Животът е театър, по-скоро – моноспектакъл, по-скоро – на една марионетка.
Нова постановка на оперетата на Йохан Щраус – „Цигански наркобарон”.
И последната му ода бе в преднамерена реч.
Удариш ли две гроздови, и езиковата бариера пада. Така сме на първо място по свобода на словото.
Пробил си стена с главата си. Какво ще правиш в другата килия?

Класика в жанра

ГАБРИЕЛ ШЕВАЛИЕ (1895 – 1969)

ТЪРЖЕСТВЕНО ОТКРИВАНЕ

ИЗ „КЛОШМЕРЛ“

(…)

Утрото на паметния ден беше великолепно и температурата изключително благоприятна за разгарянето на едно весело селско събрание. Един затворен автомобил, шофиран от самия Артюр Торбейон, отиде да вземе Александър Бурдия от Вилфранш, където той бе пренощувал. Тази кола се върна към девет часа, тъкмо в момента когато пристигна още една, от която слезе Аристид Фокар, депутатът. Двамата мъже се озоваха без удоволствие лице в лице. Аристид Фокар казваше на всеки, който искаше да чуе това, че бившият министър беше „един стар опетнен некадърник, самото присъствие на когото в нашите редове е оръжие в ръцете на враговете ни“, а пък Бурдия наричаше Фокар „един от онези дребни безскрупулни кариеристи, които са язва за партията и навреждат на доброто ни име“. Сражавайки се под едно и също знаме, тези господа знаеха какво мнение всеки от тях имаше за другия. Но политиката учи хората да се владеят. Те разтвориха ръце и почтено се прегърнаха по онзи патетичен естраден начин и с онова глухо гърлено тремоло, присъщи на ораторите от сантиментална порода и на театралните актьори, които разплакват околийските градчета.

Очарована от братските чувства, които свързваха нейните управници, тълпата от клошмерлци, изпълнена с уважение, се любуваше на височайшата прегръдка. Когато тя завърши, Бартелеми Пиешу излезе напред и от всички страни полетяха приятелски подвиквания, разбира се, съобразени с нужната почтителност: „Браво, Бурдия!“, „Гордеем се, господин министре!“, „Добър ден, Бартелеми!“, „Добър ден, мой стари, мой драги приятелю!“, „Идеята ви е много добра!“

— Какво прекрасно време! — каза Бурдия. — И какво удоволствие изпитвам, че съм отново тук, в моя стар Клошмерл! Често мисля с вълнение за вас, драги мои приятели, драги мои земляци! — добави той, обръщайки се към първите редици на зрителите.

— Много отдавна ли сте напуснали Клошмерл, господин министре? — запита го кметът.

— Отдавна ли? Дявол да го вземе… Има може би повече от четиридесет години. Вие бяхте още сополанко, драги ми Бартелеми.

— О, господин министре! Вече се колебаех между сополите и мустаците!

— Но не бяхте направили още своя избор! — отвърна Бурдия, като избухна в гръмък и искрен смях: толкова бодър, и умствено, и физически, се чувстваше днес той!

Присъстващите посрещнаха с ласкателни думи красивите му реплики, издържани напълно в стила на френската традиция, която винаги е поставяла в деловата област духовити хора. Насъбралите се все още се смееха почтително, когато един висок непознат човек се промъкна до самия министър. Носеше странен, дълъг като фуста редингот, останал му навярно по наследство, защото по всичко личеше, че кройката му беше от миналия век. Острите ъгли на твърдата му яка, стегнала безмилостно гръкляна му, го принуждаваха да стои с вдигната глава. Тази глава впрочем беше удивителна — наложена беше с широкопола плъстена шапка, чиито краища леко се поклащаха, и беше украсена, отзад на тила, с дълги коси, такива каквито виждаме по рисунките у свети Йоан Кръстител, у Версингеторикс, у Ренан, а по пътищата — у скитащи стар­ци, на които общините им забраняват всякакъв престой в селището. Този Ависалом (Ависалом — син на Давид, разбунтувал се срещу своя баща. Победен в битка, той побягнал, но когато минавал под едно дърво, дългата му коса се заплела в клоните и Ависалом увиснал на нея. Преследвачите му го пронизали с три копия — Б. пр) в траурни дрехи, с черти, на които бе отпечатана онази възвишена разсеяност на интелектуалците, държеше в облечената си в черна ръкавица ръка един изящен свитък. Една разцъфнала под брадичката му вратовръзка и лентата на Почетния легион допълваха това строго съчетание. Непознатият се поклони, като същевременно свали с широко движение шапката си, нещо, което разкри, че по отношение цялостното състояние на окосмяването му, човек не биваше да се доверява на привидното буйно изобилие на тила му.

— Господин министре — каза Бартелеми Пиешу, — ще ми позволите ли да ви представя господин Бернар Самотрас, видния поет?

— На драго сърце, скъпи ми Бартелеми, с удоволствие, с голямо удоволствие. Впрочем, това име, Самотрас, като че ли ми напомня нещо. Навярно съм се запознавал и с някой друг от фамилията Самотрас. Но къде, кога?… Моля да ме извините, господине — обърна се той с естествена любезност към поета, — но срещам се с толкова хора… Не мога да запомня всички физиономии и всички обстоятелства.

Застанал съвсем наблизо, Тафардел се опитваше с отчаяно усърдие да му подскаже: „Победата, моля ви се! Победата от Самотрас! (На френски името на остров Самотраки звучи Самотрас.  — Б. пр.) Гръцката история, моля ви се! Остров, остров, остров в Егейско море…“ Но Бурдия не го чуваше. Той стисна ръката на новодошлия, който очакваше от него някаква по-лична проява на почит. Политическият деец разбра това.

— И тъй — поде отново той, — вие сте поет, драги ми господине? Това е много добре, поет… Когато успее в тази област, човек може да стигне далеч. Виктор Юго завърши живота си като милионер… Имах някога един приятел, който пишеше разни малки работи. Умря в Ларибоазиер (Болница в Париж. — Б. пр.), горкия. Не казвам това, за да ви обезсърча… Ами стиховете, които пишете, от колко стъпки са?

— От всички размери, господин министре…

— О, много сте сръчен! Ами от кой вид са? Тъжни, весели, забавни? Весели песнички може би? Изглежда, че те носят хубава печалба.

— Пиша всякакви, господин министре.

— Още по-добре! Изобщо вие сте един истински поет като академиците. Много добре, много добре! Ще ви кажа, че аз от стихове…

За втори път от пристигането си в Клошмерл, бившият министър пусна на място едно от онези остроумия, които толкова много допринасят за популярността на един политически деец. На лицето му се появи онази скромна усмивка, с която винаги придружаваше изявлението си: „Аз съм син на своите дела.“

— Що се отнася до стихове — каза той, — познавам добре само земните червеи (Игра на думи: ver — червей, и vers — стих. — Б. пр.). Нали разбирате, господин Самотрас, аз бях в Земеделието!

Този деликатен намек на Бурдия за някогашната му длъжност, за жалост, не бе чут от всички. Но онези, до чиито уши той достигна, го намериха с право за сполучлив и, казаното, повторено от тях на други, породи в градеца вълна от симпатия — това бе доказателство за клошмерлци, че почестите не бяха замаяли главата на именития им съгражданин, който умееше да налучква онези нотки на простодушие, които се нравят на тълпите.

Един единствен човек не сподели този възторг — това беше самият поет, който, като мнозина от своята порода, страдаше от болезнената склонност да се смята преследван. Той отнесе този израз към общия сбор на оскърбленията, които съдбата бе отредила на гения му. И сега, зареян сред множеството на простолюдието, той мислеше с горчивина за начина, по който биха се отнесли с него във Версай два века по-рано. Мислеше за Рабле, за Расин, за Корней, Молиер, Ла Фонтен, за Волтер и Жан-Жак Русо, покровителствани от кралете и приятели на принцесите. Би си отишъл, ако не държеше в ръка поемата си, едно забележително произведение от сто и двадесет стиха, плод на петседмични безсъници и на лирична треска, поддържана с божолезка гроздова ракия, и от която се чувстваше все още много уморен. И тази своя творба щеше да я прочете пред две хиляди души, сред които може би имаше едва двама-трима истински просветени хора. Това беше случай, който рядко се представяше на поет в едно общество, където издигнатите личности са неоценени.

Междувременно шествието се отправи към площада на Клошмерл, където беше издигната трибуна. Около трибуната се трупаха клошмерлци, добили добро настроение от превъзходни колбаси, полети обилно с пълни чаши вино. Възползвайки се от необикновено мекото време, мъжете не носеха пардесю, а жените излагаха на показ, за първи път през тази година, обширни пространства от матовата си кожа, станала по-бяла поради това, че е била напълно покрита през цялата зима. Гледката на тези хубави гърди, на тези приятни пълни рамене, на тези мишници, където блестяха капки роса, и на солидните задници, добре очертани под леките рокли, радваше всички сърца. Хората бяха разположени да ръкопляскат на каквото и да е, просто само заради удоволствието да вдигат шум и да се чувстват възродени. Небесни хористи предшестваха с въздушни арабески и шеговити трели, малко пискливи наистина, понеже изпълнителите не бяха достатъчно репетирали, величествените сола на официалното красноречие. Началник на протокола, слънцето, непресторено и безцеремонно ръководеше всичко.

Поредицата от речи започна с няколко приветствени и благодарствени думи от Бартелеми Пиешу, казани с чувство за мярка и със скромност, които стояха над разправиите между партиите. Той не каза нищо повече от това, което беше необходимо, приписа заслугите за разкрасяването на Клошмерл на целия общински съвет, голямо неделимо тяло, което дължеше живота си на свободно изразения избор на съгражданите си. След това побърза да даде думата на Бернар Самотрас, който трябваше да рецитира своето приветствено стихотворение за Бурдия.

 

О, вие, велики Бурдия, от съвсем скромен произход,

благодарение на вашите способности, съчетани с упорит труд,

съумяхте да завоювате надалеч могъщество

и съумяхте да издигнете това име, Клошмерл,

вие, чието дело е завършено и прославя

тази земя, където най-сетне се завърнахте,

вие, чието име е вече записано в Историята,

приемете поздрава, който с открито сърце

на Бурдия Франсоа, Еманюел, Александър,

най-любимите от неговите синове и най-блестящия.

този, когото в Клошмерл не са преставали да чакат,

тук ви отправя този град, развълнуван, горд и тържествуващ.

 

(Стиховете са предадени в буквален превод, за да не се накърни съдържанието им, което в случая е по-важно, отколкото формата. — Б. пр.)

Масивен, разположил се в креслото си, Бурдия слушаше хвалебствията, като разтърсваше от време на време едрата си посивяла глава, която той държеше издадена напред. Министърът се наведе към Пиешу:

— Кажете ми, Пиешу, как се наричат този вид стихове?

Тафардел, който беше седнал отзад, понеже не се отделяше от кмета, отвърна, без да бъде запитан:

— Александрини, господин министре.

— Александрини? — възкликна Александър Бурдия. — А, това е много мило! Знае как да се отнася с хората, този момък! Добър е, много е добър! Чете като актьор от Комеди Франсез.

Бившият министър мислеше, че бяха избрали александрините като израз на мило внимание към него, понеже се наричаше Александър.

(…)

Пожарникарите на Клошмерл бяха повикани, за да смъкнат платнището. Постройката се разкри с цялата си практична и прелестна простота. Предложи се да я осветят с клошмерлско вино, като строшат гърлото на една бутилка върху ламарината. Но за това жертвоприношение беше нужен някой виден жрец. Предпочетоха жрица.

Тогава околийският управител тръгна да намери сред множеството тази, която не бе пропуснал да забележи и не я изпускаше из очи — Жудит Туминьон. Тя се присъедини към официалните лица, като полюляваше божествените си бедра с нехайна и проста грация, която пораждаше навред шепот на възхищение. Именно тя, смеейки се, кръсти писоара, а старият Бурдия, за да є благодари, я целуна по двете бузи. Фокар и още неколцина поискаха да последват този пример, но тя се измъкна като каза:

— Не освещавате мен, господа!

— Уви! — единодушно изразиха съжалението си любезните кавалери.

Неочаквано един глас извика:

— He, Bourdillat, fes va que t’est tourdze n’heume Clotzmerle! Pisse le parmi, Bourdillat! (Бурдия, покажи, че си все още истински клошмерлец! Изпикай се първи, Бурдия! — Б. пр.)

И цялото множество веднага поде:

— Oua, pisse! Pisse, Bourdillat! (Да, пикай! Пикай, Бурдия! — Б. пр.)

На бившия министър дъхът му се пресече от това искане, защото от няколко години насам имаше сериозни затруднения с простатата си. Но реши да се престори, че го върши. Когато премина отвъд ламаринената преграда, гръмък възторжен възглас изпълни небето на Клошмерл, а жените, сякаш ги гъделичкаха, надаваха весели пискливи звуци, навярно при мисълта за това, което Бурдия държеше символично в ръка и за което тези мили дунди мислеха много по-често, отколкото приличието позволява да се признае.

Превод: Георги КУФОВ

 

Класика в жанра

АКО АКУЛИТЕ БЯХА ХОРА

Бертолт Брехт (1898-1956) — Ако акулите бяха   хора,   щяха  ли   да  се отнасят   по-добре   към    малките    рибки? — запита  малкото  момиченце   на   хазяйката   господин    К. —...

ДЕНЯТ НА ИЗБОРИТЕ

ЯРОСЛАВ ХАШЕК (1883-1923) Из „Политическа и социална история на Партията на умерения прогрес в рамките на закона” Никоя политическа партия не е разгъвала такава агитация като нас....

КНЯЖЕВСКИЯТ ТРАМВАЙ

170 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ИВАН ВАЗОВ Двата вагона на електрическия трамвай, закритият и откритият, гърмейки екливо по релсите, напущаха Княжево, претъпкани с народ, както...

ПЪРВАТА ЛЮБОВ

БРАНИСЛАВ  НУШИЧ (1864 – 1938) За първата любов би трябвало да говоря по-напред, защото тя върви успоредно с учението, би могло дори да се каже,...

КОЛЕТ ОТ АМЕРИКА

Светослав Минков (1902 - 1966) Преди две години името на полковник Стамат Скаридов попадна в един списък на офицери, които трябваше да напуснат армията, както...

из „Как западат и се провалят държавите“

Стоян Михайловски (1856 - 1927) … За да охарактеризират публичния живот на новите българи, нашите дейци са навикнали да думат безразлично ту освобождението на България, ту...

ЗАЩО СМЕ ТАКИВА?

Вера Мутафчиева (1929-2009) Този текст е публикуван през 1995 г. във вестник „Континент“ по повод на излизането на книгата „Защо сме такива“, която включва народопсихологически есета...

100 години от рождението на Валери Петров

Валери Петров (1920 – 2014) РЕПОРТАЖ ЗА ТРИТЕ „ХАШ” Кои книги напоследък радват се на просто редък, изумителен напредък? Тези книги, тези книги със убийства и интриги дето, ха де, затвори ги, докато...

из „ЖИТИЕ И СТРАДАНИЯ ГРЕШНАГО СОФРОНИЯ“

СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ (1739 – 1813) Ами от това, вече после, наскоро, нели са случи мене пак и другая беда - от тая пострашная и нужднейшая....