САКОТО НА БОЙКО

Познавам един човек. Заплатата му е такава, че като плати тока, не остават пари за билетчета. Ако си купува редовно билетчета, няма пари да плати тока. Но кара някак си, като повечето българи. Не се сърди на никого. Разсърди се бе, викам му. Напопържай! Не, отговаря той. Пчелите сърдят ли се, като духа вятър и като вали дъжд.

Та ето какво ми разказа той.

Като всички нас, и той пуска телевизора, докато вечеря. И какво да види, Бойко си подарил сакото на някакъв. Тука има една подробност. Сутрин, докато отива на работа и върви пеш по булевард „Левски”, този мой познат много често вижда как и министър-председателят отива на работа с лимузината и джипа. И да вземе да му влезе в главата да помоли министър-председателя да подари и на него едно сако. Ама как да стане тази работа? Просто трябва да спре кортежа и да го помоли. Господин Бойко Борисов, ще каже, може ли и на мен едно сако…

Има чувството, че като се сдобие със сако от министър-председателя, и ще му потръгне. Тази мисъл е по-силна от него, макар че каква логика има в нея? Сако като сако в крайна сметка, да не би на гърба на сакото да пише, че е на министър-председателя.

Просто трябва да спре кортежа. Ще застане на тротоара и ще започне да маха. Един ден ще маха, втори ден ще маха, накрая в лимузината и в джипа сигурно ще се запитат защо този човек маха. И ще спрат. И тогава той ще каже, господин Бойко Борисов, може ли и на мен едно сако…

Това е изконен български жест. Засукали сме млякото му още със Серафим на Йовков в училище. Само че трябва да спре кортежа.

Речено-сторено.

Застава на тротоара и чака да минат, за да започне да маха. Ето, джипът и лимузината се задават и той започва да маха. Върти ръцете си като вятърна мелница.

Но всуе. Отминаха.

На другия ден – пак така.

И пак всуе.

На третия ден, когато застава на своето място на тротоара с готовност да започне да маха, вижда, че зад гърба му има двама полицаи. Подпрели са се на стената на сградата и пият кафе. Единият е нисък и дебел, другият висок и мускулест. Класика. Ниският е с дълги бакембарди, сигурно в душата му, дълбоко скрито, има едно романтично гнездо. Високият е с обръсната глава и гънките на врата му са като грайферите на гума на ТИР.

Но ето – задава се кортежът. Той оставя полицаите да пият кафе зад гърба му и започва да маха.

Но всуе. Пак отминаха.

Когато се обръща, полицаите са до него. Въртят празните чашки от кафе в ръцете си като кубчето на Рубик. Представят се. Искат му личната карта. Той им я дава. Редовен е.

– Защо махаш? – пита ниският, като му връща документа.

И моят познат надълго и нашироко и малко заплетено започва да им обяснява. Като вечерял един ден напоследък, пуснал по навик телевизора и видял в новините как министър-председателят си подарил сакото на някакъв. И сега той иска да помоли, ако може, и на него едно сако… Защото има чувството, че животът му ще тръгне нагоре. Защото сега животът му буксува. Тъй де. Като на повечето българи.

Но със сакото ще е друго. Тази мисъл е по-силна от него. И ето – затова маха.

– Виж какво – казва ниският. – Да не сме те видели повече да махаш. Ако те видим, ще те профилактираме.

Само той говори. Явно той е мозъкът на тандема. Онзи другият е арматурата.

– Какво значи „профилактираме”? – пита моят познат.

– Не ти трябва да знаеш – казва ниският. – Разбрахме ли се?

Моят познат вдига рамене. Какво да прави. Няма избор.

И после, напуснал вече мястото, откъдето е махал няколко дни подред, отново върви по тротоара и се самоубеждава, че това сако не му трябва. Първо на първо, ще му е голямо, той е дребен човек, а Бойко Борисов е едър, а и доста широк в кръста. Второ, ще му стига почти до коленете. Ще бъде карикатура, а не човек. По-добре без сакото. Добре си е и така.

И като си мисли така, започва да му олеква. Не щеш ли, стига обаче до витрината на магазина за дрехи втора ръка. И гледа, провесено на закачалка, едно сако. С надпис: Сакото на Бойко Борисов!

И отново в душата му лумва старият огън.

Бре, казва си. Това ако не е късмет, здраве му кажи. Влиза вътре.

– Това сако… – казва. – Може ли?

Продавачката казва първо цената. Височка е. Трябва, ако иска да го вземе, нито да си купува билети цял месец, нито да плаща тока.

– А ще може ли да го капарирам? – пита.

– Няма нужда – казва продавачката. – Няма да свърши. Имаме достатъчно бройки.

Деян ЕНЕВ