НАШИЯТ ПЕТЪЧЕН САЛОН

СМЕШЕН ПЛАЧ

„Плач на ангел” е новата пиеса на Стефан Цанев, поставена в Народния театър. Моноспектакълът е с участието на Христо Мутафчиев.

Не съм гледал спектакъла, но няма и да го гледам. Реших го, след като прочетох една хвалебствена рецензия – нищо не може да те откаже по-лесно от прекалената хвалба.

В рецензията бе разказана накратко драмата: героят излиза от затвора, след като е излежал

19 години зад решетките. И намира разруха в собственото си село – къщите са изтърбушени от крадци. „Защото оттук е минала демокрацията” – му обяснява някаква бабичка. И човекът иска да се върне в затвора, защото там ще е по-свободен.

Страхотно внушение, няма що! Излиза, че на драматурга демокрацията му е виновна… Сякаш е съгласувал пиесата си с Корнелия Нинова – нали и тя се оплакваше, че демокрацията много й е отнела…

А по-добре ли беше при Живков? Когато всички живеехме в „затворено общество” или в „обществен затвор“, не можехме да пътуваме, да говорим и да пишем свободно?

Защо Стефан Цанев лее сълзи по онова време – какви толкова привилегии загуби?

Отговора намерих в книгата „Отгласи” (разговори с Цочо Бояджиев), изд. Комунитас, София, 2020 г.

Там философът проф. Цочо Бояджиев е записал в дневника си: „Големият оплаквач на републиката, Стефан Цанев, с поетическа безхитросност го изказа: някога ние бяхме свободните, ние бяхме бунтарите; когато влизахме в кръчмата, момичетата се обръщаха след нас; сега всеки е свободен, всеки може да говори свободно – ние загубихме нашата изключителност, вече не ни познават. Жалка философия, ако приемеш, че изключителен – и тъкмо поради това задължително свободен – е всеки човек, поетът, но и каменарят.”

Написаното от проф. Бояджиев, макар и по друг повод, в случая ми е достатъчно – не ми е нужно да ставам зрител на „смешния плач” на поета и драматурга Цанев в Народния театър.

Михал МИШКОВЕД