МАРКОВАЛДО В СУПЕРМАРКЕТА
В шест вечерта градът падна във властта на консуматорите. През целия ден работещото население не правеше нищо друго, освен да се занимава с някакво производство – главно на стоки за дома. Но в определения за край на деня час – клик! и сякаш невидим прекъсвач прекъсна производствения процес и всички като по команда се втурнаха, но не към дома си, а за да консумират. Всеки ден, надвечер, когато яркосветените витрини все още блестяха със странните съцветия от стоки, тълпата нахлуваше в магазините и започваше да обръща всичко с главата надолу, да граби, да поглъща, да опразва. Безкрайни потоци от хора изпълваха тротоарите и галериите, изсипваха се през стъклените врати в магазините и се бутаха по всички гишета. Тази тълпа се привеждаше в движение от удари с лакти в ребрата на стоящите наблизо, подобно на непрекъснатото движение на буталото на парна машина.
– Консумирайте! Хайде! Какво чакате?! Всичко е пред вас и за вас! – викаха търговците. И тълпата грабваше стоката, без да се замисля и колебае… – Консумирайте! – И принуждаваше изплашените продавачи да изхвърлят планини от дрехи, обувки, бельо, парфюмерия и козметика на тезгяха. – Консумирайте! – И ролки от разноцветни ленти, опаковъчни пликове, торби, кутии, листове цветна хартия зашумяха и запърхаха като птичи крила. Покупките се опаковаха в пликове и торби, в пакети, вързопи, чували и всичко беше спретнато завързано с подходяща цветна панделка. И когато всичко беше готово, ръцете започваха да ровят трескаво в чанти, да търсят портфейли, пръстите бъркат из портфейлите да търсят едри и дребни пари, сред гора от чужди крака, между полите на чуждите палта, оглушително да реват деца, изгубили се в мига, когато са им пуснали ръката…
В една такава вечер Марковалдо излезе на разходка със семейството си. Тъй като нямаха пари, решиха да се позабавляват, като гледаха как другите пазаруват; В края на краищата известно е, че колкото по-широко е обращението на парите, толкова по-отчаяно се надява да ги има и този, който ги няма: „Рано или късно и аз ще спечеля нещо“, казваше си Марковалдо. Но всъщност самият той никога не беше печелил достатъчно. Заплатата му беше малка, семейството му голямо и освен че трябваше да го издържа, но и да плаща вноски за нещата, които купуваше на изплащане, така че парите изтичаха набързо и направо незабелязано. Но все пак му беше приятно и интересно да види как ги харчат онези, които ги имаха, а особено вълнуващо зрелище беше огромният магазин, наречен „супермаркет“.
Магазинът беше тип „супермаркет“, изцяло на самообслужване. Всеки клиент получаваше малка количка при влизане – нещо като телена кошница на колела – и той я буташе пред себе си, пълнейки я с каквото му се иска. Когато влязоха, Марковалдо също взе количка, а след него жена му и четирите му деца взеха по една количка. И така те започнаха да се разхождат един след друг в нещо като колона из магазина, всеки със собствената си количка, между щандовете, отрупани с най-различна храна. Сочейки един към друг колбаси и сирена, те високо произнасяха имената си, сякаш разпознаваха лицата на приятели или поне добри познати в тълпата.
– Тате, мога ли да взема това? — питаха всяка минута децата.
– Не, не пипайте нищо с ръце, това е забранено!- отговаряше им Марковалдо, спомнил си, че в края на коридора, през който обикаляха, ги чакаше касиер, готов веднага да изчисли сумата.
– А защо го взима тази леля?
И децата започнаха да гледат с удивление как всички тук, без много да се замислят, набързо грабваха от щандовете каквото им трябваше и го слагаха в количките си, като тръгваха бърдо напред.
Накратко, ако вашата количка е празна, а другите са пълни, можете да се въздържите, но не безкрайно: в един хубав момент изведнъж ще ви обземе завист, досада и ще се окаже, че просто не сте способни да се контролирате. И така, Марковалдо, след като за пореден път нареди на жена си и децата си да не пипат нищо, бързо зави в една от напречните пътеки между тезгяхите и изчезвайки от погледа на семейството си, грабна буркан с фурми от рафта и го тикна в количката. Просто искаше да го разнесе около десетина минути, да се похвали с покупката си като всички останали, а след това тихо да го прибере… Този буркан, както и червената бутилка с лют сос, малкото пликче с кафе и пликчето с макарони в синята опаковка…
Да, Марковалдо беше сигурен, че ако действа внимателно, ще може поне за четвърт час да изпита щастието на човек, който избира каквото му се иска и знае, че не трябва да плаща стотинка за това. Но не дай, Боже, ако го видят деца! Тогава те веднага ще започнат да го имитират и кой знае как ще свърши всичко!
Марковалдо се опита да прикрие следите си, обикаляйки и обикаляйки отделите на магазина, криейки се зад гърбовете на бързащи млади камериерки и важни дами, увити в кожи. И щом някой от тях посегнеше към нещо – жълта миризлива тиква или кутия триъгълно топено сирене – веднага повтаряше движението им. От тонколоните звучаха весели мелодии, клиентите се движеха и спираха, следвайки ритъма, и в точния момент протягаха ръка, взимаха някакви стоки и ги пускаха в кошницата си – всичко това под звуците на музиката.
Количката на Марковалдо вече се напълни с храна. Краката му го понесоха все по-далеч и по-далеч, до онези отдели, където имаше по-малко клиенти; имената на продуктите стават все по-неясни; от снимките на кутиите и бурканите не можеше да се определи какво точно е: или тор за маруля, или семена от маруля, или самата маруля, или отрова за гъсеници, които унищожават марулята, или стръв за птици, които ядат тези гъсеници, или подправка за маруля, или за печене на същите тези птици… Каквото и да беше, Марковалдо, без да се замисли, грабна два или три и от тези буркани.
Така той започна да се движи между два реда гишета, които се издигаха като огради. Внезапно пътеката свърши и пред него се разкри широко пусто пространство, изпълнено с неонова светлина, която блещукаше и блестеше с хиляди отражения, отразяващи се в плочките по стените. И в средата на това безлюдно пространство стоеше Марковалдо, съвсем сам с пълната си с всякакви стоки количка, а в дълбините се виждаше изходът и до него касата.
Първият инстинкт на Марковалдо беше да се втурне напред, с главата надолу, бутайки количката като танк пред себе си, и да избяга от супермаркета с плячката си, преди касиерът да успее да алармира. Но точно в този момент от друг проход до него се появи количка, натоварена още по-тежко от неговата, и кой мислите, че я буташе? Жена му, Домицила! А от другата страна се изтърколи друга количка, която най-големият му син, Филипето, буташе пред себе си с всичка сила. На това място се събраха всички проходи и от всички проходи един след друг се появиха децата на Марковалдо; всеки с количка на три колела, пълна догоре като товарен кораб. Когато се срещнаха, те откриха, че са натрупали цяла колекция – мостри от всеки продукт, който супермаркетът предлага.
– Тате, значи, че и ние вече сме забогатели? — попита Микелино. – Ами че тази храна ще ни стигне за цяла година!
– Назад! По-бързо! Не се доближавайте до касата! – извика Марковалдо, обърна се наляво и се скри зад тезгяха с всичките заграбени продукти… След това избяга, без да поглежда назад, наведен почти до земята, сякаш под вражески обстрел, бързаше да се скрие отново зад някой от щандовете на магазина. Зад него се разнесе гърмеж и тътен! И като се обърна, видя цялото си семейство, което буташе пет колички и тичаше след него като влак.
– Побързайте, че ще ни накарат да платим цял милион лири !
Всъщност, супермаркетът се оказа прекалено дълъг, един направо объркващ лабиринт: в него можеше да се ходи с часове. С тези продукти Марковалдо и семейството му можеха да прекарат цялата зима чак до пролетта, без да напускат дома си. Но високоговорителите вече бяха престанали да излъчват веселата си музика и излъчваха заплашително:
– Внимание! Супермаркетът затваря след четвърт час! Молим, клиентите да побързат на касата!
Време беше за спасение от товара – да, сега или никога! Щом се чу предупреждението от високоговорителите, тълпата „купувачи“ беше обхваната от трескава, яростна бързина, сякаш това бяха последните минути на последния супермаркет на земята.И всички вече не разбираха дали трябва да грабнат всичко, което има в магазина, или, напротив, да оставят всичко; с една дума, по гишетата беше ужасна тълпа и Марковалдо, Домицила и децата се възползваха от това, за да върнат всичко, което са взели обратно, на гишетата или незабелязано да го тикнат в количките на други клиенти. Това връщане на стоката обаче беше доста безпорядъчно: на тезгяха с шунката поставиха мухоловка, а сред сладкишите – царевичен кочан. Без да забележат, че някаква дама буташе не количка от магазината, а количка с дете, та напъхаха в нея голяма бутилка червено вино, опакована в мрежа от слама…
Да загубят всички тези вкусни неща, без дори да ги опитат, беше толкова мъчително, толкова болезнено, че всеки от тях беше готов да се разплаче. И така, ако в момента, когато някой слагаше буркан с майонеза на плота, случайно попаднеше на връзка банани, веднага я грабваше; същото се случваше, например, и с гъба за миене на чинии, чието място в количката веднага се заемаше от пържено пиле. При тази система колкото по-бързо се изпразваха количките, толкова по-бързо се пълнеха отново.
И така, семейство Марковалдо с всичките си покупки се качваше и слизаше с ескалаторите, а на всеки етаж в края на коридора касиерката стоеше като страж и ги насочваше към касовия апарат, който тракаше като картечница. А Марковалдо и семейството му продължиха да обикалят отделите и етажите на магазина – и нямаше друг начин. Сега те приличаха на подгонени животни, които се щураха като полудели из клетките си, като затворници в килии – макар тук навсякъде да беше светло и чисто, със стени, облицовани с разноцветни плочки.
Но на едно място се оказа, че плочките са премахнати, имаше отвор в стената и се виждаше дървена стълба, поставена отвън; чуковете и разни други инструменти на дърводелци и зидари лежаха наблизо. Някаква строителна фирма работеше по разширяването на супермаркета. Работният ден бе приключил и строителите си бяха отишли, без да почистят нищо. Марковалдо, който все още буташе количката с хранителни стоки пред себе си, мина през отвора и се озова в пълен мрак. Но това съвсем не го спря. И цялото семейство го последва с количките си.
Покритите с гума колела на количките заподскачаха по неасфалтирания път, върху купчини пясък, после върху разклатена дървена платформа. Марковалдо, който вече трудно поддържаше равновесие, продължи по тясната дъска, а останалите го последваха. Изведнъж те видяха пред себе си и зад тях, над и долу, море от далечни светлини, а около тях зейнала празнота.
Оказва се, че са търкаляли колички по пътеки със скелета, на нивото на покривите на седеметажни сгради. Градът лежеше в краката им, искрящ от осветени прозорци, ярко осветление и снопове електрически искри, летящи изпод трамвайните дъги, а горе, над главите им, се простираше небето, осеяно с блестящи звезди и червени светлини на антените на радиостанциите. Дъските на скелето провисваха под тежестта на товара и сякаш щяха да се отчупят.
Малкият Микелино започна да плаче:
– Страх ме е, мамо! Тате, къде сме?!
Изведнъж от мрака се появи сянка. Беше някакъв звяр с голяма беззъба уста, която бавно се отваряше, опъвайки се върху дълга метална шия. Един огромен, направо гигантски жерав! Той се спускаше някъде отгоре, но спря на тяхната височина, долната му челюст беше точно на нивото на пътеката, където стояха. Марковалдо наклони количката, изсипа цялото є съдържание в зейналата желязна паст и тръгна напред. Домицила направи същото. Децата последваха примера на родителите си. Жеравът затвори устата си с цялата си скъпоценна плячка и с глух звук, докато погълна всичко. После се върна бавно назад и се премести настрани.
А отдолу многоцветните рекламни табели ту светваха, ту угасваха, мигаха непрестанно, просто призоваваха хората да купуват стоки само в този огромен супермаркет…
Превод от италиански:
Огнян СТАМБОЛИЕВ
