90 години от рождението на МИРОН ИВАНОВ (1931 – 1988)

ОТ КОМ ДО ЕМИНЕ

Може да се върви по тоя път и през равнината, може и с влак да се мине, с автобус или как да е, но ние решихме да вървим от начало до край по билото на планината, защото така е по-красиво, по-полезно, по-мъдро и мъжествено. Веднъж се живее в края на краищата и ако човек не опознае всички красоти, защо живее тогава?

Събрахме се доста голяма група с палатки, кашкавал, фотоапарати и туристически обувки и потеглихме. За водач на групата ни беше определен другарят Делибашев от туристическата секция в Белоградчик.

Дали защото всяко начало е трудно, или защото другарят Станю Делибашев е надарен с възможно най-отвратителния характер, който бяхме срещали, но в първия етап от пътуването половината от нас изпокапаха и се изпоотказаха да пътуват.

Още щом възлязохме на връх „Ком“, другарят Делибашев ни предупреди:

— Без хленч. Ако чуя някой да хленчи, връщам го и окото не ми трепва. Хайде!

— А не може ли малко да починем? — единодушно се обадихме всички, защото краката ни    бяха подкосени от пътуването.

—  А-ха! А-ха! — поклати глава другарят Делибашев и стана. — Хайде да не започваме! Стани! — подаде той съвсем по офицерски  командата  и потегли.  — Не сме тръгнали  още  и започнахте да се лигавите.

След час и половина път, плувнали в пот, ние стигнахме една полянка с изворче, заобиколено от три дъба. На десет крачки от изворчето другарят Делибашев спря, изгледа ни зверски и попита:

— Иска ли някой да пие вода?

— Аз, аз, аз… — един през друг се заобаждахме, защото жаждата буквално ни душеше.

—  Хайде, бе! — иронично отвърна той. — Значи вода ви се пие! Виж ти! Жадни хора, значи! А знаете ли колко път ви предстои още? Знаете ли, че ако започнете отсега да си угаждате на душите, няма да стигнете и до Мургаш? Гледай ги ти! Вода им се пиело! Ходом марш!

Той застана до кладенчето и не позволи никому да пие вода, а като отминахме, наведе се, пи вода, наплиска лицето си и ни настигна.

— Пътят оттук нататък ще става все по-труден и по-труден! — малко по-меко ни съобщи той, може би защото беше вече разхладен и доволен от победата над нас. — И най-трудното се очаква към края на маршрута. Така че майката му е — мъжественост, мъжественост и пак мъжественост. Не се офлянквай! Стъпвай бодро!

Ние пък, доколкото разбирахме от география, си представяхме, че към морето планината се снишава все повече и пътят ще бъде по-лек и по-гладък. Но предпочетохме да си мълчим, защото неколцина казаха нещо в тоя смисъл и другарят Станю Делибашев само кимна с пръст и ги помоли да напуснат групата, под предлог, че разваляли туристическата дисциплина.

Слънцето вече преваляше над хоризонта и ние, тръпнещи с попукани устни, чакахме момента, в който другарят Делибашев ще спре групата на бивак и ще ни разреши да снемем раниците. Той обаче не бързаше да стори това, може би защото не беше жаден — не е интересно. Чак когато изгря луната, той спря групата, нареди ни да разпънем  палатките,  руга ни дълго за нашата непохватност и се съблече. Лягайки си, той заповяда:

— Нощта е топла и безветрена. Но нас ни чакат още много нощи и някои от тях могат да бъдат студени  и  бурни…

Беше август.  Колко чести са бурите през август?

— …Представете си една страховита планинска буря, която кърти из корен вековни борове. Представете си вятъра, който скубе колчетата и отнася палатките и останалата материално-техническа част. Какво трябва да направите?

Ние не знаехме какво трябва да направим и едва се държахме на краката си от умора. Затова той си отговори сам:

— Ще стоите цяла нощ и ще пазите палатките от вятъра в бурята. Обявявам нощта за учебна. Отговорници сте… ти, ти и ти! — посочи един по един трима измежду нас и се вмъкна в палатката.

Цяла нощ стояхме будни на лунна светлина,   милвани от планинския, ухаещ на здравец и мащерка зефир, и си представяхме бури. Някои от нас дори си сложиха качулки и дъждобрани, други бяха стиснали с две ръце по едно колче и го пазеха от бъдещите бури.

На другата сутрин бяхме вече така грохнали и изтощени, че преумората  ни постепенно    започна  да  се  превръща в бодрост. Има такъв парадокс в устройството на човека. Виждали сме хора, които след зверско препиване на ракия започват да идват на себе си след всяка новоизпита чашка. Нещата в живота са свързани.

Така стана и с нас.

Не ни стига жаждата и безсънието, ами някои от нас, озверели от умора, започнаха да клеветят другите:

—  Другарю Делибашев, ей тоя другар и ей тоя нощес задрямаха по едно време. Кажете — това хубаво ли е?

Делибашев им стисна ръцете, отстрани от групата наклеветените н продължихме пътя си. Водачът разреши да пият вода само ония от нас, които бяха бдителни и му бяха докладвали кой е дрямал през нощта.

Това ни беше достатъчно.

Още след първия отминат извор ние започнахме така да се клеветим един друг, че една възрастна другарка дори се разплака. Един през друг ние съобщавахме на водача, че еди-кой си хленчи, че този или онзи е заспал прав през нощта, еди-кому си се пие вода и така нататък. Наклеветените клеветяха и всички един през друг се кълняха, че нито им се спи, нито им се пие вода, камо ли пък да изпитват някакво друго неудобство от пътуването. Даже за самия Делибашев стана трудно да отделя виновните от невинните, да награждава едните и да наказва другите. Затова той помисли, помисли, па на края съвсем наслуки отстрани пет-шест души от групата, пак наслуки разреши на трима да пият вода, а после продължихме пътя по билото на планината.

Без излишни подробности можем да кажем, че и втората нощ бе обявена за учебна. Пак не мигнахме през цялата нощ, защото се дебнехме един друг. Отстрани погледнато, ние вече съвсем приличахме на туристи, защото мъжествено понасяхме несгодите, не бяхме пили капка вода и не бяхме мигвали вече две денонощия, а на всичко отгоре се и гледахме един друг в клепачите — да не би нечии да се слепят. Въобще можехме спокойно да учудим целия свят с нашата мъжественост, само че светът спеше и едва ли ни обръщаше някакво особено внимание — или поне не толкова, колкото си въобразявахме ние.

Жаждата и умората се засилиха толкова много през третия ден, че за да се спасим от тях, започнахме да хвалим другаря Делибашев. Дали първи бяха хитрите измежду нас, или първи се обадиха оглупелите от безсъние и жажда, но при изгрев слънце ние започнахме да си казваме високо и отчетливо:

— Те това се казва туризъм! Другото е тинтири-минтири!

— Никъде не е правен такъв епохален преход!

— Но кой ни поведе така?  Ясно, Делибашев!

— Браво на другаря Делибашев! Слава, слава!

И брадясали, със зачервени очи, ние скандирахме под вековните дървета „Де-ли-ба-шев“, наричахме го наш баща и слънце, и идол, и всичко още хубаво, което можехме да измислим.

Трогнат от това, а и повярвал, че е такъв, Делибашев ни разреши бащински да изпием по една глътка вода и да позадремем. Добре, но ние по своя линия решихме, че не заслужаваме това и ако заспим и пием вода, ще наскърбим водача и въобще няма да сме истински туристи. Влязохме в палатките, но си поставихме задача да лежим, без да заспиваме, за да проверим кои от нас са верни на делото и кои са чужди тела в туристическите редици.

В една такава нощ — или ден (сами виждате, че нямаше голяма разлика между дните и нощите) ние загубихме водача. Той се отдалечи много от нас и потъна в едно тресавище, но мисля, че ние направихме всичко, което беше по силите ни, за да го спасим.

Първият ден от пътя без водач беше наистина много труден. Някои от нас започнаха да говорят, че без Делибашев ние никога няма да видим морето, а други — че трябва да вървим все така — макар и без Делибашев, по делибашевски.

Избрахме за водач най-стария измежду нас и започнахме да му помагаме при воденето на групата. Когато той ни доведе до първия кладенец, ние всички плюхме по веднъж във водата, за да не се изкусим да пием. Когато вечерта той ни разреши да легнем и да се наспим, ние се щипахме през цялата нощ, за да не изменим на туристическите завети и да не загубим закалката. Дори на следващия ден го предупредихме, че ще го подменим, ако ни води така меко, не туристически: обяснихме му, че оттук нататък пътят става все по-труден и непроходим, място за лигавене няма.

Той обаче ни отвърна с нашите думи:

— Глупости! Планината се снишава! Не забелязвате ли?

И ние някак постепенно започнахме да забелязваме, че планината наистина свежда плещите си към морето.

Бяхме  много учудени,  че  пак забелязваме очевидните неща.

И пак така неусетно започнахме да пием вода и да заспиваме. Едва сега забелязахме, че ние всъщност сме млади хора, че между нас има и жени и техните очи блестят, че има много злато върху дърветата и над тревата и във въздуха и че ако към всичко това се прибави усмивка и песен, всичко би изглеждало много добре. Отначало много тихо, а после все по-смело зазвучаха песни, в дрезгавината на раждащия се ден се обадиха една-две, много китари, мандолини и ние тръгнахме оше по-бързо напред.

Морето започна да се забелязва.

Ако разказваме сега цялата история, то не е за да докажем колко умни сме ние и как своевременно сме забелязвали всички пропуски и грешки в туристическото ръководство на покойния водач Делибашев. Пазил ни бог от това!

Разказахме го, защото все още срещаме мнозина от групата, които казват:

— Без Делибашев нямаше да стигнем доникъде. Той ни поведе, той ни възпита, той ни закали и благодарение на него ще стигнем морето!

И го казват, защото забравят колко много хора останаха отвратени от туризма само заради него.

Прочее, време е да приключим. И да вдигнем стария девиз:

Да опознаем всичко, за да го обикнем!