ГАРО ПАПАЗЯН СЪБИРА ПРИЯТЕЛИТЕ

Чавдар ШИНОВ на 2 х 40

В утрото на двадесет и осми май седемдесет и шеста година следователят от градската прокуратура Гаро Папазян – нисък човек със съвършено плешива глава и маслинено персийски очи, се почувства остарял и самотен.

Слънчевото небе обещаваше прекрасен ден, изпълнен с градски шум и лекомислие. Резедави тополи поклащаха клони край отворения прозорец и подивяла от любовна мъка птица изпълваше околността с песни… А тъжно беше на Гаро Папазян! И как няма да ти е тъжно, като си на петдесет и шест години, косата ти е съвсем окапала, а на всичко отгоре служебно си задължен по цял ден да изслушваш мошеници, крадци и нарушители на закона, които лъжат с честни лица, клеветят се едни други, обиждат се за това, че се води следствие срещу тях, а после, притиснати от истината, правят признания, плачат и молят за снизхождение.

Следователят запали цигара, излезе на балкона и видя група ученици, отиващи с чанти в ръце към близката гимназия. Засмени такива – подвижни и глуповати в безметежната си младост…

Светъл спомен споходи Гаро Папазян в това пищно утро. Летен ден. Витоша. Той и съучениците му Мишо, Венелин и Попето стоят на ръба на някаква висока скала по пътеката от Бояна за Копитото. Долу шуми реката, вятър роши косите им, а те се гледат един друг и си обещават вечно приятелство.

Бяха винаги заедно. По едно време даже искаха да избягат с някой кораб. Да станат юнги, а след това изпечени морски вълци, които ходят сред сухоземното гражданство с нагли лица и поклащаща се стъпка. Мечтаеха да плуват по океаните, да се бият за справедливостта по моряшки кръчми, да пият ром някъде в Ямайка и да трепнат в тревожно безветрие на прочутия триъгълник на смъртта край бреговете на Куба и Северна Америка… Скараха се само веднъж. Тогава и четиримата бяха влюбени в Христина, волейболистката, но след това се разбра, че тя всъщност ходи със стажанта по български език – един наперен красавец от Павликени, който наричаше Хамлет – Хамлиет… Известно време страдаха гордо, а след това стигнаха до извода, че жената е същество коварно и че единственото свястно нещо на този свят е мъжката дружба и може би привързаността към някаква велика идея…

– Как разделят годините хората! – помисли си Гаро Папазян. – Ех, как ги разделят!

Разбира се, той беше срещал съучениците си случайно. Такива едни доста напълнели и солидни. Тупаха се по рамената при тези срещи, говореха си баналности, заканваха се да се видят в най-скоро време за по-дълго и още на следващата пряка забравяха заканите си…

И ужасно се прииска на Гаро Папазян да се съберат четиримата, да седнат в някой ресторант с тераса, която гледа към улицата, да си поръчат нещо и да си говорят. Ей така, мили глупости да си говорят – за Христина или може би за футбол…

Незаконно постъпи в този ден следователят. Съвършено незаконно! Поиска той от справочната служба адресите на училищните си приятели и им изпрати по една бърза призовка. От онези доста строги призовки, чрез които съдебните следователи общуват с клиентите си. Така и така, явете се тогава и тогава в тази и тази стая… А след това се обади в ресторант „Варна“ и запази маса за четирима души.

Венелин Цачев получи призовката в пет часа следобед на същия ден. Той се усмихна криво на раздавача и с изтръпнали крака влезе в хола на апартамента си.

Съученикът на следователя беше шеф на службата за пласмент в завода за фаянсови плочки. Той седна на един от фотьойлите и загледа с невиждащи очи футболния мач, който показваше телевизията.

– Пипнаха те! – шепнеше някакъв възторжен глас в ушите му. – Сега съд! А в съда не потупват по рамо! Поет го е казал!

Венелин Цачев изнасяше от предприятието цели камиони фаянсови плочки и ги продаваше, като, кой знае защо, не внасяше парите в държавната хазна, а ги делеше с подчинения си началник-склад Пешо Мутафчиев.

Разбира се, този Мутафчиев, повикан по телефона, съвсем скоро довтаса в хола с телевизора, но съвсем не за да гледа мача.

– Пешо, братче, свърши се! – драматично го посрещна Венелин Цачев и му подаде строгото съдебно писмо.

Началник-складът прочете призовката и лицето му се състари.

– Може да е за справка! – несигурно каза той.

– За справка викат в райсъвета! – въздъхна Венелин Цачев. – За онази работа е, Пешо, братче!

Пешо Мутафчиев огледа безпомощно стените на хола, седна на канапето и неочаквано зарида.

– Роден съм в бедно селско семейство! – през сълзи заговори той. – Имам две деца и жена ангел, миналия месец ми правиха операция от апандисит, както знаеш! Глей само какъв шев ми изтеглиха!

Началник-складът разголи седефена плът и показа белега от операцията.

Венелин Цачев запали цигара с нервни пръсти, походи по стаята, хвърли презрителен поглед към хълцащия си съученик и избухна:

– Ние, ако искаш да знаеш, поправяхме една несправедливост! Това бяха партиди за износ! За капиталистическия пазар! От къде на къде капиталистите ще си облицоват клозетите с фаянс, а трудещите се – не! Хората искаха плочки и ние им ги давахме!

– С подправени фактури обаче!

Двамата помълчаха малко, а след това Пешо Мутафчиев изстена:

– Ще ни затворят, Венелине! В тъмна килия, Венелине!

Тези прости думи разтърсиха шефа на службата за пласмент при завода за фаянсови плочки. До дъно го разтърсиха. Да-да, ще ги затворят! Непременно ще ги затворят! За две, три, че и за повече години! Той отиде до прозореца, отвори го, след това изтича до кухнята, намокри лицето си в умивалника, върна се забързано, спря телевизора, извади от барчето бутилка и се разсмя с истерична веселост:

– Тогава какво! Да се порадваме на малкото свобода, дето ни остава, а?

– Да отидем и да си признаем! – плахо предложи Пешо Мутафчиев, уплашен от мокрото лице на съучастника си. – Така и така, другари милиционери, сгрешихме, но ще се поправим. Ще надраснем себе си, ще четем художествена литература, ще ходим на театър, ще се включим активно в живота на единната!

– Късно е, Пешо, братче, късно е! Викат ме утре! В три следобед!

– Тогава да оправим каквото можем! Документи, фактури, едно-друго…

– Късно е, късно! – примигваше с безумни очи съученикът, на следователя. – След малко идва жена ми! Ех, нека оставим поне светъл спомен!

В този ден съпругите на двамата спекуланти получиха зашеметяващи подаръци. Кожени палта, сребърни сервизи, брошки някакви…

– Премиални взехме! – обясняваше Венелин Цачев с тъжно лице. – За добра работа!

– Да, душице, премиални! Заслужена награда! – съгласяваше се Пешо Мутафчиев и целуваше уплашената си женица.

Късно вечерта семейство Цачеви и семейство Мутафчиеви ядяха мешана скара и пиеха шампанско в ресторант „Мак“. Съучастниците, разбира се, се напиха бързо. С трагични лица на капитани на потъващ кораб те изпразваха чашите, прегръщаха обърканите си жени, които бяха свикнали с честите награди, премиални и прочие странични доходи на мъжете си, но никога не бяха виждали от тях подобно лиготене…

– Не ви заслужаваме ние! – говореше Венелин Цачев. – Ще се червите заради нас!

Пешо Мутафчиев беше по-конкретен.

– Присвоители сме ние, присвоители! – целуваше другарката си той. – В затвор ще гнием, там ще се скапем!

Ех, ако знаеше следователят какво произлезе от цялото негово пролетно разнежване, ех, ако знаеше!

Мишо Антонов гладеше панталона си, а жена му знаеше – глади ли Мишо панталона си, значи си има ядове.

– Пак ли Боримечката? – попита го тя.

Доктор Стефка Бонева, едра жена, някак безцеремонна в маниерите, беше може би най-заядливият главен лекар на поликлиника в страната и подчинените ѝ я наричаха помежду си Боримечката.

– Глей си работата! – кратко и изчерпателно обясни на жена си Мишо Антонов.

Излишно е да казваме, че доктор Мишо Антонов, специалист по кожни болести, също беше получил призовка. Сега той плъзгаше ютията по плата, вдишваше мириса на пара и ровеше в изминалите месеци и години.

Не можеше да се каже, че Мишо Антонов беше лош лекар, но не можеше да се твърди, че е и много добър. Разбира се, дерматологът издаваше от време на време болнични листове за отпуск на съвършено здрави негови приятели или на техни протежета, но кой ли лекар в края на краищата не е издавал фалшиви болнични листове! При това в тези документи се вписваха такива болести, че е извънредно трудно да се разбере шашмата след изтичането на отпуска.

– Тогава за какво? – питаше се съученикът на следователя. – За какво?

Неясното далечно обвинение извика лоши спомени и много неща премисли специалистът по кожни болести в този пролетен ден.

Тази седмица например на булевард „Стамболийски“ едър грубиян биеше жена. Беше късно, жената беше скрила глава с ръце, а пияницата я налагаше. Доктор Антонов мина край тях и не се намеси. Отмина, уморен от нощната смяна, сякаш нищо не ставаше на улицата. „Семейна история“ – реши той тогава и от това решение му беше олекнало.

Спомни си Антонов и за това, как се обади анонимно по телефона на жената на доктор Величков и с гъгнив глас, представяйки се за пазител на семейното огнище, съобщи, че Величков има интимни отношения със сестра Георгиева… На следващия ден Величков дойде с драскотина на бузата и тъмни кръгове под очите… И изобщо станаха едни скандали, едни истории… На всичко отгоре мъжът на Георгиева реши да иска сметка на Боримечката за това, че пред очите є стават такива неща… И Боримечката така освирепя, че първо едва не наби самия мъж на Георгиева, а след това настъпи една такава „страстна седмица“ в поликлиниката, че специалистът по нервни болести, който поначало беше не съвсем добре с нервите, излезе в отпуск по болест…

А всъщност Мишо Антонов се обади по телефона просто от черна завист. Много му вървеше на този Величков – млад, някак лъчезарен, притежател на кола „Комодор“… Най-важното, разбира се, беше това, че на някакво съвещание същият този Величков беше нарекъл Мишо Антонов „занаятчия и бездарник“.

– Може би наистина съм занаятчия и бездарник! – реши специалистът по кожни болести.

Всъщност той никога не беше обичал нито професията си, нито болните. Беше се клел, че ще им помага с всички сили, но всъщност много-много не се интересуваше от десетките екземи, обриви, изгаряния, които минаваха всеки ден през кабинета му.

Преди време в кино „Влайков“ припадна някакъв старец. Няколко пъти тревожен глас попита в притихналия салон: „Има ли доктор?“, но Антонов не се обади… Жена му го погледна тогава с особен поглед. Имаше май някаква омраза в очите є, някаква иронична злоба.

– Нищо му няма! Криза някаква – обясни є съученикът на следователя. – Ще му мине!

И догледа филма.

Колко неща премисли доктор Антонов в тази вечер, колко спомени нахлуха в душата му. Отдавна беше свършил с панталона и сега гладеше куп ризи.

– Но какво се е случило? – уплашено питаше жена му.

– Остави! Остави! – махна с ръка Мишо Антонов.

Над града се спускаше нощ. Запалиха уличното осветление, пламнаха прозорците на отсрещното здание, светна в небето зелен неонов надпис „Фармахим“ с тъмна дупка на мястото на повредената буква „м“… А събуди призовката мрачни мисли, съживи дремещата съвест и тя зачовърка и замъчи дерматолога. Да, да – лош и неискрен човек беше той. Занаятчия беше. Завистлив и неталантлив. Лечител на екземи. А едно време мечтаеше да бъде хирург, да открие лекарство срещу рака…

Никога не беше нарушавал закона Мишо Антонов и никакъв следовател за нищо не можеше да му търси сметка, но всъщност колко вина имаше в него, боже мой! Колко вина!

Стоян Попов или още Попето – човек къдрокос и късоглед, дълго търси очилата си, руга цветисто и сочно дъщеря си, която малко преди получаването на призовката беше чистила и вероятно ги беше забутала някъде. Накрая ги намери; прочете съобщението, облече бързо сакото, метна се на колата и отпраши към вносно-износната централа „Мизияекспорт“. Там той притича по празните вече коридори, в които размахваха метли чистачките, влезе в кабинета си, отвори бюрото и започна да рови в разните книжа и папки.

Преди време, като представител на „Мизияекспорт“, Стоян Попов сключи контракт с белгийската фирма „Жевил“. Контракт като контракт. „Мизияескпорт“ трябваше да плати триста и осемдесет хиляди долара, а „Жевил“ трябваше да предаде в определени срокове инсталация за производство на химикал със сложно име – трипетрохидотил и петтрихидровил… Работите в началото вървяха съвсем както трябва. Машинарията пристигна в определените срокове, представителите на „Жевил“ я монтираха, след това обаче фирмата внезапно обяви фалит, а накрая се оказа, че инсталацията работи много лошо, ако изобщо това, което правеше, можеше да се нарече работа…

Разбира се, доста съвещания, преписки, експертни съвети и анкети имаше около злополучната сделка, но така и не можа да се установи кой точно е виновен.

„От една страна, ние знаехме, че „Жевил“ не прави най-добрите инсталации от този тип – пишеше в обясненията си Стоян Попов, – от друга страна, тази фирма предлагаше най-изгодни условия и цена и ние се съгласихме!“

С две думи, историята беше приключена и „Мизияекспорт“ впери поглед в бъдещето, където я очакваха нови сделки и външнотърговски операции. Впери поглед в бъдещето и Стоян Попов. Добре, ама получи се призовката… Сега той разгръщаше книжата около сделката, очилата му се потяха от вълнение, пръстите му нервно барабаняха по бюрото, а душата му се пълнеше със смут и безпокойство.

Стоян Попов – Попето, беше получил, как да кажа, подарък от фирмата „Жевил“. В бръснарските и келнерските среди на това му казват „бакшиш“, но подобна груба дума звучи доста зле в една дейност, в която става дума за оферти, клирингови сделки и конвертируема валута.

Всичко беше изиграно елегантно, бих казал даже изтънчено. Стоян Попов – Попето, спомена пред представителя на „Жевил“, че тъща му има болни бъбреци, представителят на „Жевил“, господин Малро, пък каза, че Швейцария има световноизвестна клиника по тези болести. Стоян Попов въздъхна и обясни, че за лечение там трябват много пари, а господин Малро, кой знае защо, наблегна на това, че швейцарските банки са едни от най-солидните в света и че е невъзможно някой да научи кой какви пари има в тях… Скоро договорът беше подписан. „Жевил“ взе поръчката, а Стоян Попов получи нелоша сума, сложена на негово име в една от същите тези швейцарски банки…

– Да лекувате тъща си! – беше се усмихнал благородно господин Малро.

– Тя ще ви е много благодарна – беше отвърнал представителят на „Мизияекспорт“.

Между другото, в момента Стоян Попов нямаше тъща. Тя вече почти десет години лежеше без нужда от никакво лечение в скромен гроб в панчаревските гробища. Но в интерес на истината нека кажем, че докато беше между нас, тя действително боледуваше от бъбреци.

И разгръщаше сега Стоян Попов – Попето, папките с документи, изводи на експертни съвети, заключения на анкетни комисии… Мрачно проблясваха очилата му, потропваха пръстите на лявата ръка върху бюрото, а в главата се въртеше вледеняващ душата въпрос: „Нима швейцарските банки вече не пазят тайна?“

След около час съученикът на следователя тръгна към дома си. Потиснат и уплашен от утрешния ден, той мина светофара на кръстовището на „Патриарх Евтимий“ и „Витошка“ на жълта светлина и така покорно и без спорове и молби се съгласи да му унищожат цяла колонка, че старшината, който го спря, се обърка и го попита:

– Лошо ли ви е?

– Нищо ми няма! – отвърна нарушителят на правилника за движението.

Но лъжеше Попето, лъжеше!

А радостно беше пиршеството на следващия ден. Съучениците седяха около масата, вдигаха пълни чаши, спомняха си младите години, смееха се…

„Та те не са се променили! – мислеше си, изпълнен с бодрост, Гаро Папазян. – Те са си същите мъжки момчета!“

Вечерта завърши с уиски у Попето. В къщата на един външнотърговски пътник винаги има по някоя и друга бутилка уиски.

– Така се радвам! – говореше Венелин Цачев, вече доста пиян и целуваше съучениците си. – Ами аз бях съвсем оклюмал! Просто грохнал бях!

– Как ти хрумна, Папазянка? – съгласяваше се Попето и обясняваше на останалите: – Сетил се човекът за старите приятели! Браво!

А късно вечерта съучениците запяха. Малко нестройно, разбира се, но с чувство! Запя и Гаро Папазян. И му беше добре. И му беше леко и радостно!

Ех, колко измамни могат да бъдат нещата на този свят!

1982 г.