Животът е театър, по-скоро – моноспектакъл, по-скоро – на една марионетка.
Нова постановка на оперетата на Йохан Щраус – „Цигански наркобарон”.
И последната му ода бе в преднамерена реч.
Удариш ли две гроздови, и езиковата бариера пада. Така сме на първо място по свобода на словото.
Пробил си стена с главата си. Какво ще правиш в другата килия?

Класика в жанра

Из литературния живот

ПЕТЪР АЛИПИЕВ (1930-1999)

Във вагон-ресторанта

Иван Давидков ме води на гости в родното си село Живовци с користната цел да му оберем лозето. Два дни съм на негови разноски. Сядаме във вагон-ресторанта да изпием една бира. Водим приятен, абстрактен разговор, който само ние си разбираме. Молят да седнат на масата млада хубава жена с мъжа си. Поканваме ги и продължаваме беседата си. Слушаха ни новодошлите, слушаха и най-сетне жената не изтрая, обърна се към мене и ме попита:

—  Извинете, вие какво работите?

—  Борец съм — отговарям аз.

—  Не, откъде получавате заплата?

—  Ние, борците, не сме на заплата, а на борба. Ако победим — две хиляди лева, ако загубим — петстотин лева за утеха.

—  Ех, Минчо — обръща се тя към мъжа си, — а ти за две хиляди лева работиш цяла година.

—  Така е — казвам аз, — но нашата работа е друга, тя е за славата на България. Ето, оня месец бях в Иран, където имам седем победи. Като писаха за мене вестниците, споменаваха и България. А това е една реклама за страната, нали?

—  Така е — кима, разбрал ме, Минчо, — за такива неща се плаща. То, ако погледнеш, нашият труд е много по-полезен, но кой пише за него и какво ти плащат?

—  Извинете ме — казва дамата, — но аз съм виждала снимката ви някъде.

— А — казва Иван  — в „Народен спорт“ много често му я печатат.

—  А коя ви беше най-трудната борба, ако смея да попитам. Имате ли загуби?

—  Как да ви кажа, загуби нямам, но най-много ме измъчи немският борец Берхолт Брехт.

—  И кой победи?

— Оказа се много силен в краката и излязохме наравно.

—  Блазе ви, че сте си походили поне — въздъхна Минчо.

Кошници с ябълки

Служех като войник в редакцията на вестник „Граничар“. Един ден тръгнахме на турне по военните поделения с полковник Станислав Сивриев и артистката Мара Пенкова. Сивриев и аз декламирахме стихотворения, а Мара Пенкова — разкази от Чудомир. Навсякъде ни чакаха строени на плаца войници и след всяко стихотворение викаха „ура“. Когато пристигнахме в Кюстендил, Мара Пенкова реши да си купи от пазара кюстендилски ябълки. Намериха се две кошници, напълнихме ги с хубави, червени ябълки и полковник Сивриев каза:

—  Петре, ти ще носиш кошниците.

—  Слушам — отговорих аз и хванах дръжките.

И така — от поделение на поделение, от град на град. Те двамата вървят отпред и си приказват за изкуството, а аз ги следвам с двете кошници. Като пристигнахме на гара Симитли, оставих кошниците на перона, обърнах се към полковник Сивриев и му доложих:

— Повече няма да нося кошниците.

—  Какво?

— Няма да нося повече кошниците.

—  Ами кой ще ги носи? Може би дамата или полковникът?

—  Не знам, но аз няма да ги нося. И аз съм творец, а не хамалин. Вие си вървите, приказвате си, смеете се, а аз мъкна тези проклети кошници. Тръгнали сме в края на краищата на равни начала. Не е километър, не са два. Нося ги вече четири дни.

Полковник Сивриев направи няколко кръга около двете кошници, застана пред мене и изрева:

—  Редник, мирно! Хващай дръжките и напред, ходом марш!

—  Няма да ги нося повече — отсякох аз.

Мара Пенкова почна да плаче.

—  Ще те дам на военен съд, ще те пратя в изправителна рота — викаше Станислав Сивриев.

—  Пращайте ме, където искате, но кошниците няма да нося и се прибирам обратно в София.

И тръгнах към чакалнята да си заверя кредитния билет.

Щом в понеделник отидох на работа в редакцията на вестник „Граничар“, още на портала бях арестуван и затворен за десет дни в карцера. Там прочетох „Майка“ от Максим Горки.

Златното гвоздейче

В Своге, дето през 1949 година се провеждаше курс за млади литературни
творци, идваха да изнасят лекции видни наши писатели: Елин Пелин, Александър Балабанов, Георги Цанев, Орлин Василев, Христо Радевски и др. Дойде и големият наш пролетарски поет Димитър Полянов. Интересът към лекцията му беше голям. Той ни говори предимно за своята поетическа кухня. Обясни, че при поезията всяка дума има особено значение и трябва да бъде закована със златно гвоздейче, да не може да се замени с друга дума. Даде ни и пример от своето творчество: бил дал в „Работническо дело“ стихотворение срещу американския империализъм. Казали му, че ще го отпечатат. Но като се върнал вкъщи, го обхванало съмнение как да бъде първият стих: „Шът, черни гарвани зад океана“ или „Къш, черни гарвани зад океана“. След дълго колебание се спрял на къш като по-изразително.

Получаване на орден

Директорът на книгоиздателството ме извика по телефона при себе си. „Пак стана нещо“ — помислих аз.

Влизам в кабинета му и заварвам цялото издателско ръководство, ведно с профпредседателя и секретаря на комсомолската организация. В ъгъла паргийната ни секретарка плаче.

— Какво има? — питам смутено аз.

— Виж какво — казва директорът. — Ръководството предложи партийната секретарка за орден „Кирил и Методий“  II степен, а са є дали III степен. Плаче и не иска да го вземе. Не искаш ли да го вземеш ти?

— Дайте ордена — казвам аз.

— Но не можем да ти дадем документ.

—  Абе, вие ми дайте ордена, пък кой ще ги пита за документ.                        .-

Щом излязох, в коридора още си го закачих.

Политическо

През петдесетте години в казармата се изучаваха имената на всички секретари на партии и наши министри. Трябваше да се знаят наизуст. Министър на вътрешните работи тогава бе Руси Христозов.

Политическият командир ни препитва. Никой не отговаря кой е министър на вътрешните работи.

—  Срамота — казва той, — срамота! Тука има висшисти, среднисти, толкова пъти го повтарях, а мълчите. Я — вика — Петко, стани и засрами всички.

Глупавият Петко става и пули очи. Отзад му подсказват: „Руси Христозов!… Руси Христозов!…“ Изведнъж Петко засиява и отговаря:

—  Министър на вътрешните работи  е другарят Исус Христос.

В родния град на Алеко

Ах, тези срещи с читателите, тези литературни четения! Какво самочувствие дават те, каква увереност в непреходното: те са нещо като пътуване в чужбина, дето можеш да се представиш за какъвто си щеш и да мислиш за себе си каквото искаш.

Излизаме след такава среща от читалищния салон в Свищов. По улицата, на път за хотела, са ме заобиколили студенти. Разгорещено ме питат и аз разгорещено им отговарям, като допушвам цигарата си. Понечвам да я хвърля. Един от студентите казва:

— Извинете, може ли да ми дадете фаса за спомен?

Как да не спиш добре, как да не си щастлив?

Класика в жанра

КОГАТО БЯХМЕ ЗАГУБЕНИ

Дамян Бегунов (1929-2014) Трети ден вече се въртяхме из планината, трябваше да вървим все на юг, но времето излезе облачно, та малко пообъркахме посоката. Това...

100 години от рождението на Генчо УЗУНОВ (1919-2003)

ИЗКУСТВЕНА МЕЧКА На почивна станция човек замисля какви ли не щуротии. Беше краят на лятото, а може би средата на есента – горе в планината...

ПАМЕТНИК

Димитър Чорбаджийски-ЧУДОМИР (1890-1967) Туй било, онуй било, ама интелигент човек е кметът на село Крива слива, инициатор човек – не ще приказки! Сушилня за сливи,...

СТАНИСЛАВ СТРАТИЕВ (1941 – 2000)

Очевидното Миро и Паскал спорят за дълбочинните животни и тъй като всяка втора дума на Миро е „това е очевидно", Паскал се вижда принуден да...

ТОЧКАТА НА ЛАГРАНЖ

Любен ДИЛОВ (1927-2008) Наближаваха тържествата по случай десетгодишнината на първия град извън Земята. Щяха да бъдат законни тържества, защото грандиозният експеримент бе потвърдил очакванията по...

ГРЕНЛАНДСКА ФАНТАЗИЯ ОПУС 66

Петър НЕЗНАКОМОВ (1920-1997) До месец септември 1966 година на остров Гренландия, ледения остров, най-големия остров на нашата планета, като изключим белите мечки и тюлените, живееха...

ИЛХАН

Кръстьо КРЪСТЕВ (1951-2009) По нашите места Боговете обитават няколко облака над Витоша. Христос и Буда, Аллах и още Някой, сияен и дебел, седят на алени...

КРЪСТОПЪТ

ИВАН ОСТРИКОВ (1929 – 1980)  Твърдят, че първоначално животът се зародил във водите на световния океан. Може и така да е, но не вярвам да...

ГРЕШКА

Елин ПЕЛИН (1877-1949) Госпожа Дена заедно с приятелката си госпожа Савка бяха дошли да направят някоя и друга баня на тия прочути лековити извори. Сами...