АХ, ТОЗИ ЛОЛО

СЛАВОМИР МРОЖЕК (1930 – 2013)

Как умее да натиска клавишите. Искам да кажа съответните клавиши, защото да натискам, просто да натискам, мога и аз. Но не затова ни държат тук, Лоло и мен, за да натискаме каквото и да е и как да е. Ако ставаше дума само за това, изобщо нямаше да има за какво да говорим, т.е. ако тук имаше само съответни или само несъответни клавиши. Но идеята на този господин с брада се заключава точно в това (и май целта му е само да унижи мен, а да възвеличи Лоло), клавишите да бъдат два вида. Такива, които трябва да се натискат, и такива, които не трябва да се натискат. И което е по-лошо – те по нищо не се различават. Всъщност не се различават, докато не ги натиснеш. След това разликата излиза наяве, ох, дори е прекалено видима. А именно, като натиснеш съответния клавиш (т.е. когато Лоло го натисне, защото на мен това не ми се удава никога), се отваря клапа и изскача парченце сланинка, което изяжда този, който го е натиснал (т.е. Лоло). Когато пък натиснеш несъответен (този, който аз винаги натискам, въпреки че искам да натисна друг) – нищо не се отваря.

Защо е така? Защо на мен никога не ми се удава да натисна съответния клавиш. (А на него винаги му се удава). Господинът с брадата, който е организирал всичко това, ни е предоставил свобода на избора, значи резултатът е в мои ръце. Нещо повече, този господин изглежда очаква, а дори изисква от мен да натискам съответните клавиши. Как да обясня, че аз не натискам както трябва, а Лоло натиска? Само с това, че Лоло умее, а аз не умея. Т.е. че аз съм по-глупав от Лоло.

За да не загина от глад, трябва да се оправям по друг начин. Ето как:

Тъкмо Лоло вече е натиснал и аз съм натиснал със съответните резултати, които описах по-горе. Лоло стиска в предните си лапички парченце апетитно миришеща сланинка (на мен тя ми мирише по-апетитно, отколкото на него, защото аз съм гладен, а той не е), моите лапички са празни и ми къркорят червата. Той не се захваща с яденето (защото се е наплюскал, гаднярът), аз охотно бих се захванал, но нямам с какво. Сланинката е в лапичките на Лоло. И така, започвам:

– Знаеш ли, Лоло, възхищавам ти се. Ти си толкова мъдър, толкова интелигентен, че дори шепата глупав разум, която притежавам, ми стига, за да го проумея и оценя. Ако изобщо имам някакъв разум, то май само затова и само дотолкова, че да ти се възхищавам.

– Хм, хм… – сумти Лоло. – Какъв съм?

Потръгна, си мисля и повтарям:

– Ти си мъдър, интелигентен, изключителен, наистина необикновен.

– Необикновен, казваш – подхваща Лоло с наслада и има такъв вид, сякаш яде най-великолепната сланинка на света. – Необикновен?

– О, да, ти си ве… лик… могъщ… мням-мням, млям-млям… Нечуван… мляс-мляс… Изумителен…

Трудно е да се яде и да се говори едновременно, но знам, че трябва да говоря, ако искам да задоволя Лоло. Трябва да се живее. Въпреки че ако някой ме попиташе: „Защо трябва?“ – не бих могъл да отговоря на този въпрос.

Лоло охотно се впуска в дискусии на общи теми. Има за това желание и освободена глава, защото търбухът му винаги е пълен. Аз мисля преди всичко за ядене, но не мога да му откажа, когато му се прииска да си по­бъбрим за абстрактни неща. Негово право е.

Разговаряме предимно вечер, когато лабораторията е вече затворена, клавишите не работят и никой не ни наблюдава. Тогава Лоло започва:

– Моята мисия е да докажа, че сме способни да властваме над света. Плъх – това звучи гордо. Аз съм нечувано интелигентен, но това още нищо не е. Като упражнявам своята интелигентност, като я развивам и задълбочавам, се приближавам до резултати, които не сме сънували.

– Но, Лоло, – плахо се опитвам да опонирам, – засега сме затворени в клетка.

Той игнорира забележката ми.

– Моята забележителност показва, че сме изключителна раса. Моето призвание е еволюиране, което ще ме изведе начело на вида, а нашия вид начело на всички други видове. Трябва да се справим с тази задача.

– Ти сигурно ще се справиш. Но аз не.

– Не се безпокой. В края на краищата ти също си плъх, макар и глупав. Принадлежиш към същата порода, към която и аз.

Лоло разгръща крилата на своята фантазия. Говори за изобретенията, които ще направи, макар, разбира се, да не прецизира, защото не знае още какви ще бъдат. Но той има интуиция, виждане за нещата и вдъхновение. Доверява ми например:

– Вече нещо ми проблясва. Ще изнамерим нещо… Нещо такова…

Не може да се изрази и прави кръгово движение с лапичките.

– Имаш предвид колело?

– Да, да, колело! – зарадва се. – Изобретяването на колелото ще ни отвори път към други изобретения.

– Разбира се, – съгласявам се неискрено. – Ще завладеем космоса. Сланинка.

– Какво?

– Нищо, нищо – изплъзна ми се.

И така си бъбрим.

От известно време ме обхваща безпокойство. Не е безпокойство за сланинката. която познавам твърде добре. Това е нещо друго. Казвам на Лоло:

– Не мога да го определя, аз съм само един прост, глупав плъх. Но чувам глас, който ми казва: „Прегризи клетката, измъкни се извън стените. Скочи във водата.“

– Що за глупости, – смее се Лоло. – Да прекъснем опита? Да гризем? И за какво във водата?

– Не знам. Това е таен глас, който не благоволява да ми се представи. Не знам откъде идва. Знам само, че звучи повеляващо.

– Толкова по-малко трябва да му се обръща внимание. Не разговаряй с непознати. Натискай.

И Лоло натиска, получава сланинка, яде. Аз нямам желание да натискам. Дори вече не затова, че и без това нищо няма да ми излезе. Гласът не замлъква, повтаря се, не ми дава покой. Този глас ми казва, че тази клетка, това помещение, в което тя се намира, и това, в което се намира помещението, са застрашена. Че трябва да напуснем всичко това, да се измъкнем извън пределите на всичко това и да бягаме. Не знам накъде, но да бягаме, да бягаме, да бягаме… Сънувам океан, аз и Лоло, гребейки с лапички, плуваме в този океан и се отдалечаваме от опасността.

Но той не иска и да чува за нищо.

– Какъв океан, за какъв океан, да не си полудял. Точно в океана е опасно.

– Да, но там все още имаме шанс. А тук…

– Какво тук?

– Тук ще загинем.

– Може ти да загинеш, но не и аз – обижда се, – аз с моята интелигентност…

Има право. Той със своята интелигентност чудесно се справя тук. И какво би правил той в океана? Там – нито клавиши, нито натискане, край на престижа му. Тук той няма да загине и аз край него няма да загина.

Та защо тогава се безпокоя?

Превод:
Десислава ХРИСТОЗОВА