ПОЛЪХ ОТ ОТВЪДНОТО

За първи път реших, че животът няма смисъл, в началото на 80-те години, когато поисках ръката на Елка, а тя ми отказа, защото имала да пише домашно по български. Като че ли аз нямах домашно за писане!

Бяхме в един и същи клас, IV-а, само дето аз имах тройка по български, докато тя беше отличник по всичко.

Разбира се, това веднага създава измамна представа за нещата: моите влечения бяха чужди и за съучениците ми, и за другарката Лалова, класната ни, а още по-малко – за нашите вкъщи.

Единственият просветен човек в полезрението ми беше дядо Ахил. Иначе в семейството ни имаше неписан строг ред, поне досега спазван от всички вкъщи.

  1. Дядо никога не разговаряше със зет си (баща ми/, защото последният не изтрезнявал. С дъщеря си (майка ми) не се поздравяваше, защото била влязла в някаква партия. (В училище учим, че има една партия, дето се пише с главно „П“ задължително.)
  2. Според квартални активисти на ОФ (?) майка ми и баща ми не са се понасяли още отпреди да се родя.
  3. Баща ми не говори с мен, понеже мама се опасява от вредно влияние върху мен и го е наплашила, че ще му отреже топките (?), ако забележи такова нещо.

Така моят учител в живота стана дядо Ахил. С една дума, аз се образовах с книжките, които той ми даваше да чета. Та искам да кажа, след позорния ми провал при Елка за мен не остана друго, освен да обмисля как по-красиво да си отида от този свят.

И какво? Нали бях новак в тия тайнства, неведоми сили ме насочиха към най-баналното: прерязване на вените в топла вана.

Съгласих се…

До едно време нещата вървяха; с единия крайник вече бях във ваната, когато се случи нещо, което не бих пожелал никому…

Изневиделица отнейде се появи комшийският котарак Дончо, който прекоси банята със зловещо окървавен плъх в уста. Като не съм понесъл гледката, аз съм изпаднал за цели три денонощия в кома, тоест в непознато време и пространство. Когато съм се съвзел, край леглото ми бяха приятелите. Задъхано попитах дали Елка знае за конфузното ми падение по повод плъха. Настъпилото гробовно мълчание бе достатъчно ясен отговор. В тази обстановка помолих поне да обсъдим какво ще се прави нататък. Не бях стигнал до средата на изречението си, когато същите приятели един през друг забарабаниха с неукрепналите си гласчета своите най-добронамерени съвети за живота; заприличаха ми на стадо какаду (ако тези твари са пример за добронамереност, разбира се). Креснах им да се разкарат или да говорят един по един. Възприеха второто, което помогна да науча доста неща, при това със затворени очи.

Идиот от махалата отровил Дончо. Неизвестен. Това добре. Елка обявила пред всички момичета от класа ни, че няма да се омъжи никога за никого. Някакъв полковник поръчал да ме доведат (те, приятелите!) в управлението, веднага щом се свестя. Стая 77.

Това не беше добре. Не стана нужда да търсим стаята, той вече чакаше долу при входа. Много се учудих, като видях как толкова много милиционери в униформа се изпъваха да козируват на съвсем цивилен човек, облечен едва ли не по домашному.

– Ха, ето го нашия юнак! – пристъпи с добродушна усмивка към мен чудакът, за да ме прегърне през рамо.

– Полковник Мечкаров? – попитах неуверено.

– Не, не – засмя се още по-дружелюбно той, – подполковник съм. Но благодаря все пак.

Стая 77 беше на третия етаж. Като ме настани на един стол срещу себе си, полковникът със загрижен глас каза:

– Повиках те, за да поговорим като мъже. Знаем, че си много добро момче, ама понякога си доста странна птица. Решил си да вземеш за жена Елка – това го разбираме. Поговорихме с другарката Джанкова, майката на избраницата ти и наш работник, както знаеш…

Нададох слаб вик, много подобен на стон, но събеседникът ми, който по-скоро беседваше със себе си, не обърна внимание, заковал поглед в тавана.

– Готова е лично да ви ожени, това не е проблем, но жената се притеснява за друго: как ще преживявате с Елка, когато станете семейство…

– Как! – извиках – Когато двама се обичат…

-….те искат и да ядат! – повиши тон и Мечкаров.

– Съгласни сме – рекох смирено. – Ще ядем.

– Така ли? И какво ще предпочитате, моля? Кюфтета с пържени картофчета? За десерт мелба с бишкоти! Ашколсун! – употреби непозната думичка говорящият, очевидно начетен човек. – Ами парички? За тия работи, дето ги поръчахте, трябват парички!

За това не бях се замислил.

Изненадващо цивилният полковник махна с ръка и рече:

– Абе, аз какво съм седнал да ви бера дертовете на вас, да не би да съм психопедагог или подобен там идиот… А пък ти хубаво ме слушай: като стана сега въпрос за дядо ти, та да ти кажа…

Шокът беше такъв, че изпитах потребност да изцвиля. Наред с туй ми се стори, че другарят

Живков ме гледа крайно неодобрително от портрета си на стената… Беше си наистина шок: никой в стаята не бе отронил и дума за дядо ми! Добър повод да помисля за приятелите…

– Враг на народа, ама интересни книжки имал, казват – продължи мисълта си добродушкото. – Тия дни ще донесеш няколко да ги прегледаме, ясно ли е? Хайде, бягай на училище…

– – – – –

След дочутото за намеренията на Елка да не се омъжва охладняха и моите намерения да се преселя в отвъдното. Няколкото изолирани пристъпа обаче бяха елементарни като Уотсън. Да го направя с отрова? Имаше добра възможност, в бакалницата отсреща продавачката беше мила жена, та разбиращо ми препоръча за целта някакъв прочут салам „Клокотница“, с доказан ефект. В моя случай щастливо съм изгубил съзнание още като съм вдъхнал, преди да опитам.

ДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Какво става с Елка? Не знам.

Чува се, че на морето (нашето) срещнала един швед и се оженили. Вероятно на сватбата „яли, пили и се веселили“, както е прието, а веднага след туй – бежешком в неговото отечество.

Онези там са издръжлива и особено търпелива раса, но Густав (съпругът) взел само Елка, пък на тъщата грижливо обяснил, че по неговите места целогодишно е нечовешки студено и много вредно за дихателните пътища.

Прочее, не знам и с мен какво става. Кой можеше да помисли, че един ден ще се озова на остров Левкада! Най-романтичното и най-препоръчвано място за хора с моя дух… Самата Левкадска скала, откъдето някога в Йонийско море се хвърлила влюбената Сафо, днес е ритуално място с всички удобства за препатилия от живота или от жена турист.

Впрочем и тук не липсват разочарования. Ето и сега: „Такса 20 евро“. Попитах един господин от персонала да ми поясни: ако аз скоча от скалата и придобия статут на покойник, кой ще плати тези 20 евро? Той любезно ми обясни, че „такива нямат привичката да плащат“. Загубата поемала общината.

Омърлуших се съвсем. Служителят май забеляза това и тихичко изрече в ухото ми:

– Абе вие, българите, много-много не обичате да плащате, но ето какво може да се направи: от ей онова дърво там се открива чудесна гледка към Итака, Одисеевия остров. Можете да погледате безплатно…

Здравко ПОПОВ