчително и болезнено, и унизително, което е преживял някога; от нищо не бива пощаден този, който не може да спи. Целият ти свят се изкривява и придобива мъчителна перспектива; постъпките, за които вече си забравил, ти се кривят, като че ли ти казват: Ах, как само се държа ти тогава, говедо такова; а помниш ли как първата ти любов, тогава, когато беше на четиринадесет години, не дойде на срещата? Да знаеш, тя тогава се целуваше с друг, с твоя приятел Войта, и двамата ти се подиграваха! Каква си ти шушумига, шушумига, шушумига! И човек се мята в парещото си легло и се опитва да си внушава: Дявол да го вземе, че какво ли ме засягат всички тия неща! Каквото е било, било е и край! Но да знаете, че това не е вярно. Всичко, което е било, съществува. Продължава да съществува дори и това, за което вече не си спомняш. А аз мисля, че паметта продължава да съществува и след смъртта. Приятели мои, вие ме познавате доста добре; знаете, че не съм нито някакъв темерутин, нито борсук, нито хипохондрик, нито пък мърморко, черногледец, сърдитко, нито пък съм прекалено деликатен и обидчив, не съм и някой лигльо, противен човек или песимист. Обичам живота и хората и самия себе си, с каквото и да се заловя, работя го като луд, обичам да се боря с трудностите; с една дума, аз съм достатъчно груб и земен човек, какъвто подобава да бъде всеки мъж. Дори и тогава, когато бях загубил съня си, през деня аз бях неуморим, не скръствах ръце и отхвърлях задача подир задача; нали знаете, че се ползвам с името на пословично деен човек. Но вечер, щом си легнех и започнех безсънната си нощ, животът ми се раздвояваше. Там оставаше животът на дейния, жънещия успехи, самолюбив и здрав мъжага, на когото всичко се удава благодарение на неговата енергия, съобразителност и на безсрамното му щастие. Тук, в леглото, лежеше умореният и задъхан човек, който с ужас си даваше сметка за несполуките, позора, нечистоплътността и унизителността на целия си живот. Аз преживявах два живота, които почти не се досягаха и страшно не приличаха един на друг: единият, дневният, състоящ се от успехи, деятелност, човешки отношения и доверие, забавни препятствия и едни такива нормални импулси; животът, в който аз бях по своему щастлив и доволен от себе си. Но през нощта се развиваше вторият ми живот, изтъкан от страдание и смут; животът на човек, който в нищо не беше сполучил; човек, който беше изоставен от всички и сам се беше отнесъл зле, малодушно и глупаво към всички; човек, онеправдан във всяко отношение, трагичен неудачник, когото всеки мрази и лъже, слабак, който е загубил играта и който се влачи като пребит от един позор към друг позор. Всеки от двата живота сам по себе си беше последователен, свързан и цялостен; когато живеех единия от тях, струваше ми се, че другият принадлежи на някой друг, че няма никакво отношение към мене или че е само привиден; че е самоизмама и болезнена илюзия. През деня обичах; през нощта се съмнявах и ненавиждах. През деня живеех нашия човешки живот, живота на хората: през нощта живеех сам себе си. Който мисли за себе си, губи света. И така, струва ми се, че сънят прилича на тъмна и дълбока река. Тя отнася със себе си всичко, за което не знаем и за което не бива да знаем. Странната мътилка, която се е утаила в нас, бива подета и оттича в безсъзнанието, което няма брегове. Лошите ни постъпки и нашите подлости, всичките ни банални и мъчителни грехове, унизителните ни магарии и несполуки, секундата лъжа и отсъствие на любов в очите на ония, които обичаме, онова, с което сме се провинили ние, и онова, с което други са се провинили по отношение на нас, всичко това тихичко отплува някъде отвъд пределите на съзнанието. Сънят е безкрайно милосърден, прощава на нас и на нашите длъжници. И аз ще ви кажа следното: Това, което наричаме наш живот, това не е всичко, което сме преживели; това е само подбор. Това, което преживяваме, е прекалено много, повече, отколкото може да обхване умът ни. Ето защо ние си подбираме едно друго, онова, което ни изнася, и така някак си успяваме да изплетем едно такова опростено действие; и този продукт ние наричаме наш живот. Но колко отпадъци оставяме при това, колко странни и страшни неща отминаваме без внимание, Боже Господи! Ако можеше човек да осъзнае всичко това! Но ние можем да живеем само един прост живот. Не би било по силите ни да преживеем повече. Не бихме имали сили да носим живота, ако не изпогубвахме из пътя по-голямата част от него.

Превод: Светомир ИВАНЧЕВ