Животът е театър, по-скоро – моноспектакъл, по-скоро – на една марионетка.
Нова постановка на оперетата на Йохан Щраус – „Цигански наркобарон”.
И последната му ода бе в преднамерена реч.
Удариш ли две гроздови, и езиковата бариера пада. Така сме на първо място по свобода на словото.
Пробил си стена с главата си. Какво ще правиш в другата килия?

Класика в жанра

ЗАЩО СМЕ ТАКИВА?

Вера Мутафчиева
(1929-2009)

Този текст е публикуван през 1995 г. във вестник „Континент“ по повод на излизането на книгата „Защо сме такива“, която включва народопсихологически есета от известни български учени и писатели.
Публикуваме го, защото е класика, макар и не в нашия жанр, и поради актуалното му звучене.

При все това съдържащият се в заглавието въпрос си остава донякъде открит – нашите именити етнопсихолози и народоведи по-скоро са отговорили на питането „какви сме?“, а не „защо сме?“. То е нормално, доста

по-лесно е да констатираш, отколкото да откриеш причините, родили констатирането

Затуй, че тези причини лежат далеко назад, затрупани от безкраен низ срутвания и трусове, с каквито е богата историята на човечеството изобщо. Извън всичко всеки автор е дал предимство на някоя избрана от него причина да бъдем тъкмо такива, каквито сме. Твърде вероятно не тя, а тяхната съвкупност би могла да отговори на въпроса ни.

Ни веднъж не съм посмяла да изляза с такъв отговор, особено любим на интервюиращите журналисти. Ако етнопсихологията изобщо е наука (убедена съм, че засега не е), изводите є трябва да почиват върху голям брой емпирични изследвания, а свидетели сме, че дори съвременните ни социологически анкети предлагат диаметрални резултати. Къде да вярваш на наблюдения, отнасящи се за дълбокото минало! Като следствие: направо ни разсмиват категоричните постановки на днешни наши познавачи на българския национален характер; те по правило изразяват желаното, а не реалното. И по-точно представляват комплименти, твърде несъразмерни с онова, което виждаме и чуваме наоколо си. Разбира се, тук поне причините са налице: няма по-малко достъпно познание от себепознанието, това – едно. И второ: я посмей да изречеш неласкава оценка за собствения си народ, веднага ще ти налепят такива етикети, че тясна ще ти се счини България! Ей така – намислили сме си сами да се хвалим, та дано някой ни повярва. А както личи от посочения сборник, нашите предходници в наука и изкуство са проявявали повече доблест, изричали са и скептични, и откровено отрицателни изводи по проблема. Дали не следва да се обърнем към чужденците, събрали впечатления от земята и народа ни през разни векове, както и днес? Викат, нещата изпъквали по-видимо, когато ги гледаш отстрани. Но тогава пък забелязваш предимно повърхността, не и причинните връзки.

В началото на века ни (XX век – б. р.) един именит етнограф, шведът Свен Хедин, си поставил амбициозната цел да дефинира характера на разни народи в три думи. И

изрекъл за нас: „Умни, мързеливи, недоверчиви.“

Тук сънародникът ни ще рипне като ухапан: ние – мързеливи? Че нали съвсем всички текстове ни уверяват колко трудолюбив – до забрава чак – бил българинът; българското дете израства с твърдата представа, че никъде няма народ, по-работен от неговия. Истински шок преживява българският пътник, когато бива принуден да установи как и колко се трудят хората другаде, дори из ленивия, привързан към кефа мюсюлмански свят. Направо казано: няма място за сравнение, факти и резултати са очебийни, без спор, затуй не ги и изброяваме, но само като пример: къде не из Европа, ами из Америките, Азия, Африка ще намериш градове, равни на нашенските по нечистотия и неразбория? Никое население не би търпяло такъв бит и опасност за живота си при пълната възможност да ги отстрани. Как ли? Чрез собствени усилия естествено. Да не би холандци, китайци или мексиканци да дойдат да излъскат градовете ни!

Тъй сладко спи си лъвът наш балкански…

Една от честите ни хвалби е, че из Българско са малочислени селищата, под които да няма тракийски, римски или дори праисторически пласт – вярно е, разположени сме върху най-отколе обживяната земя в Европа. Но не се свеним, че тия хилядолетни човешки живелища тънат зиме в кал, а лете в прашуляк. Къде другаде населението не би лавирало улиците си, не би измазало къщите си, бетонирало своя стопански двор и няма сутрин да го мие с маркуча? А в Гърция (според традицията ни – страна на претенциозни хитреци и явни врагове на труда) народът варосва пролетес не само домовете си, но и покривите им, и тротоара.

Нейсе, запуши я! Твърде вероятно нашите представи за изключителното българско трудолюбие са христоматийни –

огромно обилие от вайкане относно непосилния труд се съдържа в родната ни литература

А както е отбелязал великият китайския мислител Лао Цзъ, най-много говорим за онова, което отсъства. Не, не сме се вайкали единствено ние – става дума за историческото минало обаче. Случайно ли на румънски работа означава „мунка“, сиреч мъка; на руски „страда“ – селски труд; на немски „робот“ – ангария. И прочие. Всеки народ длъжко е пискал, преди да осъзнае, че само чрез работа човек заплаща правото си да съществува. И чрез много работа да съществува по-добре. Е, примирили сме се, къде ще вървим. Но по нас не е популярно туй много-много. Не съм сигурна, че сме на крив път, защото срещу току-що изречената теза има антитезата: ако за да бъда богат, трябва да работя, по-хубаво е да си остана беден. Също философия, присъща на съзерцателните ориенталци. Съзерцавайки, те са разсъждавали, та постигнали горния мъдър извод.

Вероятно ви се е случвало неведнъж да чуете дълбока гражданска въздишка: ех, не можеше ли Аспарух да отведе ордата си доста по на запад, ами седнал тук, за да имаме днес ей тази държава! Вижте колко неблагодарно е потомството, свят да ти се замае. Защо то се не сети да постави въпроса обратно: ако бяхме кондисали някъде западно, пък на наше място уседнал би друг някой народ, дали на Запад сега нямаше да се шири същата сегашна България, докато на Балканите би съществувала държава, по-цветуща от Немско? Тъй де, като ще са хипотези, длъжни сме да си ги представяме всякакви. Простичко речено: дали несполуките на българската земя не са плод от тринайсет века тъкмо българска дейност?

Предизвиквайки спонтанна ярост у читателя, кръвно сраснат с убеждението, че наше злочестие е избраното от Аспарух местожителство, налага се да се аргументирам. С една пословица, чувана много често от бабини уста: „Гладни гробища нема!“ През детство и юношество, досущ гладни поради неумолимия ход на следвоенната европейска история, поскимтявахме пред баба – нямахме ни един роднина из столичния хинтерланд, нито пари за черна борса. Прегладнели пубери, това е. Без никак да се разстройва, нали и тя беше само на купони за хляб, баба ни отвръщаше безпрекословно: „Гладни гробища нема!“ Излезе права – деца и внуци не умряха въпреки недояждането.

Оттогава насам – знаейки, че най-вече битуват напук на границите из Европа пословици и поговорки, резултат от аналогии в човешкия опит и осмислянето му от разноезични народи – не съм пропускала да разпитвам много учени колеги: има ли по вас аналогична пословица? Колегите по правило без изключения ме разглеждаха с недоумение – е, как да няма! Не аналогична поговорка имаха те предвид, ами самите ония гробища на умрели отглади свои прадеди.

Има ги, има, скъпи съотечественици,

днес Европа благоденства върху костите на дълги поколения гладници

Вълни от глад – дължими на суров климат, постна почва, природни бедствия, непрестанни феодални войни – са преминавали над континента ни по-гибелно от цунами или средноамерикански тайфуни. Като един от факторите в развитието или забавянето на европейската демография Гладът днес стои във фокуса на международните изследователски програми; Европа иска да научи що и колко е пропуснала, загубила заради гладните вълни. А баба ще ми говори, че гладни гробища нямало, което за по-бързо свеждаше до абревиатурата „ГГН!“. Тъй де, уморила се беше да ни го повтаря.

Прочее след съвестни проучвания и разсъждаване трябва да є го призная: беше права. Из Българско такива гробища е нямало. И престъпно неблагодарни са ония съграждани, които корят Аспаруха, загдето подир десетилетно странстване спрял бил тук, а не далеко на запад. За разлика от тях родоначалникът е бил тънко осведомен, че на тази територия ГГН. За ония години това бил върхът, дето викат сегашните дечурлига. Тоест спрял точно където трябва. Нямайки социологическа прогноза за бъдещото поведение на племето си обаче.

Хайде

посочете из Европа ареал, където да са скупчени най-благоприятните
условия за живот!

Климат с четири отчетливи, изпълняващи съвестно функциите си годишни времена при почти пълно отсъствие на внезапни природни стихии; метър хумус, обилно наторен от безчислени говежди и овчи стада; целогодишно напояване (моля, не отнасяйте към него хватките на разни групи и групировки, които всяка вечер ни напояват с поредна манипулация, за да ни уморят от безводие, след като с друго не смогнаха да ни усмъртят); разнообразен до невъзможност ландшафт, който предлага върху никакво едно пространство от високи планини до топли като оранжерии низини, хиляди минерални източници, привличали императорите на Рим да карат по нас зимата си; широки пясъчни морски крайбрежия, каквито няма по Средиземноморския нито Адриатическия бряг, където европейският богаташ кара ваканцията си върху дъсчена скара… Мога и още, но не искам, обидно е. Просто ви моля: разсъдете що за природна даденост ни е завещана, че и силно отстоявана от множество поколения – намирате ли є кусур?

Случи се да придружавам из страната писателка от Холандия, добре че издържа на стреса: изключено е при такава земя да сте в криза! – възклицаваше тя. Дете пък на земя, отвоювана от морското дъно, където имат практиката да садят десет години картофи, за да създадат от надземната им част що-годе почва. Където произвеждат електрическа енергия от вятъра, защото няма превишение, по-високо от 60 метра, за да пуснат преобилните си води от пада му, който да завърти турбина. Но сравнени с холандците, ние сме просяци.

Гостуваше ми гъркиня, разхождах я из Софийско поле, най-пренебрегната част от плододайна България. Жената клечеше из запуснатите ливади, ровеше и ронеше с пръсти чернозем, който ние броим за нищо. Не съм виждала такава почва! – въздишаше жената, не познала друго освен коравата като угаснала вар земя на родината си.

Имаме ли изобщо представа къде как излиза хлябът на човека? Не че не знаем, не искаме да знаем. Други народи станали били колониалисти поради скверен характер; впуснали се били в географски открития от авантюризъм и алчност – не смисляме, че тях е гонила свирепа необходимост, каквато ние не познаваме. Тук, седейки от двеста последни поколения в същото разкаляно село, човекът се е изхранвал със сигурност; защо ще гониш дивото, когато си имаш питомно? Тук

един селски двор – при всичките болшевишки експерименти – ще изхрани фамилията ти от всяко положение

За повече и не питай, повечето струва напън, риск, ра-бо-та. Реки и потоци са давали риба, безбрежните ничии пасища – море от мляко с всичките производни от бързо множащи се стада. Гори за огрев, все ленива администрация, чужда власт, дето предпочита да не се мярка, заплатата є всякак тече. Сгода, та сгода!

През десетилетията, когато бе императивно необходимо да изнамерим и по нас догматично предписаните обществено-икономически формации, видяхме зор: тях ги нямаше. Затуй пък – напук на теория и идеология – по нас се наблюдаваше пълен континуитет на „дребното стоково производство“. Ей така, отпреди Христа до наши дни, понеже и сталинският модел не смогна да го унищожи – то просъществува из селските дворове, докато сам Живков не отпусна и по пет декара за лично ползване къмто тях. Народът ги засаждаше с ранен зеленчук, срещу който прибираше хубави пари, но предимно с карамфили и рози, дето не искат „пот на чело в пек и хлад“. Къде дават така, а? С толкова декари норвежец или датчанин не би изхранил дори себе си, поради което върху тях ще организира за чудо кравеферма и ще слугува денонощно на измити, сресани крави, дано изработи от млякото им нещо като кашкавал, ако му го купят. Понеже дал Бог холандци и датчани с хиляди крави.

Дребното стоково производство всъщност не е стоково, за пазар то и не помисля. Просто изхранва стопанина, сина му доцент и дъщеря му студентка, а за внуците купува апартамент в окръжния център. Е, малко ли е? Нека му мис-
ли градският наемник – от професор до поточна линия! Но и наемникът е от село, и той употребява тъй наречения уикенд за копан върху двора и личното ползване на баща си. Сетне произвежда буркани, които го правят независим от пазара, и си гледа телевизията. Пък защо да се не сменят политически и икономически системи – никоя от тях досега не е угробила дребното стоково стопанство.

Само не питайте защо ви разправям всичко това, защото веднага ще взема да отговоря:

благодатта на българската земя е наше национално нещастие

Изхранвала ни винаги и от всяко положение, върху нас не е тегнала принудата да си търсим усилни, рисковани, все по-сложни начини за препитание. Тоест нам не е завещан от прадеди безропотният навик да се напрягаме до ръба на собствените ни възможности. Пък и българинът – забелязал го е отдалеко Свен Хедин – „умен“. Затуй дори през столетията на умствена тъма не се е множил неразумно,   ами полечката. Така, че да му е широчко; дали сте научили, че според статистиките на ООН България разполага днес с най-висок процент необработена земя в цяла Европа? Целина, резерв. Тъй и тъй не можем да изядем по-много, отколкото изяждаме, защо ще я мъчим да ражда?

Преди година се озовах в охолния двор на стопанин в глухо градче. Там вътре – всичко, от грамадни асми до белоснежни прасета, за зеленчука не споменавам. Имам си всичко! – гордееше се домакинът, като най-неочаквано заяви: а на София ни зърно ще продам. Разбрах го: нему охолството не стигаше, търсеше и храна за душата. А с какво да нахраниш нашенската душа, ако не с чувството, че другиму е зле? Ала и аз не останах –  пак по български – длъжна: не се тревожете, рекох, София   снабдяват   турци   и гърци. И това ако е утеха! (Последното  обаче  премълчах като извод от дружеския ни разговор.)  Още по-генералният чисто български извод: ГГН. А той

изразява нещо жизнеопасно: минимализиране на перспективата –

щом от глад се не мре, много важно! Ще си отглеждаме четирима (родителите и прародителите) по едно детенце, ще го изучим чуждоезично и компютърно, кога отрасте, ще го изпратим в чужбина да добрува. Само не казвайте, че преувеличавам, чуваме го отвсякъде, то се превръща в семейна програма минимум. Колкото до законодателството за собствеността върху земята – основен проблем във всяко общество – кого засяга то? Дискутират го разни адвокати, икономисти, учени; митингуват работници и интелигенти. Градски хора накратко. А селянинът си знае, че само с широчък двор, още по-хубаво с пет декара, семейството му ще проживее. Ако получи в повече, пак пот начело в пек и хлад, пак кахъри и разправии с пазара – кому е потрябвало! А мнозина – наши и чужди – говореха, че България била селска страна.

Класика в жанра

100 години от рождението на Валери Петров

Валери Петров (1920 – 2014) РЕПОРТАЖ ЗА ТРИТЕ „ХАШ” Кои книги напоследък радват се на просто редък, изумителен напредък? Тези книги, тези книги със убийства и интриги дето, ха де, затвори ги, докато...

из „ЖИТИЕ И СТРАДАНИЯ ГРЕШНАГО СОФРОНИЯ“

СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ (1739 – 1813) Ами от това, вече после, наскоро, нели са случи мене пак и другая беда - от тая пострашная и нужднейшая....

ЕДИ-КАК-СИ

ДИМИТЪР ЧОРБАДЖИЙСКИ – ЧУДОМИР (1890 – 1967) Стар социалист беше Кольо Качулят, организиран, тъй да се каже, и класосъзнателен до мишниците, и два занаята владееше...

ХАДЖИ АХИЛ

Иван Вазов (1850 – 1921) И ние препрочитаме Вазов …Но в четвъртъчни дни, когато идеха карловци на пазаря в Сопот, хаджи Ахил не можеше да се...

ТРИФОН КУНЕВ (1880-1954)

Дечко Узунов. Портрет на Трифон Кунев. 1941 г. Два фейлетона от знаменитата поредица "Ситни-дребни... като камилчета" ЗАЩО МЕ РУГАЕ ГЕОРГИ КАРАСЛАВОВ Завчера в печатния орган на отечественофронтовска България...

70 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА КРЪСТЬО КРЪСТЕВ (1950-2009)

ЕДИН ВИЕНЧАНИН В  ПОДУЕНЕ  1. Някакъв човек от Подуене отишъл за два дни до Виена и се върнал виенчанин. Това става понякога, така става… Още на другия ден...

ТОЙ ЩЕ МИ ПРОДАВА ИДЕИ!

Васил ЦОНЕВ (1925-2002) Ги мразим много едни хора. Изказване на мой приятел. Действително има едни такива, дето са за мразене. Един безподобен тип ми се изтърси в...

160 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА А. П. ЧЕХОВ (1860 – 1904)

ЩЕРКА НА АЛБИОН Пред къщата на помешчика Грябов спря разкошна каляска с каучукови шини, дебел кочияш и кадифена седалка. От каляската изскочи предводителят на дворяните...

НЕРАЗДЕЛНИ

Ясен АНТОВ (1929 - 2009) Преди Коледа жена ми ме изгони за четвърти път. Рекох й да оставя поне гирата тука, да не я мъкна,...