ПОСЛЕДНАТА СТАЧКА НА БОКЛУКЧИИТЕ
Това се случи сутринта на 22 декември. Камионът додж, служебен номер 207, на Главното управление на чистотата, работеше с пълна пара на улица „Ареналес“. Екипът му от четирима работници беше разпределен по двама души на тротоар. Колата бе спряла в средата на платното и това предизвика негодуванието на Исидоро Камусо – 45-годишен индустриалец, който караше своя валиънт, номер 597905, Буенос Айрес.
Исидоро Камусо натисна няколко пъти клаксона, за да накара камиона да му даде път. Шофьорът подаде глава от кабината и хвърли разсеян поглед към ядосания автомобилист, без да помръдне нито педя тежката си кола. Точно в този момент боклукчиите пренасяха огромните кофи от сградите с номера 1856, 1858, 1845 и 1849, неразполагащи с уредби за изгаряне на отпадъците. Като казваме, че шофьорът беше спрял камиона насред платното, безучастен към подвикванията на закъснелия автомобилист, сме длъжни, от друга страна, да се съобразим и с някои принципни норми на самата работа. В средата на платното камионът се намира на еднакво разстояние от работещите по двата тротоара боклукчии, немаловажна подробност, като се има предвид, че кофите с боклука са колкото тежки, толкова и неудобни за носене. Разбира се, един шофьор на боклукчийска кола никога не сяда да обяснява каквото и да било на припрените автомобилисти, а се ограничава само да им хвърля безразлични погледи от издигащата се на около четири метра над земята кабина. Това, че подобно държане бе нещо обикновено, не смири ни най-малко гнева на Исидоро Камусо. Той прибави няколко ругатни към звуците на клаксона и решен на всичко, подкара автомобила.
В края на годината околната температура и нервното напрежение в Буенос Айрес се покачват. Това се наблюдава във всички съсловия и у всеки индивид. Работниците по чистотата още не бяха получили коледните си премии, а от профсъюзите се носеше слух, че администрацията не вижда дори възможност да ги изплати през настоящата година. Що се отнася до индустриалеца Камусо, същия ден той възнамеряваше да посети няколко банкови учреждения, за да иска кредити, които биха му позволили да изплати коледните премии на работниците, заплашващи да окупират фабриката му. Обзет от подобни грижи, опита една отчаяна маневра. Завъртя докрай волана, качи се на бордюра с двете странични колела и по този начин успя да се промъкне край спрелия камион. Преди да продължи обаче, индустриалецът Камусо не устоя на изкушението да каже две приказки на шофьора. Подаде глава навън и извика:
– Отрепки! Мястото ви е отзад, в камиона!
Мъжът в кабината нямаше време да реагира, нито можеше да го преследва с тежкия камион. Всичко бе добре пресметнато от разгневения автомобилист. За жалост, в този момент се появи един боклукчия, който носеше върху главата си кофа със смет. С леко и точно движение на ръцете, подобно на баскетболист, той вкара препълнения съд през задното стъкло на валиънта. Исидоро Камусо чу трясъка от счупването и веднага си помисли: „Застрахователят ще плати“. Но като извърна глава, установи нещо, което не подлежеше на никакво обезщетение. Честта няма цена, а индустриалецът се видя оскърбен в символа на социалното си достойнство – кофа с боклук, разсипана върху нова-новеничка тапицерия. Воня на унижение и смърт изпълни колата и разкъса сърцето му. Спря мотора и изскочи навън, за да пресрещне виновника. Това беше млад, забележително мускулест мъж. Индустриалецът не се стресна от тази подробност. Ще накара да го арестуват, дори оня да го заплашва или моли на колене за прошка. Ще го научи той това говедо, та ако ще да му струва предиобеда или целия ден. Но типът, който му тръсна боклукчийската кофа, се оказа невероятно хитър. Облещи очи с невинно изражение и разпери съжалително ръце:
– Извинете, господине! Изплъзна ми се кофата. Тю, да му се не види!
Повика другарите си:
– Момчета, я елате, че тука стана една беля!
Камусо се видя наобиколен от четирима гиганти с решителни очи и саркастични уста. Изпита едновременно страх и омраза. Пъхна се отново в колата, но гръмките смехове на ония мъже бяха тъй непоносими, сякаш му инжектираха киселина в мозъка. Измъкна револвера и отново излезе срещу работниците. Стреля в оня, който му беше изтърсил кофата. Успя да види как пада, сякаш се бе подхлъзнал, и повече нищо. Исидоро Камусо бе повален и стъпкан. Смазаха му главата с една кофа. После качиха ранения младеж в кабината, а тялото на Камусо хвърлиха отзад, в отвора. Шофьорът включи гребния винт и боклукчийският камион погълна индустриалеца Камусо.
Полицията бе известена. Една патрулна кола изскочи с пълна скорост от булеварда „Белграно“ и се спусна след боклукчийския камион, който бягаше на юг по улица „Комбате де лос Посос“. При булевард „Индепенденсия“ полицаите успяха да изпреварят камиона. На кръстовището с булевард „Сан Хуан“ патрулката го засече, за да му отреже пътя, но камионът дори не намали скоростта. Очевидците заявиха, че вместо да спре, доджът дал газ, за да блъсне с по-голяма сила полицейската кола. От смачканите є ламарини измъкнаха три трупа и един тежко ранен. Камионът продължи да бяга в южна посока, а други патрули се спуснаха да го преследват. Две полицейски коли успяха да настигнат беглеца и откриха огън с пистолети и автомати. Убити бяха четирима души (от минувачите), а камионът, защитен от стоманената си конструкция, продължи бягството. Тогава плъзна слухът, че по политически и профсъюзни съображения имало нареждане да се арестуват или да се стреля по всички боклукчии. Новината бе разпространена тутакси от една уругвайска радиостанция и всички боклукчийски камиони, намиращи се из улиците на Буенос Айрес, се отправиха с пълен ход към бунищата на юг. Пристигнаха двайсет, петдесет, триста боклукчийски камиона от целия град. Изпълвайки ширината на булевард „Алкорта“, те се укрепиха в стадиона на клуб „Уракан“, в близките сметища и около газометъра, извисяващ мрачната си грамада в квартал „Патрисос“. Патрулите вече не смееха да припарят до камионите, които чакаха в боен ред с неизгасени мотори и готови да атакуват с мощните си брони, докато на събрание от работнически делегати на Главното управление по чистотата се изтъкваше, че по хората от бранша стреляли несправедливо – най-напред някакъв олигарх, а след това и полицията, поради което се взе решение да бъде обявена стачка за неопредлено време. След като общинските власти се събраха на свой ред, бе изслушан кметът. Като смигна към представителите на печата, той увери, че най-разумно е „да се изчака да минат празниците и междувременно стачката да замре от само себе си“.
Отминаха дните около Нова година, които, както е известно, се празнуват в Буенос Айрес с ядене на корем. По всички кьошета израснаха купчини остатъци от трапезите. Наредено бе да се подпалят, но се оказаха негодни за горене – вместо това бълваха гъст пълзящ дим, който засмърдя по-лошо от самите отпадъци. Така бе открита неунищожимостта на буенос-айреския боклук, както и любопитното му свойство да расте в геометрична прогресия. Тогава разтревожената общинска управа се обърна към въоръжените сили. Армията отказа да събира боклука, тъй като прецени, че това е работа изключително на цивилните. А и на всички бе известно, че в близките месеци се готви военен преврат, така че съвсем не беше моментът да се изкарват войските по никое време на улицата, още по-малко пък за работа колкото изморителна, толкова и позорна. Приканен да бомбардира редута на размирните боклукчии, командващият въздушните сили доложи, че гъстият пушек над града правел невъзможна всяка операция по въздуха. Що се отнася до господа офицерите от военния флот, то те бяха в отпуск по разни курорти и имения из страната.
В безсилието си властите се видяха принудени да прибягнат до закона. Забранено бе с указ да се изхвърля боклукът пред уличната врата – нарушителя го очакваше затвор, без право присъдата да се заменя с глоба. Този закон бе приложен в малко случаи, тъй като никой не хвърляше боклука пред дома си, а винаги предпочиташе вратата на съседа. Обявяването на най-строги мерки има единствено като резултат необичайно търговско последствие – само след няколко дена от магазините изчезнаха пъстрата хартия, цветните ширити и останалите артикули, служещи за опаковане на подаръци. Всички излизаха от домовете си с празнични лица, носейки гиздави пакети и изящни кошнички. Съдържанието им беше неизменно едно и също – смет (изпращана анонимно или с измислени имена до близки и приятели). Така никой не оставаше със собствения си боклук, но затова пък всички газеха в чуждия. Случи се точно обратното на предвиденото от кмета – не стачката, а целият град започна да гние. Тогава бе решено да се изпрати един служител, който да преговаря със стачкуващите боклукчии. Новините, които донесе, ни най-малко не бяха успокояващи. Боклукчиите вече не се били смятали за такива. Районът, окупиран от стачниците, блестял от изрядна чистота – вместо предишното бунище в центъра на града сега представлявал асептичен район в средата на огромно бунище. Работниците по чистотата, събрани в този сектор, били тъй много, че съзнателното упражняване на професията не им отнемало и един час дневно. Останалото време прекарвали в размисъл.
– Искате да кажете, че вече са напът да се разкаят? – обнадежди се кметът.
– Няма такива изгледи – отвърна съкрушено пратеникът.
– Уведомихте ли стачниците за състоянието на града?
– Не бяха особено изненадани. Казаха, че са забелязали по време на своята работа, че от ден на ден боклукът произвеждал нов боклук, прекалено много боклук и само боклук. Сега отказват да го събират. Казват, че вече е твърде късно.
От прекаленото натрупване планините от отпадъци започнаха да се сриват. Прииждаха по улиците като наноси, превръщайки в боклук всичко, което застигаха по пътя си, било то паметник, светофар, минувач, инспектор или друг някакъв общински обект. Жителите на Буенос Айрес предпочетоха да не излизат от домовете си и макар това да стана повод за многословни уводни статии, възхваляващи връщането към здравите домашни традиции, истината е, че оттогава боклукът вътре взе да расте както оня на улицата.
Тогава се появи оня едва загърнат в дрипав чаршаф старец. Скитникът, или пророкът, се изправи на върха на димящата планина смет и посочи на запад. Никога не се узна какво каза (в случай че беше казал нещо), но начаса се заточи дълга върволица от бегълци, които напускаха града.
Когато в околностите на града керванът минаваше край радио-телефонните кули, дочуто бе последното официално съобщение: „В разгърналия се етап на икономически подем населението на столицата се впусна във весело пътуване през заслужения отпуск…“ Гласът на говорителя секна и накрая, в мига, в който сметта покри изцяло предавателните кули, настъпи тягостно мълчание. Лепкави талази се вливаха един в друг, за да се слеят заедно в кръглата извивка на змия, която се самопоглъща. Трептящата фосфоресцираща безтегловна сила погълна кервана бежанци и затри спомена за града. Една пустош, равна и чиста като в мечтите на стачкуващите боклукчии, остана да чака някое ново основаване на Буенос Айрес.
Превод: Захари ОМАЙНИКОВ
