Животът е театър, по-скоро – моноспектакъл, по-скоро – на една марионетка.
Нова постановка на оперетата на Йохан Щраус – „Цигански наркобарон”.
И последната му ода бе в преднамерена реч.
Удариш ли две гроздови, и езиковата бариера пада. Така сме на първо място по свобода на словото.
Пробил си стена с главата си. Какво ще правиш в другата килия?

Класика в жанра

МОРЕТО И АЗ

Борис Априлов (1921 – 1995)

Съблякох се бързо, закачих дрехите си върху старата смокиня, която растеше в подножието на дюните, и се спуснах по пясъка надолу. Морето лежеше пред краката ми – равно и спокойно. Някъде от дълбочините му се зараждаше великият стон на времето. Този стон преминаваше под повърхността на водата и се изливаше на пясъка като монотонен плясък. Точно на самия бряг разцъфтяваше дълга и тънка кордела от пяна.

Наоколо нямаше жива душа. Само аз и морето.

Направих още една крачка. Пяната обви кротко нозете ми – заумилква се като котка.

– Здравей! – каза внезапно морето.

– Здравей! – казах аз и се отдръпнах леко назад.

– Пак при мен, а?

– Както виждаш.

– Със самолет или с влак?

– Първо със самолет, после с корабче – и ето ме!

– Колко даде за мен?

– Не те разбирам.

– Не плати ли един лев и петдесет стотинки, както всички, които идват на плажа?

– Знаеш добре, че аз не се къпя по плажовете.

– Бре, бре-е! Някогашната гордост, а?

– Както искаш – така разбирай.

– Колко години станаха, откакто ме напусна?

– Идвам всяка година.

– Остави това! Преди колко години ме напусна и замина за столицата?

– Трябва да има десет години.

– Спомняш ли си какво беше някога?… Аз те помня още от дете. Ти имаше къси панталонки, дълги косици и кръстосваше на шир и длъж пристанището… Събираше някакви цигарени кутии. Правеше неразбираеми знаци на моряците от параходите и те усмихнато ти хвърляха кутиите си… Помня как един шведски моряк ти хвърли някаква жълта кутия. Ти я грабна с разтреперани ръце и щеше да полудееш от радост. А другите момчета те наобиколиха с изпълнени от завист очи.

– Спомням си нещо такова – потвърдих аз.

– А по-късно ти се научи да плаваш. Дето се казва – едва ходеше, а започна да плаваш. На два пъти щеше да се удавиш в мен.

– Това беше по-късно. Аз се давих на два пъти в теб, когато знаех да плувам като риба и да се гмуркам на дъното ти.

– Още по-късно ти започна да караш лодка. Всеки ден виждах твоето обгоряло от слънцето лице между грубите, изсечени сякаш с тесла лица на рибарите. Ти влизаше в моите води от ранна утрин и излизаше привечер, когато пламваха фаровете. Но и след това ти оставаше при мен, на брега, при скитниците, които изпиваха последната си стотинка в крайбрежните кръчми. А помниш ли побоищата между чуждестранните моряци? Ти тогава казваше на капитан Анести: „Не мога да разбера защо се бият хората?“, а той ти отвръщаше: „От мъка, малкия!“. Ти помниш ли кога прописа за първи път?

– Почти не си спомням.

– Ти прописа още като ученик. Учуди ме, че не написа стихотворение за чайките, както правят другите. Ти написа разказ за един скитник, който спеше в лодките, изяждаше по една корава трохичка на ден и непрекъснато пееше.

– Този, който се бе завърнал от Испания?

– Същият.

– Той беше славен мъж!

– Ти познаваше тогава много такива хора и пишеше само за тях. Още по-късно започна да взимаш участие в някакви литературни караници, като казваше, че в нашата литература морската белетристика трябва да заеме истинското си място.

– Е, да, но както виждаш – не зае.

– Защото за морето пишат само такива хора, които идват при него на пансионно летуване и постоянно наблюдават колко тен са хванали… Тези хора казват на скумврията чироз, а на чироза – скумврия*.

– Какво искаш да кажеш с всичко това?

– Доколкото знам – продължи невъзмутимо морето, – ти все още пишеш.

– Пиша, разбира се!

– Какво пишеш?

– Фейлетони, разкази, очерци. Каквото ми падне пиша!

– Как каквото ти падне?

– Каквото ми се падне по план. Всяка редакция си има план.

– А за хората пишеш ли?

– Не четеш ли? Пиша за работниците, за селяните…

– Че какво разбираш ти от работници и селяни?

– Виж какво – ще се скараме.

– Питам – кога си бил на село?

– Бил съм – хайде де!

– Вятър си бил ти на село, а пишеш ли пишеш! А други, които не са били на море, пишат за морето. Същите хора, дето наричат скумврията чироз, а чироза скумврия… Слушай, защо не напишеш нещо за морето?

– Ще напиша, какво бързаш. Подписал съм вече контрактация с издателство „Народна младеж“.

– А-а, контрактация си подписал!… Ех, спомням си как с твоя приятел Мирко обикаляхте бреговете на залива чак до Ропотамо с една пробита черупка. Къде е сега това симпатично момче?

– Той е зъботехник в София!

– А Ценката и той ли е в София? Онова момче, което казваше, че презира хората, които могат да живеят без море, и което се канеше да стане българският Джек Лондон?

– И той е в София.

– Какво прави там?

– Организира концертните групи на министерството на културата.

– Чакай, чакай малко! Спомням си нещо интересно… Спомням си как току-що завършил гимназия, с перчем, залепен с брилянтин, ти един ден пристигна на брега с едно крехко, мургаво момиче. Вие държахте ръцете си и ти му казваше, че двамата сте малки прашинки от космоса, че морето стеснява меридианите на далечните материци. Ти казваше на това момиче как чувстваш сили в себе си да напишеш най-хубавия морски роман, как ще обиколите двама света и колко вечна ще бъде любовта ви.

– Не си спомням това момиче.

– Едно такова, мургаво… мъничко и нежно…

– О-о, спомням си – това беше първата ми любов.

– Къде е сега това момиче?

– Завърши института за учителки в детски градини. Мисля, че живее в София и е омъжена за чиновник от министерството на земеделието.

– Четеш ли книгите, които се пишат за мен?

– Чета ги.

– Харесват ли ти?

– Никак.

– И на мен не ми харесват твоите фейлетони.

– Ти не разбираш от хумор!

– Вие, хумористите, все така се оправдавате.

– Слушай, разбирам интимната ти мисъл – ти си възмутено, че никой не пише за теб! Няма и да пишем. Ти не си в бита на на шия народ. Колко хора живеят при теб? Шепа хора. А и те строят къщите си с гръб към теб.

– Така ти се струва, – усмихна се морето. – Напишете нещо хубаво за мен и ще видите как ще се посрещне от читателите. Но кой да го напише.

– Да прекъснем литературните спорове! – казах най-после аз. – Не разбра ли най-после, че съм дошъл на почивка?… Позволяваш ли да се гмурна в теб?

– Позволявам – прошепна доброто старо море. Това бяха последните му думи.

Аз навлязох във водата. Погледнах радостно синьото небе, далечната ивица на хоризонта, оранжевите пясъци, галванизираната от слънчевия блясък морска повърхност и потънах в топлата вода. Докато плавах навътре, усетих познатия солено-горчив вкус и разбрах, че горчивият разговор, който водих преди малко, за съжаление, е толкова правдив и болезнен.

(1957)

_____________________________

* скумврия, скумврията – изглежда така са казвали някога в Бургазъ на рибата скумрия. Запазих го.

Класика в жанра

ПРОФЕСОР И ГЪЛЪБ

Ясен АНТОВ (1929-2009) Очите на професора гледат съсредоточено зад роговите рамки на очилата. Когато заговаря, те изразяват заинтересованост, лека тревога и напрежение. Очите пък на Гълъб...

РЕВИ, МАРКО!

Чудомир (1890-1967) Влязло на Боня Бошнака прасето в Поровия двор. И нали не е овца, да речем, да стои почтено, като гост в чужда къща:...

КАК ДА НЕ СЕ ИЗПОЛЗВА МОБИЛЕН ТЕЛЕФОН

Умберто Еко * Лесно е да бъдат иронизирани притежателите на мобилни телефони. Трябва да се види към коя от следните пет категории спадат. На първо...

ЧИЧО КРЪСТНИК

Васил ЦОНЕВ (1925-2002) Чичо Кръстник все разправяше: - Не ми върви, майка му стара, и това си е! Ние вървяхме с него, хванати за ръце, по шосето...

Тоя хубав ден

ДАМЯН БЕГУНОВ (1929-2014) Панови са, общо взето, кротко семейство, което минава само с един скандал годишно и той става почти винаги по едно и също...

ДОН КИХОТ ТАЛАСЪМСКИ

Борис РУМЕНОВ (1884-1944) В България няма случай да се построи нов читалищен салон и при него да не се образува така нареченият „градски театър” с...

РАДОЙ РАЛИН ЗА “ЛЮТИ ЧУШКИ“

През 2018 г. се навършиха 50 години от появата на книгата „Люти чушки“ с епиграми от Радой Ралин и карикатури на Борис Димовски. Предлагаме...

ЗАГУБЕНИЯТ РАЙ

Йордан Попов (1941-2015) Селяните от Стипочево обичат много преувеличенията. Те преувеличават добивите на мляко от дойна крава и царевица от декар, наричат шосето край селото...

КАК ВРЕМЕННИТЕ СЪДЕБНИ ПРАВИЛА НЕУМОЛИМО ЕКЗЕКУТИРАХА ЕДНО КУЧЕ

Трифон КУНЕВ (1880 - 1954) В идиличните окупационни дни един поет беше мирови съдия в богоспасяемия древен град Берковица. Сляпата Темида нямаше основание да се оплаква,...

Най-четени