НОЩЕН ВЛАК

Коледен разказ

В средата на 80-те служех  като старшина-школник в Нова Загора и понякога ме пращаха до София като куриер – да занеса плик с документи или да получа плик с документи.

Обикновено пътувах с нощни влакове и знаех разписанието им наизуст. Една нощ, точно на Бъдни вечер, се качих  в София на влака за Нова Загора, за да се прибера в поделението. Тогава Рождеството не се празнуваше /на власт беше атеизмът/, а само Нова година. Софийската гара бе украсена за празника, в чакалнята имаше елха, гирлянди, снежинки и букви ЧНГ, изрязани от стиропор. Някои от пътниците носеха пакети, увити в шарена хартия с щамповани други три букви: ЦУМ  – подаръци за близките от най-големия столичен мол, то други молове нямаше. Пък и изобщо нямаше такава дума.

Нощните влакове обикновено не са пълни, намерих си празно купе, завих се с шинела и бях готов за сън – нали на войника, след свободата, най-много му липсва сънят. Чувах гласа на диктора от гаровия перон,че влакът за еди-къде си заминава НА еди-колко си часа и мислех за неправилната употреба на предлога – защо НА, вместо В? Ако железничарите бяха езиковеди, влаковете щяха да тръгват НА време и В точния час, нещо, което и тогава, и днес се случва рядко.

Този влак обаче тръгна НА минутата.Унесен в мисли за езика и стила на железниците, се стреснах, когато в купето влетя едра жена на средна възраст. Тя влачеше за ръка сина си – пъпчив младеж-гимназист. И те носеха пакети от ЦУМ, и те са били на пазар в столицата. Майката изглеждаше властна, с пръст посочи на сина си къде да седне и веднага ме заговори:

– За къде пътувате? Ние сме за Стара Загора, но ме е страх,че ще заспим и ще си пропуснем гарата…

Уточни, без да я питам, че били дошли с влака в София предната нощ, днес цял ден обикаляли по магазините да търсят яке и обувки за момчето, че в провинцията нямало избор. И сега били като пребити. Заспят ли, ще се събудят в Бургас.

– Спокойно! – отвърнах. – По разписание влакът трябва да е в Стара Загора след пет часа… Аз ще ви събудя. На гарата има престой петнайсет минути, ще успеете да слезете.

Макар да я успокоих, жената не се успокои. Продължи нервно да обяснява, че и друг път е заспивала в нощен влак и си е пропускала гарата… Спрях да я слушам,  ритмичното „трака-трак” на колелата ме унесе. В дрямката си чувах,че  не я свърта – уж сяда, а се върти на мястото си, става, излиза в коридора, подхваща разговор с хора от съседните купета. Гласът й кънтеше като от уредба, сякаш е диктор на гаров перон:

– Другари (тогава всички бяхме другари), аз и синът ми пътуваме към Стара Загора и се боя да заспя, че ще пропусна гарата си… Вие за къде пътувате?

Не долавях какво й отвръщат, чувах само нея да обяснява:

– Аз съм  пропускала така… Затова, моля, някой да ме събуди!

И пак влиза вътре в купето, сяда, върти се като пумпал на седалката…Отново става, излиза в коридора и зове:

– Другари, има ли други във вагона, които ще слизат на Стара Загора? Нека ние, слизащите на старозагорската гара, да се запознаем, да се обединим, че когато дойде моментът, да слезем като един… Да не остане някой във влака и да си пропусне гарата!

Жената явно имаше организаторски талант, бе родена за лидер –  издири пътниците за Стара Загора из другите купета, запозна се с тях и ги мобилизира, да са в пълна готовност при даден знак за слизане.

В просъница мярнах надписа на Пловдивската гара, после на Чирпан се поразбудих и предупредих моята спътница, че наближаваме Стара Загора, до половин час ще сме там.

– Намираме се в готовност!- отвърна тя, личеше й,че изобщо не е мигвала.

Беше вдигнала сина си, бяха нарамили багажите.

– Да заемем позиция за слизане – говореше жената. – И да проверим останалите слизащи в Стара Загора…Някой да не липсва!

Майката и послушният син излязоха в коридора, тя подкани и пътниците от съседните купета да заемат позиция до вратата с готов багаж.

Влакът бе още далеч от всякаква гара, той препускаше през снежното, пусто поле, от прозореца не се виждаха никакви светлини, освен озъбената от студ луна. Навън сигурно бе фризер – поне минус десет.

Но както си трака-тракаше ритмично, локомотивът изведнъж  намали скоростта, вагоните изскърцаха и спряха насред полето. Това често се случва и днес – в характера на българските железници е да спират неочаквано и на неочаквани места.

– Стараа Загораа! – изкрещя жената. – Слизаме! Бързо, бързо!…

Цялата група от 5-6 души, новосформираното сдружение на слизащите старозагорци, последва своя неформален лидер, като се изсули от вагона насред пустото поле.

И в тоя момент влакът тръгна. В характера на българските железници е не само да спират извън разписанието, но и да тръгват неочаквано.

А групата на слизащите в Стара Загора, начело с лидерката си, остана на полето, поне на десетина километра от целта.

Не ми стана смешно, а тъжно – тия хорица, жертви на агитацията, щяха да прекарат Рождественската нощ във фризера на зимата. Представих си как вървят като изпаднали бежанци, нарамили своите багажи, по траверсите на жепе линията към далечните светлини на града. И шумно ругаят  спътничката си от влака  и собствената си доверчивост.

Затова внимавайте, читатели мои, на какъв лидер гласувате доверието си, мислете накъде ви води, за да не останете в ледената нощ далеч от светлините на цивилизацията!

Михаил Вешим