ПРЕД РАЙОННОТО

За сто осемдесет и пети пореден ден пенсионерът Любен Паросков пристигна пред местното РПУ. Входът на службата за документи, обсаден от граждани, изглеждаше недостъпен. Опашката не беше дълга – не повече от километър.

Хората бяха дошли, за да се сдобият с лични документи. За Паросков това щеше да бъде последната в живота му карта – безсрочна, и както се шегуваше той, за вечни времена. От половин година той опитваше да се класира, но все безуспешно. Идвал бе сутрин с изгрева на слънцето и по пладне, в горещините, с мокра от пот риза. Не го спря леденият есенен дъжд, а преди Коледа разчиташе да го споходи чудото, но всеки път бе едно и също, не съумяваше да премине този Рубикон – вратата, в рамките на обявеното работно време.

Включваха го в списъци, които после изчезваха. Пререждаха го майки с деца,  инвалиди, сънародници от чужбина. Минаваха хора, които му предлагаха да прескочи опашката срещу солидна сума, но той бе противник на рушвета. Снабден със сгъваемо рибарско столче, Паросков се радваше на социалното общуване въпреки отстоянието, което спазваха. Тук срещна Капка, млада пенсионерка, и се влюби.

Прекараха незабравим месец един до друг на опашката, като съобщаваха на интересуващите се, че са заедно, и крояха планове да узаконят връзката  си. Документите придобиха ново значение за тях и те заедно се ядосваха на бюрокрацията, но възпитано, не като останалите чакащи. Когато някой озверял от чакане си изпуснеше нервите и прекалеше с думата „майка“, Любен Паросков започваше да шепне в ухото на своята любима интересни случки от бригадирското движение. Друг път, когато опашката гръмогласно обсъждаше важен орган, свързан с мисловната дейност у служителите, довел до тази неразбория, той подхващаше спомени от ученическите си години.

Капка го слушаше с интерес, но от време на време му подшушваше да измисли нещо, за да се сдобият най-после с исканите документи. Опиянен от нейното внимание, мъжът разчиташе посланията й като израз на копнеж.

Ненадейно Капка изчезна и влюбеният остана сам на опашката. Притесненията му, че се е разболяла, се разсеяха на петия ден, когато я видя да излиза от изхода с нова лична карта, но и с нов мъж, не толкова висок и представителен като него.

Паросков усети по лицето си първите студени капки дъжд и извади дъждобрана. Заваля проливно и хората панически се разбягаха. Разстоянието до вратата се стопи. Седемдесет души само. Днес ще успее. Изведнъж към него се залепи някакъв младеж.

– Може ли да мина? Това е първата ми лична карта. Извънредно важна е. Има едно момиче, което ме чака…

Паросков направи път на младежа. Не можеше да допусне някакъв документ да  застане между младия човек и любовта.

Ирена ГЕОРГИЕВА