Христо Пелитев (1927 – 2012)

НА РИБОЛОВ С ФОН  ДЮСЕЛДОРФ

— Ако някога се съглася да стана министър — говореше последният български княз, — ще го направя само защото ще получа разрешително за риболов във всички реки на страната с научна цел! Не прилича на белите ми власи да клеча по цял ден из гьоловете на Долни Богров за две каракуди, всяка от които удивително прилича на игленик!

Князът говореше истината. Винаги го придружавах до Долни Богров и понякога ние, двамата, улавяхме по-малко от две каракуди. Аз обаче се разтревожих от неговите намерения. Не исках в никакъв случай да стане министър, защото щеше да завърже други приятелства и нямаше да ме води със себе си за риба. За да го отклоня от министерския пост, казах:

— Унизително е наистина един княз да лови каракуди из шопските села, но това, което си намислил, светлейши   княже, също не  е   хубаво. Ти искаш позорно да избягаш от типичната въдичарска действителност и да станеш привилегирован. Това не ти прави чест! Още повече, че именно риболовът в чепинските блата стана причина да ти хрумне тази гениална идея!

— Коя точно? — лениво попита князът. — Аз съм пълен с гениални идеи като коте с бълхи.

— Идеята, княже, да напишеш повестта  „Старецът и блатото“.  Вярвам, че тя ще бъде несравнимо по-хубава от произведението на Хемингуей. Особено  главата, в която описваш отвличането на стареца от десетсантиметровата каракуда.

– Да! — съгласи се князът. — Далеч по-приятно е да пише човек за каракуди, отколкото да ги яде! Ето защо аз ще стана министър и ще ловя пъстърва в резерватите, а ти слънчасвай по блатата!

Почувствувах, че наистина мога да загубя приятеля си завинаги. Само като си представих това, отчаяние разтърси моята привързана към княза душа и в главата ми се роди една идея.

— Слушай, княже — рекох аз. — Ако ти само ми обещаеш, че няма да станеш министър, след седмица ще ти донеса разрешително да ловиш риба, където си щеш!

— Трици! — каза недоверчиво князът. — И други път съм ги слушал тия…

С това нашият  интимен  разговор завърши.

Седмица по-късно обаче аз и моят приятел седяхме в автобуса за село Владая. Князът носеше кадифен панталон, бяла риза с колосона яка и велурени патъци. На лявото му рамо висеше фотоапарат „Лайка“, а на дясното — рибарско кошче. В ръцете си държеше демонтирана въдица в зелен калъф. Аз от своя страна бях облякъл тъмния си венчален костюм …

Освен нас в автобуса се возеха двайсетина шопи, които се звереха в княза. Учудваше ги побелялата му артистична глава и това, че тя говори френски.

—  Иси Вла-да-я? — високо попита князът, когато слязохме на площада.

—  Уи, мосю! — отговорих аз на чист френски език. Шопите почтително ни сториха път. Поехме нагоре към Златните мостове. Пътеката се виеше все край прелестната, но забранена за риболов витошка река. Закътана в зеления шумак, тя бълболеше и скачаше от праг на праг, а князът я оглеждаше с очи на ястреб. Като извървяхме двеста-триста крачки, той не издържа.

— Ох, бабачко! — проговори князът на чист български. — Ако не извадя първата баба пъстърва от това въртопче, да не се казвам Тодор Данаилов. — И той посочи един чудесен вир, в който се оглеждаха три бука. Там реката скачаше, въртеше се под корените на буките и бързаше надолу.

С безпаметни движения князът стъкми пръчката и наниза глист на кукичката, но тъкмо когато да се спусне надолу по брега, отпреде ни пръкнаха двама горски с пушки. Тоза охлади риболовната страст на княза.

— О, мон дио, о, мон дио!   Кел е вотър ном? Неспа? (О, господи, господи! Как ти беше името? Нали?) — изрече сърдито князът.

— Уи, мосю! — отговорих аз.

— Чужденец? — въпросително се обърнаха към мен горските, които спряха при нас.

— Шерже д’афер — отговорих носово аз.

— Аха, аха! — поклатиха глави горските.

— А какво работи?

— Аташе дьо Винпром. Неспа, мосю? (Прикрепен към Винпром. Нали, господине?) — обърнах се аз към княза.

— Уи, уи — отговори с достойнство той.

— Аха,  аха,  шарже,  значи?!  — казаха  горските  и почтително отминаха. На няколко пъти те се обръщаха да ни изгледат още веднъж.

— Операта започва! — тържествено рече князът и извади от джоба си една монета от двайсет стотинки.

Хвърлихме ези-тура. На княза се падна да лови пред мен, а на мен — след него. Князът обаче великодушно отмина триста крачки и ми остави няколко вира „да ги издоя“.

Нагласих въдицата си, слязох в забранената река и заметнах спокойно. Разрешителното беше в джоба ми! То бе издадено на името на някой си Фриц Мария фон Дюселдорф. Този фон Дюселдорф беше задграничен кореспондент на вестника, в който работех, и понеже щеше да идва в България, аз предложих на главния си редактор предварителна програма за престоя му в страната. В тая програма, с цел да се развлече скучаещият чужденец, бях предвидил и лов на риба в забранени реки. Главният подписа едно писъмце до съответното министерство и то издаде разрешителното. В него аз бях записан като придружител на Фриц Мария фон Дюселдорф. Самият Фриц обаче не бе уточнил кога ще дойде в България — дали тази година, или догодина — и аз не можех повече да го чакам. Без да упорствува, моят приятел Тодор Данаилов — князът — се бе съгласил да го замести …

Из пътя решихме пред горски и непознати той да говори на френски, но тъй като аз изучавах тоя език едва от два дни и още не го владеех свободно, князът нарочно завършваше всяка своя фраза с „неспа“, за да мога аз да му отговарям с „уи, мосю“. Така всички, които ни чуеха, щяха да останат с впечатлението, че и двамата си играем с френския.

Докато размишлявах върху последиците от целия този заговор срещу витошките пъстърви, аз между другото си налових петнайсетина от тях и те се бъхтеха в кошчето ми, безкрайно учудени, че не могат да плуват в него. Пъстървите даже умряха от учудване. Когато обаче се залостих под един водопад да хвана шестнайсетата пъстърва, чух един глас, който ми казваше:

—  Горе ръцете!

—  Я не ми плаши рибата! — отговорих колкото можах по-строго аз, като се обърнах и видях горския зад себе си.

Той престана да се цели в мен и пое разрешителното. Чете го дълго. След това каза:

—  Тюх да му … мамата. Аз пък си мислех, че ви хванах! — И той пак се втренчи в разрешителното. — А  къде  са  другите?  — попита  горският,  като  прочете повторно дългото име на чужденеца.

— Кои другите? — учудих се аз.

— Тук пише Фриц Мария фон Дюселдорф. Къде е Мария?

— Остана в хотела — казах. — Неразположена е.

— Ами, неразположена!    Хванала е някое гадже! — смигна с разбиране горският.

— Чужденките ценят българите! — двусмислено се усмихнах и аз, но в този миг чух гласа на княза. Той викаше съвсем наблизо:

— Кама-р-а-а-а-д, документ? Никс документ?

Това, че князът неочаквано бе проговорил на немски и че споменаваше за някакви документи, ме разтревожи. Малко след туй той се зададе по пътеката. Експортираха го четирима горски. Никога не бях предполагал, че щатът на това министерство е толкова раздут.

— У е ла поасон, воала ме сулие? Неспа?  (Къде е рибата, ето ми обущата! Нали?)  — казваше с достойнство князът.

— Уи, мосю! — отговорих му носово аз.

— Какво казва господинът? — попита един от горските,   но князът най-неочаквано,   вероятно   от   страх, проговори на латински:

— Про мортибус аут бене, аут нихил!  Неспа? (За мъртвите или добро, или нищо. Нали?)  — каза той.

— Казва, че си е забравил паспорта в посолството! — преведох аз.

— Горските се замислиха и започнаха да изучават разрешителното колективно. Погледнах княза в очите и видях, че страшно му се бяга …

— Слушайте! — ревнах аз така, че сам се уплаших от гласа си. — Вие знаете ли кой е шарже д’афер, аташе дьо Винпром, Фриц Мария фон Дюселдорф? Да се махате с тия пушки оттука, че ако кажа само една дума, ще изхвърчи някоя нота и вие ще отидете по дяволите с вашите заплати от седемдесет и четири лева!

— Шейсет и четири са, другарю! — обади се единият от горските.

— И те ви са много! — викнах аз. Тогава се обади князът:

— Ле зоазо сон малад е ил ниапа дю вен! Неспа? (Птичките са болни и тук вече няма вино. Нали?)  — рече той.

— Той каза, че ще отнесе въпроса за арестуването му в ООН — преведох високо аз.

— Чакайте, чакайте, моля ви се, другарю! — разтревожи се единият от горските. — Чак дотам не бива да стигне.

— Ще стигнем и по-нагоре! — заплаших аз. — Въпросът  ще стане междуправителствен! С  него  ще  се занимае Международният съд в Хага и вие, вместо да се изтягате под сенките, ще отидете да жънете и копаете там, откъдето сте дошли — в Горубляне!

— Уи, уи! — потвърди князът.

— Аз съм от Бояна и нямаме текезесе — изведнъж се заоправдава единият от петимата горски, а другите посърнаха. Думите „да жънете и копаете“ навярно им бяха  направили по-силно впечатление, отколкото „междуправителствен“, „Хага“ и прочие.

— Вижте какво, другарю.  Ние не сме виновни! — поде най-възрастният от горските. — Не по наша вина, но разрешителното ви, дето има една дума, е, така да се каже … фалшиво.

Откривател! Той ще ни каже на нас, че разрешителното ни е фалшиво!

— Какво му е фалшивото, бре? — сопнах се аз. — Ти даваш ли си сметка какви ги приказваш?

— Дето има една дума — подхвана пак същият горски, — разрешителното е издадено от министерството, а тук е парк „Витоша“. Пред нас то не преде! Трябвало е да вземете разрешение от управлението на парка.

На това място от нашия любезен разговор между мен и горските започна дълъг спор. Аз доказвах, че „министерството“ е по-важна институция от „управление“, а горските твърдяха обратното. Освен това, казаха те, много екскурзианти ни видели, че ловим риба в забранената река, и нямало да бъде възпитателно, ако не ни глобят.

— Глобата ще бъде фиктивна — утешаваха ме горските. — Сума няма да определяме. Вие само ще подпишете актчето и утре ще отидете в управлението да го отменят.  Защото,   ако  не ви  глобим,  от управлението могат да ни уволнят за пренебрегване сигналите на трудещите се. Молим ви, извинете ни пред господин Дюселдорф и му обяснете всичко.

Съгласих се с всичко. Дори да обясня на господина! Но на какъв език! Още повече, че край нас се трупаха екскурзианти сеирджии и аз се опасявах да не би някой да заговори княза на френски … През цялото време на преговорите той се бе държал като истински благородник. Независимият вид, внушителната побеляла глава и стиснатите му (за български и френски език) устни респектираха.

Когато тръгнахме за Владая (там беше горският кантон, в който трябваше да подпишем капитулацията си), единият от петимата горски любезно предложи на княза да го облекчи, като поноси пълното му с пъстърва кошче.

— Но, но! — благоразумно отказа князът.

— Ето го и бай Михал! — рече един от горските, когато влязохме в двора на кантона. — Той е бил три години пленник във Франция и отлично знае езика. Ще се разберат с господина.

Краката ми се подкосиха. Насреща ни се зададе шести горски, който явно знаеше френски. Другите му обясниха случая.

— Сил ву пле, мосю! Коман талеву? Ну сом ерьоз дьо ву ресевоар дан нотр петит мезон!   (Заповядайте, господине, как се чувствате? Щастливи сме да ви посрещнем в нашата малка къщичка!) — заговори на френски език горският, като идваше към нас и се усмихваше.

Тази зловеща покана беше последният удар на съдбата.

За миг моят приятел Тодор Данаилов се втрещи, но бързо се съвзе и аз видях с какво върховно напрежение на волята той търси в мозъка си тленни останки от френския, който бе учил в гимназията преди трийсет години. Като се посъвзе, мнимият Фриц Мария фон Дюселдорф каза:

— Охо! Ву парле тре биен франсе!? — И най-неочаквано потупа горския по рамото …

След това обаче той млъкна и нищо не бе в състояние да го накара да проговори ни на френски, ни на български! На въпросите на бай Михал отговаряше само с „уи“ и „но“.

Така и аз можех да говоря френски!

Чак късно вечерта, отървали се по едно чудо от пълното разкриване на витошката конспирация, ние се прибрахме в София.

От автобуса влязохме в първата изпречила ни се кръчма. Там, след шестата бутилка, последният и мним български княз каза:

— Мон шер ами, телеграфирай в Музикалния театър и в Ловно-рибарския съюз, че от днес нататък повече в опери не играя… Тези неща не са по силите ми. Давам съгласието си да ме направят министър.