Животът е театър, по-скоро – моноспектакъл, по-скоро – на една марионетка.
Нова постановка на оперетата на Йохан Щраус – „Цигански наркобарон”.
И последната му ода бе в преднамерена реч.
Удариш ли две гроздови, и езиковата бариера пада. Така сме на първо място по свобода на словото.
Пробил си стена с главата си. Какво ще правиш в другата килия?

Класика в жанра

ЕДИ-КАК-СИ

ДИМИТЪР ЧОРБАДЖИЙСКИ – ЧУДОМИР (1890 – 1967)

Стар социалист беше Кольо Качулят, организиран, тъй да се каже, и класосъзнателен до мишниците, и два занаята владееше фарси. Едно време беше само калайджия и ловец изряден, но като се появиха на пазара чугуните, алуминият и не знам още какви конкуренции, калайджийството почна да не храни къща и той стана рибар. Няма ли, значи, работа в дюкяна, обеси торба на рамо, възпретне крачоли, грабне един комат хляб и хайде в Тунджа. Хвърга, мята мрежата по бързеите и като види, че няма нищо, израмчи ризата под някоя върба, изуе панталоните и се цамбурне в някой вир като видра. Яка душа, хей! Като потъне във водата и се потаи, по половин час не излиза. Само едни мехурчета подскачат отгоре над мястото, подскачат и се пукат като пуканки. Стои там, стои, стои и тъкмо си помислиш, че си е приклещил дебелата глава в някой кореняк и се е удавил, изскочи с по две риби в ръцете и една в устата. И с ръце, и с уста лови кротушките, ти казвам, като нищо. Като налови едно-две кила и посинее от студ като цвекло, та му се разтреперят мартинките, облече се набърже и в кучешки тръс се връща в града. Обърне му две шишенца ракия на Дима Кунтерика, иде си в къщи, постеле тавата с шума, насипе рибата и отива на пазара. Седне на ъгъла до фурната и кротува. Дорде не я продаде, не приказва много-много, ама свърши ли се и задрънкулят ли му левчугите из джеба, събира си партакешината и хайде пак на Димовия дюкян. Че като почне: дай, Димо, капии, Димчо, дай, Димо, капии, Димчо, докато го избие ситна роса по челото и очите му засвяткат и станат мънички, като сини мъниста. Тогава чак му се отваря ченето и като почне Карл Маркса, дъх му не дава да си поеме: приказва, приказва, бистри политиката, нарежда света и отруденото човечество и най-после извика, колкото му глас държи:

– Да живее работническата социалдемократическа партия… еди-как си! Да живее червеното знаме на труда! Ура!

Тоя момент чака и баджанакът му Еньо Юрдекът, който пък минаваше за анархист. Примъкне се на неговата маса, гаврътне му чашата и рече:

– Ааа!… Баджанак, само червеното ли?

– И черното да живее… еди-как си! Ура!

И почва да го целува по врата. Изведнъж обаче забелязва отвън на прозореца, опулил очи, как гледа строго старшията Дели Дончо. Качулят бързо съобразява, преглъща си плюнката и проревава още по-силно:

– И негово величество да живее, еди-как си! Почетният председател на ловджийското дружество! Ура!

Еньо Юрдекът обаче го изглежда сърдито и той смотолевя:

– Петнайсет години съм член на това дружество, не ме гледай, че съм… еди-как си. И той да живее! Наздраве!

Вечерта късно веднъж, като затворил Кунтерикът кръчмата и ги изпъдил, Качулят прегърнал баджанака си и трогнат му рекъл:

– Баджанак бе, да идем у дома! Една фитка имам сготвена, ама… еди-как си! Ламбевото куче я давило през деня и взела да мре, та Петра я заклала. Да идем да я изядем… И винце има! Хайде!

Юрдекът се съгласил и тръгнал. Щом стигнали до пътната врата, и той се провикнал на жена си:

– Петро… Петро-гълъбо, ставай! Ставай, че гости ти водя!…

– Да ти опустеят гостите и ти да пукнеш, кога се не напи – обадила се сънена жена му и станала да отвори.

– Ссст! Петро-гълъбо! Умната! Посрещни, както е редно, и слагай софрата… еди-как си! И фитката дай!

– Няма фитка!

– Сст! Петро-сврако, да донесеш тенджерата, че ще ти я нахлуя на главата!…

Ще, не ще, донесла Петра фитката. Яли, пили, по едно време той пак се развикал:

– Петро-гълъбо, тая фитка крака няма ли? Де й са кълките?

– Няма! Не зная!

– Каак, Петро-сврако, кракатааа! Краката… еди-как си!

Донесла жена му и остатъка, отсипан в една паница, тръснала я отпреде там и рекла:

– На, пукай, да се напукаш, пък утре нека да мрем от глад!

– Ссст! Петро-гълъбо, умната! Качулят знае какво прави! Пет печели, шест харчи! Умната!… Еди-как си! Нали тъй, баджанак? Сръбни, де! Що не пиеш? Ха, тъй те искам! Да живееш! Да живее народът! Да живее червеното знаме на труда!

– Ааа, баджанак, ама само червеното ли?

– И черното да живее, баджанак! Ура!

През есента, като ходил пак за риба и газил бос из Тунджа, убил си крака, закуцал и се върнал без време. Хубаво, ама нали е и ловец! Паднали едни мъгли надвечер, разкрякали се гъски над града, а той се върти насам-натам и не го сдържа на едно място. По едно време не се стърпял, откачил пушката, турил едно стъкло с ракия в торбата, метнал се мълчешката на магарето и хайде на гюмето. Пристигнал в тъмното, слязъл, забол едно колче встрани на колибата, вързал магарето да пасе, влязъл вътре и застанал да чака.

Чакал, чакал – няма нищо. Опънал му издебело, повторил дваж-триж и пак зачакал. На разсъмване чак, когато го била унесла дрямка, дочува през отвора, че нещо сумти отвън. Изплашен страшно и с размътена глава, Качулят извикал:

– Ако си човек, обади се… еди-как си, ако си вълк, ще те убия!

Отвън все така нещо прухтяло край колибата до отвора.

– Хей – повторил прежълтелият Качул, – ако си човек, кажи една дума. Ако си вълк – стрелям!

И изтрещял с чифтето през дупката. Нещо изпъшкало и се строполило на земята, ама той не посмял да излезе да види в тъмнината. На сутринта, кога подал глава навън, то що щеш! Магарето с кървава муцуна лъснало петалите си нагоре към небето. Погледнал го Качулят, погледнал го жално, почесал се, дето не го сърби, въздъхнал издълбоко и продумал като на себе си:

– Хм, магаре! Просто нещо… еди-как си, некласосъзнателна твар. Навира си муцуната в пушката ми. Пфу!… – После добавил: – Да го одера за кожата – колкото – струва моята, толкова и неговата… Хм… Магаре!… Просто нещо… Лумпенпролетариат!

И като се навел, откачил му въжето от врата, прекатурил го и то цопнало и потънало във водата.

Класика в жанра

ХАДЖИ АХИЛ

Иван Вазов (1850 – 1921) И ние препрочитаме Вазов …Но в четвъртъчни дни, когато идеха карловци на пазаря в Сопот, хаджи Ахил не можеше да се...

ТРИФОН КУНЕВ (1880-1954)

Дечко Узунов. Портрет на Трифон Кунев. 1941 г. Два фейлетона от знаменитата поредица "Ситни-дребни... като камилчета" ЗАЩО МЕ РУГАЕ ГЕОРГИ КАРАСЛАВОВ Завчера в печатния орган на отечественофронтовска България...

70 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА КРЪСТЬО КРЪСТЕВ (1950-2009)

ЕДИН ВИЕНЧАНИН В  ПОДУЕНЕ  1. Някакъв човек от Подуене отишъл за два дни до Виена и се върнал виенчанин. Това става понякога, така става… Още на другия ден...

ТОЙ ЩЕ МИ ПРОДАВА ИДЕИ!

Васил ЦОНЕВ (1925-2002) Ги мразим много едни хора. Изказване на мой приятел. Действително има едни такива, дето са за мразене. Един безподобен тип ми се изтърси в...

160 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА А. П. ЧЕХОВ (1860 – 1904)

ЩЕРКА НА АЛБИОН Пред къщата на помешчика Грябов спря разкошна каляска с каучукови шини, дебел кочияш и кадифена седалка. От каляската изскочи предводителят на дворяните...

НЕРАЗДЕЛНИ

Ясен АНТОВ (1929 - 2009) Преди Коледа жена ми ме изгони за четвърти път. Рекох й да оставя поне гирата тука, да не я мъкна,...

СВЕТАТА НОЩ

Карел ЧАПЕК (1890-1938) — Ама аз наистина ти се чудя — викаше госпожа Дина. — Ако бяха порядъчни хора, щяха да отидат при кмета, а...

Из литературния живот

ПЕТЪР АЛИПИЕВ (1930-1999) Във вагон-ресторанта Иван Давидков ме води на гости в родното си село Живовци с користната цел да му оберем лозето. Два дни съм...

КОГАТО БЯХМЕ ЗАГУБЕНИ

Дамян Бегунов (1929-2014) Трети ден вече се въртяхме из планината, трябваше да вървим все на юг, но времето излезе облачно, та малко пообъркахме посоката. Това...