КОСЕТЕ!

100 години от рождението на Добри Жотев
(1921 – 1997)

Когато една ливада косят петима, ще я окосят по-скоро, отколкото ако са двама. По силата на тази понятна за всекиго аритметика дядо Стойне плюс четиримата му сина окосиха своята преди дядо и баща ми. Още повече дядовата ливада беше досами тяхната и по големина колкото нея. Нали преди не знам колко си години при подялбата между братята всичко е размерено по равно, до сантим.

Дотук всичко беше добре. Но доброто почти винаги е застрашено от някаква лошотия — дядо Стойне се страхуваше, че синовете му ще наследят малко имот, и гледаше да заграби от брат си де що може.

Колко му е да преместиш едвам позаритите в пръстта гранични камъни няколко крачки в съседната ливада и така да се облагодетелствуваш? Не е кой знае каква философия, както ореш своята си нива, да продължиш в братовата и ако той не забележи или пък си премълчи, да обявиш заграбеното за свое!

За дядо това бяха недопустими неща, но за дядо Стойне тъкмо наопаки. А такова различие в концепциите не можеше да не създава сума работа на тогавашния околийски съд в Брезник.

Подобни присвоявания от памтивека са били подчинени на закона „Никой ни чул, ни видял“. Тоя път обаче дядо Стойне беше решил да бъде новатор, като пристъпи към по-откровени действия. Защото, след като окосиха своята, коситбата продължи в дядовата ливада.

Щом установи неприятната истина, старецът се озърна за баща ми, който беше оставил косата и отишъл някъде. Не го видя. Тогава се обърна към агресорите и миролюбиво ги запита, сякаш бяха немирни дечурлига:

— Стойне, ама що работите, бре?

Брат му, и без това червендалест, се зачерви още повече и насърчи своите:

— Косете!

От казаното пролича, че перспективата се заоблачава съвсем, та дядо ми удари на молба:

— Ора, немойте! Срамота е!  От Горнио страх немате ли?

С „Горнио“ той напомняше за бога, но дядо Стойне се прояви като изпечен атеист — завъртя по-чевръсто косата и пак насърчи останалите:

— Косете!

Разбрал, че „Горнио“ не му върши работа, дядо прибягна към друга, по-осезателна заплаха:

— Стойне?… Те, че дойде Лудио!… Че види!…

„Лудио“ не беше кой да е, а всеизвестният магистър на боя, баща ми. Мнозина бяха делили мегдан с него. Но дори и Риста Боримечката падна под копралята му, макар къде къде да го превишаваше и по ръст, и по сила. Имаше си талант за тази работа човекът и толкова.

Случвало се е да го видя по време на бой — подвижност на пантера, рефлекс на петел, съобразителност на лисица. Понякога ми се е струвало, че той обича боя ей така, заради самия бой.

Върви, да речем, някъде си н вижда да се бият някои си. За какво са се счепкали тези „някои си“, кой е крив и кой прав, никак не е интересно. Магистърът на боя леко побелява, през ноздрите му на кратки интервали заизригва нещо, прилично на късо конско пръхтене, и той начаса се озовава между биещите се.

И ето го в стихията си — удар на единия, удар на другия или по-точно удари почти едновременно и на двамата. Всичко привърши с разгромяваме на сбилите се, които с разкървавени лица забравят за какво са се сбили. А мигистърът напуска полесражението най-често съвсем читав.

Ако някой от насъбраните го запита какво става, той най-убедително му отговаря: „Разтървавах ги!“ После продължава пътя си с удовлетворението на нахранил се гладен човек.

Така че напомнянето за „Лудио“ трябваше да озаптиса петимата. За жалост това не стана. Напротив, предизвика ги. Косите засвистяха по-остро, а старият натърти заинатено: Косете!

В същото време от близкия дол се измъкна баща ми. Щом го видя, дядо, както стоеше, поседна, обзет от мрачни предчувствия. Нашествениците също го усетиха, но това не смути вожда им. Той само размаха косата по-широко и отривисто напомни: Косете!

Гласът на дядо Стойне привлече вниманието на баща ми и той незабавно се ориентира в обстановката. Изненада се много. Чак такова нещо не беше сънувал и в най-кошмарните си сънища. Но след изненадата всичко тръгна по реда си — лицето му побеля, от ноздрите заизригва познатото късо пръхтене и пантерската походка го понесе към близкото полесражение. Само че, дошъл до неприятеля, магистърът на боя поспря и продума с леко запъване, каквото се появяваше само когато е възбуден: Оти се за бо-ой молите, а?

Последва косвен отговор: Косете!

Баща ми премисли нещо. Изглежда, го споходи лисичата съобразителност. Глупост беше да налети току-така срещу петима, при това с коси. И вместо да напада, хвърли поглед оттатък дола, където пасеше кобилата ни Гюца. Без друго взе някакво решение, защото отиде при нея, възседна я и препусна към село.

Когато конник и кон потънаха между хълмовете, дядо Стойнѓ направи многозначителен коментар, от който се виждаше, че пъкленият план на противника е разгадан:

— Лудио ойде за левоверо! … Че ни тепа!.., Косете!

Всички бяха чували за „левоверо“ на баща ми. Говореха, че бил с дванадесет патрона. Но и прословутият „левовер“ не даде ефект — коситбата продължи.

Дядо си остана седнал, обхванат от безнадеждност. Не се и опитваше да увещава брат си. Само от време на време хвърляше поглед към Преслопта – най-високия хълм, който конникът трябваше да прехвърли на път за село. Там можеше да бъде видян. И той не след дълго се мерна на превала, очертан върху фона на бистрото лятно небе.

Забеляза го и дядо Стойне, но все едно беше забелязал муха, защото констатира факта най-хладнокръвно:

Мина Преслопта!… Косете!…

Дядо се насили, стана от мястото си, доближи до косачите и отново се реши да ги увещава. Какви ли думи не употреби. Спомена за човещината, за братството, за разбирателството. Не би!

Накрая съвсем отчаян се оттегли на старото си място, поседна и отново впери очи в Преслопта. Пак там щеше да се види връщащият се конник. Надяваше се, че „Лудио“ може да изостави намеренията си. Каквото и да е, чак дотам бива ли?

Не след дълго обаче върху небето над превала се очерта още по-ясно препускащият насам ездач. Даже се виждаше как, нетърпелив да стигне по-скоро, размахва крака, пришпорвайки Гюца.

Дядо Стойне го зърна и сега. Но вместо да се освести, каза, поставил демонстративно длан над веждите си:

— Иде!…  Носи  левоверо! … Косете! …

От всичко дотук някои ще си помислят, че става дума за хипербола. Няма и помен от подобно нещо. Дядо Стойне комай опровергаваше биологията – нервите му никакви ги нямаше. За него се знаеха много истории, които навеждат на такива заключения. Ще си позволя малко отклонение и ще разкажа за една от тях.

Било през Първата световна или Балканската, не знам точно, пък и не е важна тази подробност. Ротата на младия войник Стойне Алексов обядвала фасулена чорба — любимото му ядене. Излапал той пая си от войнишкото канче и докопал баката. В нея имало останал за около две канчета от неговия обичен „васуль“. Да, но неприятелят бил по-скоростен в храненето, защото ненадейно открил оръдейна стрелба.

Щом вражеските снаряди завдигали фонтани от пръст около обядващите, всички от ротата зарязали обеда и наскачали в окопа. Само Стойне не пошавнал от мястото си и продължил да лапа с алуминиевата войнишка лъжица. Оставя ли се такаква драгоценност!

А стрелбата ставала все по-гъста. Умножавали се изритите ями. Парчета от взривяваното желязо виели около него. Някой от другарите му за миг източил шия над окопа и извикал:

— Стэйне, крий се!

— Са, са … да си доручам васульо — отвърнал Стойне и поускорил лапането.

Това „са, са“ не подействувало успокояващо на другарите му. Те един след друг се показали, за да надвикат бумтежите и повторят вече казаното:

— Стойне, крий се!

Младият войник се отнесъл с разбиране към тревогата им, та след като преглътнал поредната хапка, ги успокоил:

—  Арно, де, арно!… Чуем ви!… Малко остана!… Да го доручам и че дойдем!…

Но канонадата съвсем стеснила кръга около него. Наложило се самият ротен да се покаже над окопа и да издаде началническата си заповед:

— Стойне Алексов! Бегом в окопа!

— Слушам!

Отговорил войникът, както се полага. Но само отговорил. Иначе продължил да стърже с лъжицата по дъното на баката, понеже фасулът настина бил вече към своя край.

В същото време фонтан от пръст изригнал на крачки от него и го затрупал до кръста. Затрупана била, разбира се, и стиснатата между коленете бака. Стойне станал, отърсил се от пръстта и тръгнал към окопа, като измърморил с дълбоко съжаление:

—  Ту-у-у, мамицата им! … Язък, не можех васульо да си доручам!

За времето, което беше необходимо да разкажа тази история, баща ми успя да допрепуска до мястото, откъдето взе Гюца. Там скочи от гърба й  и я пусна да пасе. Кобилата това и направи, а той дойде до върбата, овесила клони над сами дола. По този начин доближи неприятеля на двадесетина разкрача. Избра си като че подготвен за целта клон, извади револвера, опря китка на клана и взе на мушка нашествениците.

Дядо стана разтревожен и го запридумва да се откаже от намеренията си. Косачите се поразколебаха. И дядо Стойне спря да размахва косата, вгледа се в баща ми оттатък дола и току изговори отчетливо:

— Те… Лудио ни тури на нишан!… Са че ни изпотепа!… Косете!

Сега вече коситбата се възобнови с по-голяма свирепост. Стана тихо. Дори щурците като че млъкнаха. Само косите просветваха на пролетното слънце и окосената трева се сриваше под остриетата им. Грациозна невестулка изскочи из тревата, побягна донякъде, поспря се учудена и отново хукна.

Баща ми се примерва до някое време, па току мушна оръжието в джоба и рече повече на себе си: Я да не съм луд да идем у затвор и да си жена и деца зацурнуем!

След това нелишено от основания заключение той премина дола и с малко натежали крачки се запъти към дядо.

Петимата решиха, че войната е свършила в тяхна полза. Косите засвистяха победоносно, а дядо се сгъна като претрепан.

Но победителите не бяха разбрали, че е свършила само „студената война“ и че магистърът на боя притежава лисича съобразителност. Той обаче отчете психологическия момент — успокоителното отпускане на неприятеля, и най-рационално се възползваха от него.

Както си вървеше, неусетно се озова в гръб на косачите. Там докопа един от грамадните дървени лостове, с които се. носят навилци (спластени купчини сено) и пусна пантерската си стъпка, озвучена с приглушени пръхтения.

След секунда лостът опари глезените на двама от косачите и те подобно скосената трева се снизиха до косите си. Следващият получи тежък удар в гърба, прекрачи два-три пъти устремен напред и се захлупи по очи.

Четвъртият, усетил сравнително навреме нападението, уж побягна, но поизбиколи, стисна косата и се устреми към баща ми изотзад. Можеше да отреже главата му като на врабче. Само че магистърът на боя, когато се биеше, придобиваше очи и на тила. В последния миг се обърна с едно кратко войнишко кръгом. Нападателят изведнъж се намери пред лицето му, вече замахнал с косата. В тази част от секундата се притече на помощ петлешкият рефлекс – магистърът клекна и косата изсвири над главата му. Едвам клекнал обаче, се изправи и стовари лоста върху рамото на връхлетелия. Изглежда, не беше забравил, че „не му се иде у затвор“, та отбягна главата. И все пак лостът профуча близо до нея и засегна наложената върху й гарсонетка. По нас тази „градска“ сламена шапка наричат равница. Натисната от лоста, равницата се лиши от дъното си, а останалата й част, червена от кръв, се смъкна и увисна като гердан на шията на ударения. Тежкият лост беше близнал и ухото.

Остана дядо Стойне. Той стърчеше, сякаш чужд на всичко. Съмнителната му нервна система го правеше човек със забавени реакции. Баща ми не пожела да се занимава с него. Нямаше смисъл.

След неочакваното им поражение нашествениците се оттеглиха как да е в пределите на тяхната си ливада. Там насядаха да превържат разкървавеното ухо и да налагат с мокри кърпи пострадалите телесни пунктове.

През това време магистърът на боя провери дали скосената от бития враг трева е пресъхнала, за да я обърне с дървената вила. Беше се успокоил. Дори се обърна към петимата и каза без никаква ирония:

– Благодариме, свършихте ни убава работа!

Не му отвърнаха. Но след като си повзеха сулук, помъкнаха косите към друга дядова ливадка и се захванаха да косят нея. Ливадката се намираше на двеста-триста разкрача, та ясно се виждаше как петимата, макар и не съвсем енергично, упорито въртят косите.

Войната не беше свършила. Щом разбра това, магистърът на боя устреми пантерската си походка към непоправимите войнолюбци. Опитите на дядо да го спре претърпяха пълен крах. За възможно най-кратко време доближи петимата и им рече, учестил късите си пръхтения:

— Ама вие па ли се за бо-ой молите?

Ни дума, ни звук. Само дядо Стойне натърти своето: Косете!

Дядо постоя, постоя, па забърза към новото полесражение. Но както се видя, баща ми не бързаше да се нахвърля върху врага. Лисичата съобразителност му подсказа, че сега, съвзели се от първото поражение, петимата го чакаха готови за схватка. Тъкмо затова, вместо да налети, заизкачва стръмнината, за да се озове над тях.

Когато зае желаната позиция, заоглежда земята, като от време на време се навеждаше. Не беше трудно да се разбере, че събира камъни. А по нашия край камънаци колкото щеш. За кратко време се извиси цяла купчина. И ето, вече подготвил артилерията си, изведнъж откри барабанен огън. Петимата не очакваха такъв развой на нещата. Коситбата им стана невъзможна. Наместо да въртят косите, трябваше непрекъснато да отскачат насам-натам, за да избягват доста точните попадения. Не им оставаше друго, освен или да се махнат от ливадата, или да щурмуват изправилата се над главата им крепост.

Избраха второто. На щурм ги поведе дядо Стойне. Само че бяха вече доста понакълцани. Пък и едно е да мяташ камъни отдолу н друго — отгоре. Въпреки туй обаче лека-полека групата наближи подножието на крепостта. При новосъздалото се съотношение на силите магистърът трябваше да предприеме нещо. И той предприе. Напъха в пазвите на ризата си останалите камъни и заприличал на бременна котка, изпълзя по-високо и зае позиция зад голям камък.

Тук беше доста защитен. Сега камъните захвърчаха право към неразбраните глави. И нерядко попадаха в целта. Щурмоваците закъсаха. Ту тоя, ту оня се хване за главата и напусне полесражението, свличайки се по нанадолнището. Накрая, разбрали, че и този път загубват схватката, петимата се оттеглиха и седнаха встрани от ливадката да ближат лютите си рани.

Магистърът на боя слезе от крепостта и подбра дядо да си довършат работата в другата ливада, като не пропусна пак да благодари за скосеното. Е, и той от време на време се потриваше по раменете и бедрата, но здраве да има.

Докато дядо и баща ми работеха, докато петимата се занимаваха с нанесените им леки и средни телесни повреди, слънцето увисна над Буковски връх. Дядо Стойне се привдигна, погледа заника и току извика спокойно и, може да се каже, ласкаво:

— Жоте, айде, айде да си идеме — мръкна се!

Някои ще се учудят на това на пръв поглед немотивирано преображение на стария. Напротив, всичко беще мотивирано, логично и дори с твърде осезаема морална оценка. В съзнанието на дядо Стойне, пък и на останалите, нещата се нареждаха по следния начин: „Нам имот ни требе, та ние, ако можеме, че притиснеме това-онова! И сме си прави! Арно, ама и он си е прав неговото да си варди! Сръдня нема!“

По повод този недотам издържан морал понякога си мисля: „А по-издържан ли е моралът на някои субекти в наше време, когато прогласят, че. единствено прави са те и никой друг?“

На отправения братски повик дядо отвърна с малко потиснат, но също ласкав глас:

— Айде! Сбирайте такъмите и да  поодиме!

След малко всички заедно потеглиха към село, погълнати в разговор за ежедневни неща. Така компанията премина Изворската река.

Но там Гюца, раздразнена от нещо, захвърля къчове. Баща ми вървеше зад нея, та тя с едното си копито позасегна ръката му. Това, кой знае защо, възкреси умрялата вече доскорошна вражда в душата на дядо Стойнѓ и той неочаквано избълва, обърнат към кобилата:

— У глава, у глава, ритни Лудио!

Този съвсем неуместен рецидив изненада баща ми и той запита искрено изумен:

— А бре… ама сега па що ти чи-чиним?

Останалите бяха напълно съгласни с него и погледнаха укорно дядо Стойне. Той също проумя нелепицата и подхвана прекъснатия мирен разговор. Така неусетно изкачиха най-големия връх и се озоваха на Преслопта.

В ниското започна да мрачи. Откъм Гяволското се обади сова. Някой каза загрижено, че закъснявали с коситбата, и изреди местностите на още некосените ливади.

Какво предстоеше да става в тия ливади, беше уравнение с няколко неизвестни. Но кой ще ти мисли за това — нов ден — нов късмет! Де да знаеха хората тогава, че след по-малко от две десетилетия земята ще стане обща н че всичките им частнособственически мераци са за няма нищо.

Изобщо прогнозирането е било непосилна работа във всички времена. Иначе човешкият хал отдавна да е станал къде-къде по-добър.

Когато дружината навлезе в село, газените лампи вече светеха.