Професор Христинка Дръндрънревска, международно известен специалист по далекоизточни религии в най-престижния университет, дописваше книга за китайския будизъм. Започваше да пише на развиделяване, с песента на славеите, и работеше до вечерта, до песента на щурците.
Една заран през отворения прозорец я лъхна мирис на окосена трева. Това я върна в детството й, преминало в една дива и бедна страна на Балканите. Пред очите є се появи планинска река с бели пухкави бързеи, изпълни я благият аромат на борове и здравец, пръстите є взеха да ухаят на мента и диви ягоди. Над върха на планината светеше едро бяло слънце.
Професор Христинка Дръндрънревска спря да чука по клавишите. За какво пише тази книга? Кому е потребна тя? В престижните университети гъмжи от китайци, които бълват книги по китайски будизъм. Какъв е смисълът от още една книга с блестящи рецензии, която никой няма да чете, и то от някой си, който цял живот се напъва да докаже, че не само не е по-лош от китайците, но е и много по-добър? Нима будизмът е умопомрачителна логика и метафизика? Защо? Защо?
Професор Христинка Дръндрънревска тръсна глава, загаси компютъра и се захвана с чистене, труд, който не беше упражнявала от студентската си младост. Нахвърли в кашони книгите, които преписваше, докато пишеше своята книга. Кашоните смъкна в мазето. После се размисли и ги примъкна в гаража. Пак се размисли и ги намята в контейнера за смет. До вечерта търка и лъска огромната си къща, за чиято чистота вече от много години се грижеха две дребнички мексиканки, които идваха веднъж седмично.
Привечер професор Христинка Дръндрънревска полегна на шезлонга на терасата, притвори очи под розовата светлина на залеза и се опита пак да долови мириса на окосена трева. Мирисът беше изчезнал.
Професор Христинка Дръндрънревска усети, че дрехите я стягат, че тя пълнее, но противно на гравитационната логика, се чувства все по-лека. Пред очите є се появи реката от детството, боровете, дивите ягоди. Над планината бялото слънце заемаше половината небе. По бузите є, за чиято гладкост се грижеха две тихи индонезийски козметички два пъти седмично, проблеснаха сълзи.
Прас! – копчето на блузата й отлетя. Прас! Прас! – отлетяха и закопчалките на полата и сутиена є.
На другата сутрин професор Христинка Дръндрънревска влезе в клас петорно напълняла, небрежно загърната с нещо като роба или тога, която бе импровизирала от жълтите завеси в приемната си. Не седна на кожения стол пред бюрото, както правеше вече двайсет години, а увисна половин метър над бюрото с крака, скръстени в позиция лотос. На устните є грееше усмивка.
– От днес вече няма да учите от книги. Изхвърлете ги, стъпкайте ги, изгорете ги! Само ще слушате Мълчанието и ще вниквате в Нищото. – каза професор Христинка Дръндрънревска на студентите. – И не ме гледайте така скептично.
– Да ви кадим ли благовония? – обади се най-прилежната студентка.
– Разбира се.
– А може ли да ви принасяме и чекове и криптовалута? – попита най-интелигентният студент.
– Иска ли питане? И колкото за по-големи суми, толкова по-добре.
Като чуха това, студентите се проснаха ничком в богобоязливо благоговение и залазиха със скимтене по пода.
Никита Нанков
