Кяр за иманяр

Не можем да се оплачем от лош туристически сезон! Нашенецът къде от немотия, къде от нежелание да си прави тестове се завърна към Черноморието. Освен хотелиерите и собствениците на крайбрежни капанчета на кяр са и плажните иманяри.

Да, има такава порода в иманярството и тя припечелва доста солидни доходи всяко лято. Онази вечер, прибирайки се от плажа, попаднах на един представителен екземпляр с металотърсач в ръка. Ходи с бодра крачка по бреговата ивица, па току машинката му изпищи, ухилва се плажният иманяр до уши, а после се залавя за работа. Започва едно ентусиазирано пресяване на пясъка с гевгир за спагети.  Чудна работа!

Реших да завържа разговор с мъжа, който все тъй продължаваше да си бръмчи с машинката по плажа. Гледам го – добре сложен, на средна възраст, с каубойска шапка и потник, върху който се мъдри ликът на Че Гевара. „Здравейте, уважаеми, вие с това хоби от колко време се занимавате?”, започнах отдалеко.

„Ако сте от някоя медия, интервюта не давам!”, поля с горещ душ меракът ми за общуване иманярът.

„Не съм журналист, спокойно, питам си ей тъй, за обща култура”, на свой ред се опитах да туширам дистанцията.

„Има-няма от десет години обикалям по плажовете. Ама с тоя коронавирус – голяма суша! Кьорав чужденец не идва. Западният турист е най-разсеян, губи си я железните левчета, я пръстените и синджирчетата. И хоп – в гевгира!”.

„А нашенците нищо ли не ръсят по плажа?”, полюбопитствах, за да върви разговорът.

„Българинът прави само боклук – костилки от праскови, царевични кочани и фасове. Това му се откъсва от сърцето!”, тъжно констатира мъжът с каубойската шапка.

После изведнъж изпъчи гърди и продължи: „Миналото лято намерих швейцарски часовник! Като звънна тая ти ми машинка – все едно Панагюрското златно съкровище съм открил. Тъкмо се чудех за какво да изхарча парите от продажбата му, и при мен довтаса един костюмар. Часовникът, вика, е мой, връщай ми го веднага! Аз обаче не се хванах и го контрирах: С какво ще докажете, че е ваш? Онзи като се ядоса, и хукна по плажа да ме гони. Да, ама нали съм дявол – сложих си часовника на ръката и цоп – в морето. Баровецът бяга по брега, аз плувам успоредно на него. Накрая той се умори и омекна: Приятелю, ела да се разберем като мъже! Ще ти дам някой лев за часовника. В крайна сметка излезе читав човекът. Плати ми хилядарка в евро!.

„Щом има толкова пари – сигурно е бил някой мафиот!”, предположих аз. „Всъщност се оказа депутат. Часовникът му бил подарък от шефа на парламентарната група. Затова бил големият зор, че изгуби ли часовника – край на политическата кариера”, поясни плажният иманяр.

„И през новия сезон да намериш депутатски часовник!”, съвсем чистосърдечно му пожелах. Той благодари и се отдалечи с металотърсача. След малко се сетих: „Ама какъв часовник…тази година депутатите нямат лятна ваканция!”.

Влади Христов