НЕСКРИТА КАМЕРА

Има дни в живота на човек, в които всичко тръгва наобратно. А аз също съм човек, макар че от години убеждавам мъжа си, че съм божество, на което трябва да се принася в жертва по-голямата част от семейните доходи. В такива дни човек или влиза в историята, или във вицовете. Аз влизам в историята на вицовете, ситкомите и най-смешните видеоклипове с епизода ,, Жената и нейният чорапогащник“.

През един такъв пролетен ден със зимни температури, в който не е много сигурно дали повече искам да умра, или да убивам, ми се налага да изляза. Ако се преселя в отвъдното някой ден, ще е от суетата, не от друго, та студено или не, болна или не, аз съм с рокля. Но даже моята суетна душа не може да изтърпи чорапи с жартиери в тоя студ и съответно се налага да обуя оня уред на мъчението, наречен чорапогащник.

Та вървя си аз, средновековна мъченица на модата и суетата, и чувствам как чорапогащникът ми се смъква, смъква, смъква и вече усещам свежия полъх на вятъра по седалищния мускул и пощипването на мразовития въздух пак върху тия ми телесни части. Подръпвам го дискретно нагоре, ама то си иска здраво огащване.

Обаче къде? Няма ни магазини да вляза в пробната, ни заведение да ползвам тоалетна. И ща не ща, се намъквам в тунела на една кооперация. Сумрачно такова, входът заключен, аз се обръщам към улицата, за за не ме изненада някой, и започвам дискретно да повдигам роклята първо отдясно, хоп – вдигам и чорапогащника и се намествам в него. После отляво, пак – хоп, пак вдигам роклята и пак очорапогащвам лявата половина. Като в същото време леко се поклащам и завъртам, и прикляквам, с елегантни малки пингвински подскоци, та да може рубенсовата ми плът, както казваше баба, да се нацибри в чорапогащника.

Като мине някой по улицата, гледам нагоре и си свиркам, па и си изтупвам рокличката, все едно само гънки оправям, а съм там, щото имам среща със съдбата. Накрая, изнервена от тия гимнастики, освирепяла от борбата с продукта на найлоновата индустрия, издебвам да няма никой по улицата. Обърната с лице към нея и гръб към входа, вдигам роклята и с два последни подскока си натъпквам дупето в чорапомъчителя.

Въздъхвам облекчено, хвърлям последен поглед към входа и тогава, вече свикнала със сумрака – виждам окото на охранителна камера, втренчено в лъсналите ми заоблености. Хич не съм я съзряла тая камера, като влязох, ама вече беше късно. Та ако попаднете някъде на клипче как руса жена си вдига роклята, върти се и подскача по дупе, не се подигравайте, не е луда – оправя си чорапогащника, трижди проклет.

В случай, че камерата е била черно-бяла, да знаете – роклята е масленозелена, солей, с дискретно райе в бяло и жълто, италианска.

Светла Чимчимова