Животът е театър, по-скоро – моноспектакъл, по-скоро – на една марионетка.
Нова постановка на оперетата на Йохан Щраус – „Цигански наркобарон”.
И последната му ода бе в преднамерена реч.
Удариш ли две гроздови, и езиковата бариера пада. Така сме на първо място по свобода на словото.
Пробил си стена с главата си. Какво ще правиш в другата килия?

Класика в жанра

Алберто Моравия (1907 -1990)

Съвършено престъпление

Ригамонти беше по-силен от мене: винаги когато се запознаех с някоя девойка, аз му я представях и той редовно ми я отнемаше. Може би го правех, за да му покажа, че и аз имам късмет с жените, или може би, защото не можех да ‘мисля лошо за него и винаги, въпреки поредната му измяна, се излъгвах да го смятам за приятел. И то поне да вършеше тия неща с малко деликатност, с малко възпитание, а той се държеше наистина като някакъв деспот, за когото сякаш нищо не значех. Идваше и започваше да ухажва девойката в мое присъствие и да й определя срещи пред очите ми. При подобни случаи губи, разбира се, този, който е възпитан: докато той правеше каквото си искаше, аз мълчах от страх, че ако предизвикам някоя разправия, ще проявя неуважение към госпожицата. Един или два пъти изразих недоволството си, но плахо, защото не умея да изразявам чувствата си, и когато вътре в себе си съм огън и пламък, отвън си оставам хладен и никой не би допуснал, че съм разгневен. И знаете ли какво ми отвърна той?

Сърди се на себе си, а не на мене… Щом девойката е предпочела мене, това показва, че умея да действувам по-добре от тебе.

Вярно е; както е вярно, че той има по-хубав външен вид от мене. Но приятелят се познава по това, че не закача жените на приятеля си.

В края на краищата, след като ми направи тая лоша шега’ четири или пет пъти, започнах да го мразя тъй силно, че в бара, където работехме заедно, макар и да стояхме зад тезгяха с него и да услужвахме на едни и същи клиенти, аз се стараех винаги да бъда гърбом или в профил към него, за да не го виждам. Вече почти не мислех за обидите, които ми бе причинил, а само за него, за външността му, и ми ставаше ясно, че не мога да го понасям. Мразех цветущото му и глупаво лице с ниско чело, с малки очи, с голям и гърбав нос, с изящни устни и малки мустачки. Мразех черните му и лъскави коси, които стояха на главата му като някакъв шлем, с два дълги кичура от слепите очи до тила. Мразех косматите му ръце, които излагаше на показ, когато приготвяше кафе. Но най-много привличаше вниманието ми неговият нос — широк при ноздрите, дъговиден, едър и блед сред цветущото му лице, сякаш силата на костта бе изопнала кожата. Често си мислех да му стоваря един юмрук по носа и да чуя как ще се строши при удара. Но това са мечти, защото съм дребен и слабичък и Ригамонти само с един пръст би могъл да ме повали на земята.

Не мога да кажа как ми хрумна да го убия, може би това стана една вечер, когато заедно гледахме някакъв американски филм, който се казваше „Съвършено престъпление“.

Всъщност отначало не исках наистина да го убия, а само да си представя как бих се справил с такава задача. Приятно ми беше да си мисля за това, вечер, преди да заспя, сутрин, преди да стана от леглото, и дори през деня, когато в бара нямахме никаква работа и Ригамонти, седнал на стол зад тезгяха, четеше вестник, навел над него напомадената си глава. Мислех си: „Ей сега ще взема чука, с който разбиваме леда, и ще го фрасна по главата.“ Но това бяха само хрумвания, в които се увличах. Изобщо състоянието ми би могло да се сравни със състоянието на влюбените, които по цял ден мислят за любимата жена и си въобразяват, че й правят и казват едно или друго. Само че любимата ми беше Ригамонти и удоволствието, което другите изпитват, като си представят целувки и милувки, аз намирах в това, да мечтая за смъртта му. Увличайки се все така в хрумванията си, което беше за мене много приятно забавление, аз си представих един план във всичките му подробности. Но след като оформих тоя план, яви се изкушението да го приложа и това изкушение беше толкова силно, че не можах повече да му се съпротивлявам и реших да пристъпя към действие. Но може би всъщност и нищо да не съм решил, а чисто и просто да съм навлязъл в действието, когато все още ми се е струвало, че фантазирам. Казвам това, за да се види, че всичко е протекло както при любовта: всяко нещо направих естествено, без усилие, без помощта на волята, почти без да си давам сметка за това, което вършех.

И тъй, между приготвянето на една и друга чашка кафе, започнах да му разправям, че съм се запознал с една много хубава девойка, че тоя път не се касае до някоя от обикновените девойки, които са ми харесвали и после той ми е отнемал, а за една девойка, която е хвърлила око на него и е искала него и никого другиго. Това му повтарях всеки ден в продължение на една седмица, като прибавях винаги нови подробности около тая толкова пламенна любов и се преструвах, че ревнувам. Отначало той си даваше равнодушен вид и казваше:

Ако ме обича, нека дойде в бара… ще я почерпя с едно кафе.

Но после любопитството му започна да се проявява. Преструвайки се, че се шегува, от време на време ме запитваше:

Я ми кажи онова момиче все още ли ме обича?

Как да не те обича — отвръщах аз.

И какво казва?

Казва, че много те харесва.

Ама как така? Какво й харесва у мене?

Всичко – носа, косите, очите, устата, начина, по който си служиш с машината за кафе… всичко, ти казвам…

С една дума, заблуждавах го, че тъкмо ония неща, които мразех у него и поради които единствено бих го убил, са завъртели главата на измислената от мене девойка. Той се усмихваше и се надуваше, защото беше крайно суетен и си въобразяваше, че е Бог знае какво нещо. Личеше, че мисли само за това и че желае да се запознае с девойката, но само гордостта му го възпираше да поиска да му я представя. Докато един ден ми каза троснато:

Слушай какво ще ти кажа: или ме запознай с тая девойка, или не ми говори вече за нея!

Аз това и чаках и веднага му определих среща за следната вечер.

Планът ми беше прост. В двайсет и два и половина в бара оставаше господарят, за да сложи в ред сметките си. Щях да отведа Ригамонти наблизо до насипа на железопътната линия за Витербо, като му кажа, че девойката ни чака на това място. В двайсет и два часа и четвърт минаваше влакът и аз, възползувайки се от шума, щях да стрелям в Ригамонти с един пистолет „Берета“, който си бях купил известно време преди това на площад Виторио. В двайсет и два часа и двайсет минути щях да се върна в бара да взема един пакет, който уж съм забравил, и по такъв начин господарят щеше да ме види. В двайсет и два часа и половина най-късно щях да си бъда вече в леглото в портиерското помещение на сградата, където портиерът ми бе дал под наем едно походно легло.

Тоя план отчасти го бях заел от филма, главно заради съчетаването на часа с влака. Той можеше и да не успее, в смисъл, че ме открият. Но в такъв случай ми оставаше удовлетворението, че съм си излял накипялата омраза. А пък за това удовлетворение бях готов да отида и в затвора.

На следния ден имахме много работа, понеже беше събота, и добре, че имахме много работа, защото така той не ми говори за девойката и аз не мислех за нея. В двайсет и два часа, както винаги, ние свалихме дочените си сака и след като се сбогувахме с господаря, се промъкнахме изпод полуспуснатата ролетка. Барът се намираше на уличката, която води за Акуа Ачетоза, на една крачка от железопътната линия за Витербо. По това време последните двойки бяха напуснали хълмчето на парка дела Римембранца и по тъмната уличка под дърветата не минаваше никой. Беше месец април с вече мек въздух и небе, което постепенно се проясняваше, макар че месечината още не се виждаше.

Тръгнахме по уличката. Ригамонти беше весел и както винаги ме потупваше покровителствено по раменете, а аз, вдървен, притисках с ръка пистолета, който държах във вътрешния джоб на винтягата си. На кръстопътя изоставихме уличката и навлязохме по една тревиста пътека до самия насип на железопътната линия. Там беше по-тъмно, отколкото другаде, и аз бях взел под внимание това. Ригамонти вървеше напред, а аз подир него. Като стигнахме набелязаното място, малко надалеч от един фенер, казах:

Тя пожела да я чакаме тук. Ще видиш, че след малко ще дойде.

Той се спря, запали цигара и изтърси:

Като бюфетчик си доста добър… но като сводник никой не може да те надмине.

Изобщо продължаваше да ме обижда.

Мястото беше наистина самотно. Изгряващата зад гърба ни месечина осветяваше под нас цялата равнина, белезникава от дъждовните води и осеяна с кафяви гори и купища отпадъци, с Тибър, който се виеше като змия и сякаш беше от сребро. Потреперах от влагата и казах на Ригамонти, но повече за себе си, отколкото за него:

Виж какво, тя всяка минута може да дойде. Работи и трябва да чака, докато излязат господарите й

А той:

Ами, ето я.

Обърнах се и видях, че по пътеката към нас идва някаква тъмна женска фигура.

По-късно научих, че това място било посещавано от ония жени, които си търсели тук клиенти, но не знаех това и веднага си помислих, че девойката, която бях измислил, наистина съществува. В това време Ригамонти, уверен в себе си, тръгна към жената и аз го последвах неволно. На няколко крачки от нас тя излезе от сянката и се озова в светлината на фенера и тогава я видях. И почти ме уплаши. Навярно беше шейсетгодишна, с някакви странни очи, изписани наоколо с черно, с белосано лице и начервени устни, разпуснати коси и с черна кордела около врата. Всъщност тя беше една от ония, които търсят по-тъмните места, за да не се вижда добре лицето им и човек наистина не разбира как подобни стари и изхабени жени успяват все още да намират клиенти. Но Ригамонти, преди още да я види, я бе запитал със свойственото си нахалство:

Госпожице, нас ли чакате?

И тя, не по-малко нахална от него, му бе отвърнала:

Разбира се.

После я видя на светло и разбра грешката. Направи крачка назад и каза неуверено:

Съжалявам, тая вечер наистина не мога, но тук е приятелят ми.

При тези думи той отскочи настрани и изчезна надолу по насипа. Разбрах, че Ригамонти си помисли, че съм поискал да си отмъстя, представяйки му след толкова хубави момичета едно чудовище от тоя род; и разбрах също, че моето съвършено престъпление пропадна. Погледнах жената, която с усмивка, подобна на гримасата на карнавална маска, ми казваше, горката:

Хубавецо, ще ми дадеш ли една цигара?

И ми стана жал за нея, за мене и дори за Ригамонти. Преди това бях изпитвал толкова много омраза, а сега, не зная как, омразата се бе изчерпила, очите ми се наляха със сълзи и си помислих, че благодарение на тая жена не станах убиец.

Нямам цигари — отвърнах й, — но вземи това — ако го продадеш, ще изкараш хиляда лири.

При тия думи й подадох пистолета „Берета“. След гова и аз се спуснах надолу по насипа, забързан към уличката. В това време мина влакът за Витербо, вагон след вагон, с осветени прозорчета, като пръскаше червени искри в нощта. Спрях се да го погледам как се отдалечава, после изслушах шума, докато заглъхна съвсем, и накрая се прибрах вкъщи.

На следния ден в бара Ригамонти ми каза:

Знаеш ли, аз бях разбрал, че кроиш нещо. Но все едно — шегата ти успя.

Погледнах го и разбрах, че вече не го мразя, макар че той си беше все същият, със същото чело, със същите очи, със същия нос, със същите коси, със същите космати ръце, с които се перчеше винаги по един и същи начин, когато работеше с машината за кафе. Изведнъж се почувствувах по-лек, сякаш априлският вятър, който издуваше платнения навес пред вратата на бара, бе задухал в мене. Ригамонти ми даде да занеса две чашки кафе на двама клиенти, седнали на слънце пред една маса извън заведението, и аз, като ги поемах, му казах тихо:

Довечера ще се видим, нали? Поканих Амелия.

Той тръсна под тезгяха използуваното кафе, напълни малките мерки с ново смляно кафе, пусна малко пара и след това ми отвърна простодушно, без злоба:

Съжалявам, но довечера не мога.

Превод: Петър Драгоев

Класика в жанра

НАШИЯТ ПРАЗНИК

О. Хенри (1862 - 1910) - В тропиците – говореше ми „Чик-чирик“ Биб, познавач на птичките, - сезони, месеци, седмици, празници, съботи и разници така...

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО НЕ МОЖЕЛ ДА СПИ

КАРЕЛ ЧАПЕК (1890 – 1938) — След като господин Долежал подхвана разговор за дешифрирането — намеси се господин Кавка, — аз също бих искал да...

ИЗ „ЧАРДАФОН ВЕЛИКИ“

170 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЗАХАРИ СТОЯНОВ (1850 – 1889) …Три файтона се търкулнаха един подир други от Пловдив. Патапа , Аджелето и Чардата попаднаха...

МИХАИЛ ЖВАНЕЦКИ (1934 – 2020)

ХХ ВЕК Втората половина на ХХ век – туберкулозата отстъпи, сифилисът стана по-лек, но пък по-широкообхватен, възпалението на белия дроб протича незабелязано. Дружбата се видоизмени така,...

ДЖАНИ РОДАРИ (1920 – 1980)

Котаракът пътник Веднъж във влака, който пътува от Рим за Болоня, се качи един котарак. По влаковете често се виждат котки, но в повечето случаи...

Петър Незнакомов (1920-1997)

На 12 октомври се навършиха сто години от рождението на Петър Незнакомов – един от първите стършели. Да си спомним за него с три от невероятните му...

БОХУМИЛ ХРАБАЛ (1914 – 1997)

В ГРАДИНКАТА Карел лежеше в градинката си при гората, а покрай нея течеше поточе, имаше върбички, редове касис и цариградско грозде, занемарен пчелин. Та лежеше...

ГАБРИЕЛ ШЕВАЛИЕ (1895 – 1969)

ТЪРЖЕСТВЕНО ОТКРИВАНЕ ИЗ „КЛОШМЕРЛ“ (…) Утрото на паметния ден беше великолепно и температурата изключително благоприятна за разгарянето на едно весело селско събрание. Един затворен автомобил, шофиран от...

АКО АКУЛИТЕ БЯХА ХОРА

Бертолт Брехт (1898-1956) — Ако акулите бяха   хора,   щяха  ли   да  се отнасят   по-добре   към    малките    рибки? — запита  малкото  момиченце   на   хазяйката   господин    К. —...