ЧОВЕКЪТ С ЧАДЪРА

РОАЛД ДАЛ (1916 – 1990)

Искам да ви разкажа нещо много интересно, което се случи с мен и майка ми вчера следобед. Аз съм дванайсетгодишна. Майка ми е на трийсет и четири, но вече съм висока почти колкото нея.

Вчера мама ме заведе в Лондон на зъболекар. Той ми откри една дупчица. Беше на заден зъб и пломбата не ме боля много. След това отидохме на сладкарница. Аз ядох бананов сладолед, а мама пи кафе. Докато седяхме там, стана шест часът, затова станахме да си ходим.

Когато излязохме от сладкарницата, навън валеше.

—  Трябва да вземем такси — каза мама. Бяхме с обикновени шапки и палта, а валеше доста силно.

—  Нека се върнем в сладкарницата и изчакаме да спре — предложих. Искаше ми се още един бананов сладолед.   Беше страхотен.

—  Няма да спре — отвърна мама. — Трябва да се прибираме.

Застанахме на тротоара под дъжда и се заоглеждахме за такси. Минаха много, но всичките бяха пълни.

—  Ех, защо нямаме кола с шофьор!  — обади се мама.

Точно тогава към нас се приближи един човек. Беше дребничък и доста възрастен, може би на седемдесет или повече. Вежливо повдигна шапка и каза на мама:

—  Извинете ме, искрено се  надявам, че ще ме извините…

Имаше хубави бели мустаци, гъсти бели вежди и набръчкано розово лице. Криеше се под чадър, който държеше високо над главата си.

—  Да? — много хладно и сдържано отвърна майка ми.

—  Питам се дали мога да ви помоля за една малка услуга.

Видях как мама го изгледа подозрително. Много недоверчива личност е тая моя майка. Особено подозрение изпитва към две неща — непознати мъже и варени яйца. След като отреже връхчето на вареното яйце, така започва да рови вътре с лъжичката си, сякаш очак­ва да открие мишка или нещо подобно. За непознати мъже си е изработила златно правило, което гласи: „Колкото по-симпатичен изглежда един мъж, толкова по-недоверчив трябва да си към него.“ Този дребен възрастен човек беше особено симпатичен. Беше учтив. Говореше културно. Добре облечен. Истински джентълмен. Познах го, че е джентълмен по обувките. „Винаги можеш да разпознаеш един джентълмен по обувките“ — още една от любимите максими на майка ми. Този човек имаше хубави кафяви обувки.

—  Работата е там — тъкмо казваше той, — че се намирам в известно затруднение. Имам нужда от помощ. Не много, уверявам ви… Всъщност почти нищо, но на мен ми е крайно необходима. Виждате ли, госпожо, старци като мен ужасно започват да забравят…

Майка ми беше вирнала брадичка и го наблюдаваше, плъзгайки поглед покрай носа си. Страховито нещо е този неин вледеняващ, плъзгащ се покрай носа поглед. Повечето хора направо рухват, след като ги дари с него. Веднъж видях как директорката на собственото ми училище започна да заеква и да пелтечи като идиот, след като майка ми є отправи един наистина противен ледено-носов поглед. Но на старчето, което стоеше на тротоара с чадър над главата, дори не му трепна окото. То се усмихна любезно и продължи:

—  Моля да ми повярвате, госпожо, нямам навика да спирам дамите по улицата и да им изплаквам мъките си.

—  Надявам се, че е така — отвърна майка ми.

Почувствувах се много неловко от резкия є отговор. Искаше ми се да є кажа: „О, за бога, мамо, та това е един много, много стар човек, който е мил и любезен и е изпаднал в някаква беда, затова не се дръж така с него.“ Но нищо не казах.

Старчето премести чадъра от едната ръка в другата и продължи:

—  Никога досега не съм го забравял.

—  Какво не сте забравяли? — строго попита   мама.

—  Портфейла си. Трябва да съм го оставил в другото сако. Това е най-глупавото нещо, което може да направи човек.

—  Пари ли  искате?

—  О, божичко, не! — извика той. — Да ме пази Бог никога да не стигам дотам!

—  Но какво искате все пак? По-бързо, ако обичате. Измокрихме се до кости, докато стоим тук.

—  Да, виждам. И точно затова ви предлагам своя чадър — да се подслоните или да го задържите   завинаги, ако… само ако…

—  Само ако какво?

—  Ако ми дадете в замяна една лира, за да си платя таксито до вкъщи.

Майка ми все още не се беше отър­сила от подозренията си.

—  Щом сте излезли от къщи без пари, тогава как сте стигнали дотук?

—  Дойдох пеша. Всеки ден си правя хубава дълга разходка, а после вземам такси да ме върне у дома. Не пропускам нито ден в годината.

—  Тогава защо не си отидете пеша?

—  О,  как ми се иска да можех.  Толкова ми се иска. Но едва ли ще успея с тези мои стари глупави крака. Прекалено много ходих вече.

Майка ми стоеше на улицата и си дъвчеше долната устна. Виждах, че започва да поомеква. А и мисълта, че ще получи чадър, под който да се подслони, доста я съблазняваше.

—  Чадърът е много хубав — каза старчето.

—  Забелязах — отвърна тя.

—  Копринен е — добави той.

—  Виждам.

—  Тогава  защо  не  го  вземете,   госпожо? Купих го за повече от двайсет лири, кълна ви се. Но това няма значение, стига да мога да се добера до вкъщи, за да си починат старите ми глупави крака.

Видях как ръката на майка ми се насочва към закопчалката на чантичката є. Тя забеляза, че я гледам. Тези път аз я гледах смразяващо покрай моя нос и тя отлично знаеше какво искам да є кажа: „Слушай, мамо, нямаш право да се възползваш по този начин от един изморен старец. Това е непочтено.“ Тя задържа ръката си и ми върна погледа. После се обърна към стареца:

—  Мисля, че не е редно да вземам от вас копринен чадър,  който струва двайсет лири. Според мен трябва да ви дам парите за таксито и да приключим с въпроса.

—  Не, не, не! — извика той. — И дума да не става! И през ум не би ми минало! И след един милион години! Никога не бих приел пари по този начин! Вземете чадъра, мила госпожо, за да не мокри дъждът раменете ви!

Мама ме изгледа победоносно. Виждаш ли. означаваше погледът. Не си права. Той настоява да взема чадъра.

После бръкна в чантичката си и извади банкнота от една лира. Подаде я на стареца. Той я взе и є връчи чадъра. Прибра лирата в джоба си, повдигна шапка, бързо се поклони и каза:

—  Благодаря ви, госпожо, благодаря.

После изчезна.

—  Ела тук да не се измокриш, мила — рече майка ми. — Какъв късмет, а? Никога не съм имала копринен чадър. Не съм могла да си го позволя.

—  Защо в началото се държа така ужасно с него?

—  Исках да се убедя, че не е мошеник. И се убедих.  Беше джентълмен. Много съм доволна,   че  можах  да му  помогна.   Истински джентълмен — продължи тя. — И богат при това. Иначе нямаше да има копринен чадър. Не бих се учудила, ако пред името му стои някоя благородническа титла. Сър Хари Голдсмит или нещо   подобно.

—  Да,  мамо.

— Това да ти е за урок. Никога не прибързвай. Винаги обмисляй добре, преди да вземеш решение. Така няма да сбъркаш.

—  Ето го — казах. — Виж.

—  Къде?

—  Ей   там. Пресича улицата.  Божичко, мамо,  как се е разбързал.

Гледахме как старчето пъргаво се промъква между колите. Когато стигна другия тротоар, зави вляво, като се движеше все така бързо.

—  Не ми изглежда чак толкова изморен, а на теб, мамо?

Майка ми не отговори.

—  Нито  на човек,  който търси  такси  — добавих.

Майка ми стоеше скована, абсолютно неподвижна, втренчила поглед в старчето на отсрещната страна на улицата. Виждахме го съвсем ясно. Страхотно бързаше. Суетеше се по тротоара, с отскоци избягваше другите пешеходци и размахваше ръце като маршируващ войник.

— Намислил е нещо. — каза майка ми с каменно лице.

—  Но какво?

—  Не знам — отряза ме тя. — Но смятам да разбера. Ела с мен.

Хвана ме за ръката и заедно пресякохме улицата. После свихме вляво.

—  Виждаш ли го? — попита ме.

—  Да. Ето го. Завива надясно по следващата  улица.

Стигнахме до ъгъла и също завихме надясно. Старчето беше на около двайсет метра пред нас. Припкаше като заек и трябваше да ускорим крачка, за да не го изгубим. Дъждът плющеше по-силно от всякога и виждах как водата се стича по периферията на шапката му и пада по раменете му. На нас обаче ни беше уютно и сухо под чудесния голям копринен чадър.

—  Какво ли е намислил? — обади се майка ми.

—  Ами ако се обърне и ни види? — попитах.

—  Не ме интересува. Той ни излъга. Каза, че от умора не можел да ходи, а сега трябва да тичаме, за да го настигнем! Той е безсрамен лъжец! Мошеник!

—  Искаш да кажеш, че не е джентълмен с титла?

—  Млъкни.

На следващата пресечка старчето отново зави вдясно. После наляво. След това пак надясно.

—  Сега вече няма да се откажа — каза майка ми.

— Изчезна! — извиках. — Къде отиде?

—  Влезе в онази врата — отвърна мама. — Видях го! В тази къща! Велики Боже, та това е кръчма!

Наистина беше кръчма. Отпред с червени букви пишеше: ЧЕРВЕНИЯТ ЛЪВ.

—  Не смяташ да влизаш вътре, нали, мамо?

—  Не — отвърна тя. — Ще го наблюдаваме  отвън.

Цялата фасада на кръчмата беше остъклена и въпреки че от вътрешната страна стъклото беше запотено, като застанахме по-близо, можехме да виждаме много добре.

Стояхме сгушени до прозореца. Аз стисках ръката на мама. Едрите дъждовни капки барабаняха по чадъра.

—  Ето го — извиках. — Ей там.

Помещението беше пълно с хора и цигарен дим и нашето старче бе в центъра на всичко това. Беше свалил палтото и шапката и си проправяше път през тълпата към бара. Когато се добра дотам, постави две ръце върху тезгяха и каза нещо на бармана. Виждах как устните му се движат, докато даваше поръчката. Барманът се отдалечи за няколко секунди, след което се върна с неголяма чаша, пълна догоре със светлокафява течност. Старчето постави върху тезгяха банкнота от една лира.

—  Това е моята лира! – изсъска майка ми. – Господи, какво нахалство!

—  Какво има в чашата? — попитах.

—  Уиски — отвърна тя. — Чисто уиски. Барманът не му върна никакво ресто.

—  Трябва да е тройно уиски — рече мама.

—  Какво значи   „тройно“?

—  Три пъти повече от нормалното.

Старчето пое чашата и я поднесе към устните си. Леко я наклони. После я наклони още малко… и още… и още… и много скоро всичкото уиски изчезна в гърлото му.

— Ама че скъпо питие — казах.

—  Това  е  нелепо! —  рече  майка  ми. — Представи си да дадеш една лира за нещо, което ще изгълташ  на  един дъх!

—  На него му струва повече от една лира. Струва му един чадър от двайсет лири.

—  Вярно — съгласи се тя. — Трябва да е луд.

Старчето стоеше до бара с празната чаша в ръка. Сега се усмихваше и от кръглото му розово лице се излъчваше щастливо златисто сияние. Видях как облиза с език мустаците си, сякаш търсеше и последната капчица от това безценно уиски.

Обърна се и бавно се отдалечи от бара, пробивайки си път сред тълпата към мястото, където беше закачил шапката и палтото си. Сложи си шапката. Облече си палтото. А после така хладнокръвно и небрежно, че човек можеше въобще нищо да не забележи, свали от закачалката един от многобройните чадъри, които висяха там, и излезе.

—  Видя ли! — изпищя майка ми. —  Видя ли го какво направи?

—  Шшшшт! — прошепнах. — Излиза!

Наведохме чадъра, за да скрием лицата си, и занадничахме изпод него.

Той излезе, без изобщо да погледне към нас. Отвори новия чадър над главата си и заприпка по улицата по същия начин, по които беше дошъл.

—  Значи, това бил  неговият малък номер! — каза майка ми.

—  Хитро — съгласих се.  — Гениално.

Последвахме го до главната улица, където за пръв път го бяхме срещнали, и наблюдавахме как без никакви затруднения смени новия си чадър за друга банкнота от една лира. Този път направи сделката с висок слаб мъж, който нямаше дори палто или шапка. Веднага след размяната нашето старче запрепуска по улицата и се изгуби сред тълпата. Този път обаче тръгна в обратна посока.

—  Виждаш ли го колко е хитър! — каза майка ми. — Никога не влиза в една и съща кръчма два пъти!

—  Та той може да прави това цяла нощ — рекох.

—  Да — отвърна тя. — Разбира се. Но се обзалагам, че като луд се моли за дъждовни дни.

Превод: Правда МИТЕВА