IN MEMORIAM

Напусна ни великата Татяна Лолова.

Да я запомним с невероятния й оптимизъм, с вечната й усмивка, с удивителните й роли!

В това интервю за книгата на Румен Белчев “Сатириците” тя разказва  за основаването и първите стъпки на Сатиричния театър.

А великолепната снимка е от забранения спектакъл “Импровизация” (1962 г.)

 

САТИРАТА

 

Помня как се събрахме в сегашния театър “Сълза и смях”, който тогава беше филиалът на Народния театър… В една зала, цялата остъклена, която после стана шивалня, а сега не съществува, ни събра Стефан Сърчаджиев, нашияг професор, казвам нашият професор, защото аз съм завършила при него с една чудесна група мои състуденти… Когато Съро ни събра, бяхме петнайсет мъже и пет жени, можете да си представите театър само с пет жени. Едната беше Леда Тасева–Сърчаджиева, Стоянка Мутафова, аз, Жени Филипова и Мария  Кирова. И мъжете бяха цели петнайсет! Енчо Багаров, на когото викахме Енко Багаров, много елегантен, много стилен, много музикален и  Георги Парцалев, които бях гледала в “Трудова повинност”, Нейчо Попов, Гришата Вачков…

Помня какво въодушевление … Как ни каза какво ще бъде, какво ще бъде този театър, как ние трябва да бъдем изключителни, как трябва да бъдем всеотдайни…

Едно от нещата, които ни каза, бе да бъдем елегантни. И когато вървим по улицата, хората да се обръщат и да казват – “Тази е актриса  в Сатиричния театър!”… “Този е актьор в Сатиричния театър!”…

А пък то не беше много лесно това нещо с елегантността, по едно време… Не знам доколо това може да влезе в една книга, но все едно, ще го кажа, защото е смешно и е вярно. Чорапите, с които ходехме, ние, които трябваше да бъдем най-елегантни, та да ни сочат по улицата, бяха само от бримки. Слава Богу, че публиката не се сещаше да погледне към чорапите. Те са ни гледали в очите, защото са ни се радвали предната вечер и не им е идвало на ум да погледнат в краката…

Направихме страхотно посрещане на осми март… Аз затова не обичам осми март, защото този никога няма да може да се повтори… Отговарях по профлиния за този празник… Едно време по профлиния никой не искаше да работи и натопяваха някого. И понеже аз бях една от най-младите, ми възложиха да работя за това нещо, но пък не благодарение на мен, а благодарение на стечение на страшно хубави обстоятелства, просто имаше ценни личности, стана незабравим празник, побъркващ празник. Имахме двама драматурзи –  Веселин Ханчев и Стефан Гечев–Диаватов… Беше великолепен, ерудиран, интересен, страхотен. Отивам да помоля драматурзите да напишат доклада. Веселин Ханчев, огромен поет, но много притеснителен човек, сдържано и с неудобство ми отказа. Но Стефан Гечев прие и написа нещо такова, че ни подлуди.

Калоянчев, като видя, че съм притеснена за бюфета, каза, не се притеснявай, ще те заведа вкъщи и Валя ще измисли какво ще направи, въобще всеки ще направи по нещо, което може. Тази вечер Валя направи едни чудни кюфтенца, като топчета за игра, направихме страхотен бюфет!

Имаше и великолепна изложба… Пенчо Петров я направи в една стая, на въженца, с щипчици за пране окачи картините… Интересни бяха обясненията за съдържанието им – един жълт квадрат – японец бере минзухар… Или една черна картина – поп стреля в кюмюр…

Един от актьорите, Яким Михов, той дойде от Варна, заедно с Ичко Динев, Христо Динев, на Катя Динева бащата… Та, Яким Михов изнесе доклада… Оказа се, че някакъв поляк, Пръцжицки бил откраднал идеята на нашите творци и си направил в Полша изложба, та основното в доклада беше „кого лъжеш, поляко” и това „Пръцжицки” се повтаряше през дума: “Плагиаторът Пръцжицки”, “Наглото Пръцжицко поведение”, “Явлението Пръцжицки”, “Последователите на Пръцжицки”, “Пръцжицките имитатори”, “Школата на Пръцжицки”… Беше наистина страхотно настроение…

В първата роля, която получих, нямах възможност да покажа блестяща дарба. Беше Фосфоричната жена на Маяковски, автор, когото всички много обичахме.

Това е много трудна роля, и аз все твърдя, че няма родена актриса… Или пък трябва да е родена само за да я изиграе и повече да не се показва никъде.

Спомням си как професорът ми, който, за да ме вземе в театъра, значи ме е ценял много, е изпадал в луди отчаяния. По едно време един великолепен актьор, по-зрял от нас – бяхме много млади, Любомир Бобчевски, се занимаваше в следобедите с мене, белки направя нещо. Той кротичко ми обяснява какво трябва да направя, че това е нормален човек, нищо, че идва от бъдещето, че не трябва да си представям Бог знае какво, а да го направя съвсем естествено.

Пред него горе-долу се получаваше и като че ли – аха – ще си направя ролята. Обаче като се качвах на другия ден на репетиция на сцената пак бях ужасно фалшива.

Чудеха се вече какво да направят с мене, та Хосе Санча, художникът, ми направи една рокля – една такова, като торба, бяла, разбира се – щом идва от бъдещето, и тука с едно коланче хубаво…

След това ми ушиха друга една, по-вталена.

Накрая ми боядисаха косите. Аз съм естествена блондинка. Сега, в момента, косата ми е доста пъстра, тук има вече нещо от оня цвят, който не прилича на русо, а на нещо друго, тука е пепелно руса, и тогава си бях доста хубаво руса…

Тогава не се говореха така открито обиди срещу блондинките, но може би са решили, че жената от бъдещето не може да е блондинка, дайте да я направим огненочервена. И за мой ужас ме боядисаха червена!

Червеното почти на всяко женско лице стои хубаво, отваря светлите очи, сигурно и на тъмните очи действа добре, като огън блясва около лицето. Добре, ама после като си измих един-два пъти косата, тя стана розова. После – морковена.

И като вървях, към театъра, вървях пеша, естествено, нямаше превоз, децата викаха – виж я, виж я, тая има моркови на главата!

Но и с червена коса не можах Бог знае какво да го направя.