Животът е театър, по-скоро – моноспектакъл, по-скоро – на една марионетка.
Нова постановка на оперетата на Йохан Щраус – „Цигански наркобарон”.
И последната му ода бе в преднамерена реч.
Удариш ли две гроздови, и езиковата бариера пада. Така сме на първо място по свобода на словото.
Пробил си стена с главата си. Какво ще правиш в другата килия?

Класика в жанра

80 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЙОРДАН ПОПОВ (1941-2015)

МЕРАК ЗА ЮРТА

Не мога да проумея защо хората ме прекъсват, когато искам да им разкажа за Монголия, а слушат с интерес за Япония неща, които са чели или чули поне   десет пъти. На мене ми е омръзнало да слушам за привързаността на японеца към фирмата, където работи, и право да ви кажа, предпочитам увертюра на монголска опера, изпълнена от улан-баторски оркестър, отколкото химн на фирмата „Тойота“, изпят от японските механици. Ще разберете причината по-късно.

Не мога да схвана също защо някои служители се отказват от командировка до Улан Батор и отиват в Ню Йорк, след като пътят е приблизително същият, а английският език и монголският им са еднакво непознати.

Една другарка на наш другар, обходила целия свят на държавни разноски, каза нещо, което ме потресе. Наш драматург разказваше живописните си впечатления от Бродуей. Другаката слушаше с неприкрита досада разказа и използва една пауза, за да го прекъсне:

– Ню Йорк, Ню Йорк! Всеки от нас е бил в Ню Йорк. Искам да ви кажа, че Тихоокеанското крайбрежие на Съединените щати е много по-интересно от Атлантическото. Да вземем например град Сиатъл…

Погледнах я втрещен. Тя подиграваше ли се с нас, или съвсем чистосърдечно   смяташе,   че   пътуването до Ню Йорк е най-баналният маршрут за всеки българин?

Мисля си, че държавите са като цветята, всяка има своята специфична красота и своите особености, всяка е с неповторим цвят и аромат от огромния букет, планетата Земя.

До столицата на Монголия   пътувах по повод кръгла годишнина на тяхното хумористично издание „Тоншуул“. Самолетът, който летеше от Москва за Улан Батор, бе пълен с офицери и майки с бебета.

Съдбата ми отреди място сред втората група и през целия нощен полет имах чувството, че спя в родилното отделение на „Тина Киркова“. Без да съм специалист, твърдя, че бебетата на десет хиляди метра височина се насират много по-често, отколкото на земята, ето защо всякакъв род пелени кръжаха около мен и над главата ми, а десетки невинни дупенца изгряваха като месечини зад седалките. В началото специфичният кисел въздух ме дразнеше и аз триех небръснатите си бузи с ароматната салфетка „Българска роза“, но скоро свикнах и крилата на спомена ме пренесоха назад в годините. Но колкото и да се мъчех да мисля за възвишени неща като любовта, доверието, другарството, себеотрицанието и съчувствието, както и да си представях любими актриси като Джина Лолобриджида, София Лорен или Клаудия Кардинале, в главата ми се въртяха все картини от насирания на по-малкия ми брат Петър и дъщеря ми Атина в детската им възраст. По всичко изглежда, че съм човек с бедно въображение, и се придържам преди всичко към фактите около мене.

На летище „Улан Батор“ бе извършено меко кацане и когато приближиха стълбичката, аз чух да се произнася моята фамилия. Слязох първи от самолета, преди цялата група, към която принадлежах – майките с бебета. Разбрах от монголските домакини, че имам статут на делегат и не е нужно нито да представям паспорт на граничните власти, нито да си чакам куфара. Седнах в една кола, минахме през някаква арка и от двете страни на пътя се разстла високотревистата монголска степ. Мъчех се да си представя хотела, в който ще ме настанят, но за голяма моя изненада столицата остана малко встрани и пътят ни отведе към някаква охранявана от войници зона. Обясниха ми, че като гост ще бъда настанен в правителствената резиденция.

Това бе първото ми и последно спане в резиденция. Казвам го без всякаква тъга, тъй като този, който спи в резиденция, пътува винаги с кола и придружители и няма никаква възможност да общува с обикновените хора и да изпита сладостната умора от ходенето пешком.

Автомобилът спря пред една четириетажна сграда всред паркова обстановка. Слязохме и моят придружител каза на руски език:

– Тук ще спите, тук ще закусвате, обядвате и вечеряте. Има съставена програма за вашето пребиваване. В уречения час колата ще ви взима и ще ви връща. Имате ли някакви въпроси?

Времето бе студено и аз вътрешно се питах дали съм взел необходимите дрехи.

– А къде ми е куфарът?

Придружителят ми обясни приветливо:

– Куфарът ви ще бъде занесен в стаята на втория етаж.

Докато водехме този служебен диалог, до нашата кола спря друга една и от нея излязоха един едър генерал и един дребен генерал. Освен разликата в ръста ми направи впечатление, че това са генерали от различни армии, и то не от армията, с която пътувах в самолета. Моят придружител поздрави новодошлите и ми направи знак.

– Елате да ви запозная с министъра на народната отбрана. Така едва стъпил на монголска земя, аз се запознах с монголския военен министър, който от своя страна ме запозна с военния министър на Лаос.

Като разбра, че съм българин, монголският военен министър се усмихна ласкаво и ме попита:

– Какво прави моят добър приятел Добри Джуров?

– Добре е – отвърнах бодро по войнишки, сякаш предния ден си бях пил кафето с нашия министър в щаба на армията. Стори ми се твърде неудобно да кажа, че нямам честта да се познавам лично с нашия военен министър. От думите ми щеше да излезе, че лаоския министър познавам, а българския – не.

Военният министър поклати одобрително глава и ме попита как живеят началникът на генералния щаб, началникът на главното политическо управление и началникът на военното училище в Шумен. За всички назовани по име отговорих, че са добре, и мисля, че не сбърках.

Оттеглихме се в покоите си, аз разгледах стаята и излязох на балкона. Боровата гора ми напомни за Родината, аз си представих лицата на приятелите от „Стършел“, когато им кажа: „Една вечер, когато с лаоския министър на отбраната играехме билярд, към мен се приближи ниска, хармонично развита жена с изключително дръпнати очи и съобщи, че викат единия от нас по телефона.“

Впрочем, ако ме попитат какъв обект искам да посетя, какво да избера? Къде могат да ме заведат домакините, за да събера малко материал за писане?

Този въпрос изникна едва на третия ден, когато бе минало и тържественото събрание по случай годишнината, и спортният празник по монголска борба, и официалните срещи. Бях седял в делови президиуми, на банкетни маси и в просторни кабинети, бях разговарял с военни, дипломати и журналисти, запознах се и с монголски космонавт, но все още кракът ми не бе стъпил в монголски магазин или селскостопански пазар, не бях проходил една улица и не бях влизал в нито един дом.

На четвъртия ден по обяд моят придружител ме попита:

– Къде искаш да отидем?

– На гарата! – казах аз. – На гара „Улан Батор“.

Знам, че гарата е едно неподправено място, където се оглежда целият живот на страната. Исках да знам как изглежда една гара между Москва и Пекин. Исках да се смеся с потока на пътниците, да огледам чакащите и посрещачите, да видя униформата на един монголски железничар и какво представлява, да речем, колетното отделение.

Придружителят ми кимна с глава, след това се извини за малко и отиде да звънне един телефон. След половин час се върна отново при мен.

– Отиваме ли? – попитах го аз.

– Отиваме – каза той  и  запали  цигара БТ.  – Отиваме  на опера.

Нямаше никакъв смисъл да питам защо ще ходим на опера, след като съм пожелал да ида на гарата. И все пак можеше да оползотворя няколкото часа следобед, с които разполагах.

–  Ще играем билярд – каза придружителят и след малко ние бяхме с щеки в ръце.

Играхме цели три часа и ядох такъв пердах, че след това не пипнах билярдна щека в живота си. Това бе пълен триумф на монголската билярдна школа над българската. Докато точните отмерени удари на моя съперник предизвикваха одобрителните възклицания на кибиците, на три пъти мои топки изскачаха непослушно от билярдната маса и се търкаляха по пода, а при един решителен удар насмалко да скъсам плата. Напуснах посрамен залата, отидох да си облека официалните дрехи и поехме към операта.

В салона на Улан-Баторската опера ни настаниха в най-представителната ложа, която просто виси над главите на оркестъра. Предстоеше да видим монголската опера „Намжил Кукувичката“. Хвърлих око към салона и видях, че е пълен с разговарящи помежду си хора. Хвърлих око към оркестъра и ми направи впечатление, че само една трета от музикантите са налице: зееха дупки сред цигуларите, редееха духовите инструменти, нямаше кьорав виолончелист.

Изведнъж светлините угаснаха, прожекторите обляха сцената и излезе диригентът. Зрителите в залата продължаваха да говорят, както и преди. Имах чувството, че преди да дойдат на опера, тези хора са живели години наред в самота из степите и необятните простори на пустинята Гоби и сега, събрани изведнъж под общия покрив, не смогваха да си разкажат всичко онова, което им се е случило през тези години. Започна увертюрата и аз забелязах следната особеност: закъснели оркестранти идваха, събличаха се, отваряха партитурата пред себе си, взимаха съответния инструмент и се включваха в изпълнението. Лека-полека оркестърът се попълваше и набираше сили, но ще призная, че никъде преди това не съм виждал такъв стъпаловиден график на включване. На сцената започна първо действие, пред картонена планина пееше красива девойка, а разговорите в салона продължаваха. След дълга борба за надмощие между сцена и салон певците на сцената все пак надделяха, тъй като половината от тях бяха специализирали в България. Това бе триумф на българската оперна школа. Какви силни гласове! По едно време музиката ме успокои и салонът така притихна, че положително щях да заспя, ако на сцената не бе избухнал вулкан, който разцепи планината на три равни части. Последва силно солово изпълнение на ударните инструменти, пресъздаващи земния тътен, и сънят окончателно избяга от клепачите ми. След това сцената се напълни с дим, който плъзна бавно в ямата на оркестъра и причини оттеглянето на петима цигулари, двама флейтисти, един фаготист и един контрабасист.

Останах доволен от видяното тази вечер и по обратния път мислите ми витаеха около театъра и операта. Силистренският театър изгоря след пиесата на Лозан Стрелков „Разпаленият въглен“. Условията за пожар в този театър отдавна са зреели, но е трябвало да се появи Стрелковият разпален въглен, за да стане белята. Моето появяване в операта винаги е било съпроводено с някакво сценично произшествие. В Софийската народна опера така се бях съсредоточил в „Аида“, така следях арията на Радамес, че певецът се задави от някакво перце, летящо във въздуха, и напусна сцената, кашляйки неудържимо. В Будапещенската опера пищна унгарка се завъртя във вихрен танц по сцената, пеейки „Серелем, серелем“, но блъсна с рамо една от бутафорните колони, колоната полетя застрашително и двама сценични работници изскочиха като тигри на сцената, за да предотвратят сгромолясването. В Букурещката опера един крал слизаше величествено по някакви стълби, но мантията му се закачи на незачукан добре пирон или се заклещи в цепнатина, изпъна се и кралят падна. Очевидно кръстът му се оказа слаб да понесе такова рязко дърпане. Публиката се разсмя неудържимо, защото е много забавно да видиш как един крал пада пред очите ти, докато падането на генералните секретари е съпроводено винаги с напрежение и изнервя публиката…

На другия ден след операта тръгнахме с кола към някакъв колхоз на сто и трийсет километ­ра от столицата. Нормалният път свърши скоро и ние поехме, условно казано, по някакъв черен път. Пред нас и зад нас бе безкрайна степ, по която криволичеха и други черни пътища като нашия, следващи горе-долу телеграфните стълбове, но на триста, петстотин или хиляда метра един от друг. Не забелязах никъде никакъв пътен знак. Друсал съм се по северновиетнамски пътища, друсал съм се и по пътищата на Афганистан, но такова друсане не съм преживявал никога. Имах чувството, че ако по средата на пътя ме прегледат на рентген, лекарят ще види, че бъбреците ми са се качили в гърлото. През цялото време мълчах, само на едно място, провокиран от една вълниста камила, отворих уста да попитам кога стрижат камилите и така си прехапах езика, че сълзи ми излязоха от очите. За сметка на това шофьорът и моя преводач Намжангийн Лхагва си говореха спокойно, като умело вместваха думите между две дупки на пътя.

Пристигнахме след пет часа и само като си помислих, че същият път трябва да се премине отново, успехите на колхоза ми станаха безразлични. Стиснах ръка на председателя, погалих един кон по муцуната и блед като английски благородник, влязох в една юрта. Домовладиката ме поздрави с „добре дошъл“ и ми посочи къде да седна. В юртата бе топло и уютно, миризмата на лой извика в паметта ми спомен за тюрлюгювечите, които дядо ми Петър приготвяше с овнешко месо в огромен пръстен съд. Отвън юртата ми се видя малка, а вътре се оказа цял един монголски род, барабар зетьовете и внуците. Седнах между домакина и преводача Намжангийн Лхагва и огледах обстановката. Общо взето, в една юрта няма много предмети на бита. Сувенирите в един ъгъл ми напомниха, че тази юрта не е току-така избрана и преди мен са идвали руси, украин­ци, чехи, немци и кубинци. Бръкнах в пътната си чанта и извадих от там една пирографирана солничка, чаша и джобно ножче. Домакинът пое подаръците с усмивка, бръкна в една торба до себе си и ми подаде малка кутийка. Останах с впечатлението, че по тукашен обичай разменяме подаръци, и пъхнах кутийката в джоба си. Тогава старият монголец се насълзи, каза нещо на своя език и ми върна солницата. Преводачът Лхагва, който се бе нещо поразсеял, сега се стресна и каза:

– Другарю Попов, направихте грешка. Той не ви подарява кутийката, а ви кани да си смръкнете енфие от нея.

Забележката силно ме смути и аз се почувствах, все едно са ме спипали в квартален супермаркет с пакет кайма в джоба. Извадих като попарен кутийката, повъртях я малко из ръцете си и я върнах на домакина, след което отместих моята солница отново пред него. И през ум не ми мина, че енфието, любимият прашец на Лабрюйер и Льоканюе, е стигнало до тази затънтена монголска юрта, за да предизвика същите сладостни усещания. В следващия момент стана нещо още по-фрапиращо и с непредвидими последици. Старият монголец загреба енфие с пръст и ми бръкна в лявата ноздра. Направи го с такава бързина, че не можах да реагирам. Окото ми моментално се насълзи и аз започнах да кихам. Бях решил да записвам в бележника си впечатления от юртата и живота на нейните обитатели, но кихането провали тези мои намерения. Никога в живота си не бях смъркал енфие, а сега изведнъж поех доза, способна да разкиха бивол. Кихах силно, балканските ми гърди се разтърсваха от кихане, а децата, които лазеха по гърба ми, падаха при всяко кихане.

Кихах в продължение на четирийсет минути и ако друсането по пътя ме направи половин човек, това кихане ме довърши.

На следния ден гърдите ме боляха.

Когато излетях от Улан Батор за София, гърдите ме боляха.

Когато пристигнах в София, гърдите още ме боляха. Ами ако не е от кихането? Ами ако съм дал гостоприемство на някой средноазиатски вирус? Ако това е някаква пневмония?

Отидох при лекар и му разказах случката в юртата.

Той се засмя и рече:

–  А знаете ли какво ми се случи в Япония?

– Каквото и да ви се е случило – подхвърлих аз, – не го разказвайте на крак, а седнете и напишете книга. Практиката показа, че всеки българин, отишъл в Япония за една седмица, пише книга.

Класика в жанра

100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА БОРИС АПРИЛОВ (1921-1995)

НА ГОСТИ И ето че дойде ред да ви разкажа как след като получих три писма от прочутия по цялото крайбрежие капитан Анести, приех поканата...

КОСЕТЕ!

100 години от рождението на Добри Жотев (1921 - 1997) Когато една ливада косят петима, ще я окосят по-скоро, отколкото ако са двама. По силата на...

ХАЛЮЦИНАЦИИ

КРЪСТЬО КРЪСТЕВ (1951 – 2009) Човекът кръжи по тавана на стаята, поглежда ме с бинокъла си и казва печално: - Всички бяхме вътре в кюпа! Току-що са...

АХ, ТОЗИ ЛОЛО

СЛАВОМИР МРОЖЕК (1930 – 2013) Как умее да натиска клавишите. Искам да кажа съответните клавиши, защото да натискам, просто да натискам, мога и аз. Но...

ОТВОРЕНИЯТ ПРОЗОРЕЦ

Х. Х. МЪНРО-САКИ (1870-1916) — Леля ми ще слезе след малко, мистър Нътъл — съобщи младото, около петнадесетгодишно момиче, и добави с твърде самоуверен тон,...

Алберто Моравия (1907 -1990)

Съвършено престъпление Ригамонти беше по-силен от мене: винаги когато се запознаех с някоя девойка, аз му я представях и той редовно ми я отнемаше. Може...

НАШИЯТ ПРАЗНИК

О. Хенри (1862 - 1910) - В тропиците – говореше ми „Чик-чирик“ Биб, познавач на птичките, - сезони, месеци, седмици, празници, съботи и разници така...

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО НЕ МОЖЕЛ ДА СПИ

КАРЕЛ ЧАПЕК (1890 – 1938) — След като господин Долежал подхвана разговор за дешифрирането — намеси се господин Кавка, — аз също бих искал да...

ИЗ „ЧАРДАФОН ВЕЛИКИ“

170 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЗАХАРИ СТОЯНОВ (1850 – 1889) …Три файтона се търкулнаха един подир други от Пловдив. Патапа , Аджелето и Чардата попаднаха...