ВИЗИТА

На Ивановден отидох да посетя госпожа Мария Попеску, стара моя приятелка, и да я поздравя за именния ден на единствения є син Йонел Попеску — много мило детенце на около осем години. Не исках да отида с празни ръце и занесох на момченцето една много голяма и много еластична гумена топка. Вниманието ми зарадва много моята приятелка и особено детето, което заварих облечено в парадна униформа на майор от кавалерията. След официалните поздравления заговорихме за времето, за изгледите в земеделието — господин Попеску, бащата, е голям земевладелец, — за кризата и т. н. Обърнах внимание на госпожа Попеску, че тая година твърде не я виждат по разходки, на театър и по забавления… Госпожа Попеску ми отговори, че идвало време, когато на всяка жена, особено когато има деца, є омръзвали развлеченията.

— Да ви кажа право, докато Йонел беше мъничък, както и да е. Сега, откакто стана голямо момче, трябва да се занимавам с него, трябва да го възпитавам. Вие, мъжете, не знаете колко време отнема на жената възпитанието на едно дете, особено когато майката не иска да остави детето си без добро възпитание!

Докато госпожа Попеску ми излагаше здравите си схващания относно възпитанието на децата, от съседната стая се чу пресипнал глас на стара жена:

—  Госпожа, Йонел не мирува!

—  Йонел!— провикна се госпожа Попеску. — Йонел, ела при мама!

После към мене, тихо:

—  Не знаете какъв дявол е станал… И е толкова умен!

Но гласът оттатък добави:

— Госпожа, Йонел иска да ми обърне спиртника!… Мирувай, ще се изгориш!

— Йонел! — викна пак госпожа Попеску.— Йонел, ела при мама!

— Тичай, госпожа, ще излее спирта! Ще се запали!

— Йонел! — викна майката и бързо стана да отиде при  него.

Но тъкмо да излезе, на вратата застана малкият майор във войнствена поза и с извадена сабя и є препречи пътя. Майката вдигна майора на ръце и го целуна.

— Нали ти казах да не се приближаваш до спиртника, когато се вари кафе, че ако се запалиш, мама ще умре? Искаш ли мама да умре?

— Но за кого, госпожа Попеску — прекъснах я аз, — сте поръчали кафе?

— За вас.

— Но защо си правите труд?

— О, никакъв труд!

Госпожа Попеску целуна нежно още веднъж майорчето, заплю го да не го урочаса и го пусна. То сложи сабята в ножницата, отдаде чест по военному и се отправи към един ъгъл на салона, където на две маси, по канапето, по креслата и по пода бяха натрупани разни играчки. От всичките играчки майорът избра една тръба и един барабан. Окачи барабана на врата си, яхна един великолепен черен кон, сложи тръбата на устата си, залюля се на коня, наду тръбата и заудря барабана. Госпожа Попеску ми каза нещо, но аз не чух. Въпреки това отговорих є, че не вярвам тоя страшен студ да продължи дълго. И тя не чу нищо.

— Йонел! Йонел!! Йонел!!! Иди, маминото, оттатък. Ще пукнеш тъпанчетата на  господина! Не е хубаво така, когато има гости!

Аз използвах момента, когато тръбата и барабанът бяха замлъкнали, и добавих:

— И  още повече, че си капитан от кавалерията.

— Майор съм! — каза гордо офицерът.

— Тъкмо затова! — казах аз. — В кавалерията няма барабан и майорът не надува тръба. С тръба свирят само по-долните  чинове; майорът командва и върви пред войниците с извадена сабя.

Обяснението ми хвана място, Майорът слезе от коня, сне барабана от врата си и го захвърли; същото направи и с тръбата. После почна да командва:

— Ходом! Марш!

И с извадена сабя се хвърли яростно да атакува всичко, каквото се изпречеше на пътя му. В този миг влезе старата пресипнала прислужница, носейки подноса със сладкото и кафетата. Щом я видя, майорът се спря за миг, като изненадан от врага, сякаш искаше да се съвземе. Но този миг за съвземане мина като всеки миг и майорът с боен зов за атака се хвърли срещу врага. Врагът нададе отчаян писък:

— Дръжте го, госпожа, ще ме събори с таблата!

Госпожа Попеску се спусна да пресече пътя на майора, който в яростната атака не виждаше нищо пред себе си. Прислужницата беше спасена, обаче госпожа Попеску, понеже има неблагоразумието да наруши неутралитета и да се намеси в боя, получи силен удар от сабя по лицето под дясното око.

— Виждаш ли? Виждаш ли, като вършиш щуротии? Щеше да ми извадиш окото… Щеше ли да ти бъде приятно да ме убиеш? Целуни ме, за да ми мине и да ти простя!

Майорът се хвърли на шията на майка си и я целуна… На майката є мина и аз, след като изядох сладкото, се готвех да сръбна от кафето…

— Не ви ли дразни димът от цигарите? — попитах мадам Попеску.

— Моля ви се, бъдете спокоен, у нас се пуши… Моят мъж пуши… а и… на негова милост…  май му харесва.

И като казваше „негова милост“, майката ми посочи със смях майора.

— А! — казах аз. — И негова милост!

— Да, да, и негова милост! Да знаете колко е комичен с цигара в уста, да се пукнете от смях… Като голям човек…

— А, това не е хубаво, господин майор! — казах аз. — Тютюнът е отрова…

— Ами ти защо пушиш? — прекъсна ме майорът, зает с лъжичката и купата със сладко.

— Стига,  Йонел, стига сладко, мама! Пак ще те заболи стомахът…

Майорът послуша майка си. след като изяде още три-четири лъжички сладко, после излезе с купата във вестибюла,

— Къде  отиваш? — попита го майка му.

— Сега ще дойда — отвърна Йонел. След малко се върна с празна купа, остави я на масата, приближи се до мене, взе от масичката табакерата ми с цигари „Регале“, извади една, сложи я в устата си и отдаде чест като войник, който иска да запали от цивилен. Аз не знаех какво да правя. Майка му, смеейки се, ми намигна и ме насърчи да услужа с огън на господин майора. Подадох му цигарата си, офицерът запали и пушейки, почна да се разхожда важно насам-нататък като същински военен. Аз не можех твърде да му се възхищавам, а майка му го заплю да не го урочаса и ми каза:

— Заплюйте го, да не ми го урочасате…

Майорът изпуши цигарата си докрай. После грабна топката, която му бях донесъл, и почна да я удря о пода. Топката скачаше до полилея и нарушаваше спокойствието на кристалните  висулки.

— Йонел, мирувай, мама! Ще счупиш нещо… Искаш да ме разсърдиш ли? Искаш мама да умре ли?

Но майорът се беше настървил на скачащото гюле, защото се бе изплъзнало от ръцете му, а сега го удряше с яд в паркета. Аз поднесох чашката към устата си, но топката перна чашката и тя отхвръкна; кафето ме опари и се разля по официалните ми панталони с цвят на паче яйце.

— Видя  ли  какво  направи?… Не ти ли казах да мируваш?… Виждаш ли, разсърди господина! Друг път няма да ти донесе никаква играчка!

После се обърна към мене и каза добродушно:

— Няма нищо! Ще излезе… Кафето не прави петна! Ще излезе с малко топличка вода!…

Но не бе довършила думите си и на лицето є се изписа ужас. После нададе вик и скочи от стола:

—  Йонел, маменце, какво ти стана?

Обърнах се и видях майора пребелял като вар, с премрежени очи, а миловидното му личице бе изкривено. Майката се спусна към него, но докато направи една крачка, майорът се простря на пода.

— Оле-ле! — изписка майката. — Детето е зле! Помощ! Детето умира!

Вдигнах майора и бързо разкопчах куртката му.

— Няма нищо! — рекох. — Студена вода!

Напръсках  го добре, докато потъналата в скръб майка си скубеше косата.

— Видя ли, господин майор? — попитах го, когато дойде малко на себе си. — Видя ли? Не ти ли казах аз, че тютюнът не е хубаво нещо? Друг път да не пушиш!

Оставих мадам Попеску успокоена със скъпия є майор вън от всяка опасност и си тръгнах. Сложих си шушоните и балтона и излязох. Когато стигнах вкъщи, разбрах защо майорът бе излязъл за малко с купата сладко във вестибюла: бе изсипал сладкото в шушоните ми.