БЪДИ НЕИЗВЕСТЕН
Риж и гърчав, без следа от благороден произход, с проскубана козина, пълна с репеи, песът беше от ония, дето с най-голямо удоволствие гоним от двора си. Не че той се натискаше да пази покоя и богатството някому, но ей-така, от любопитство, понякога му се искаше да надзърне зад някоя ограда, за да види отвъд пък какво е. И надзърташе тук и там въпреки озъбванията и ръмженията срещу му и въпреки опасностите от тоя объркан свят, пълен със синджири и намордници най-всякакви.
То се знае, такъв пес трудно задържа име – не можеш да го наречеш Пандурин, ни Пазач или Страж, нито можеш да му кажеш Балкан или Вихрен, само това му оставаше, с тия репеи по козината. А и Олимп не върви да му викаш, какво му е толкова олимпийското. Наистина, някога вървя с една кучка цял месец из Средна гора, но компанията беше съвсем голяма, та трябваше да се откаже навреме. Не че беше последен в групата, но беше по средата, което е все същото, щом не си сред първите. Затова нека го наречем Безимен тоя пес, и без това нямаше кой знае какви амбиции и се ръководеше само от девиза „Бъди неизвестен“.
Та именно тоя Бъди неизвестен или Безимен, както обичате, се навърташе сума ти време край петте вили, скътани грижливо в местността Припека на Н-ския окръг. След оная средногорска авантюра той съвсем нямаше представа къде отива. И съвсем не беше мечтал за вила, но объркан от егоизма на своите събратя, готови да воюват за всеки кокал, той се отказа от пътеката на малкото си амбиции и тръгна след зова на своята кръв, в която все още се обаждаше кодираният лай на разни деди и прадеди. И точно това го доведе до Припека. Тук някога тия деди и прадеди бяха живели край големи стада овце, звънци бяха слушали от сутрин до вечер, хранени бяха с мляко, суроватка и истински незамразени парчета месо. Бяха скитали на воля, познавали са всяко дърво и всеки камък, говорели са с всяка буболечка и са воювали най-редовно с вълци и лисици. Джапали са колкото са си искали в потока ниско долу, лаяли са сенките на преминаващите облаци и когато ги е свивало корем или нещо друго, дъвчели са разни травки и болката им е минавала… като на куче, като на какво друго?! Истински рай, щом като можеш да правиш толкова много неща!
Но разочарованието започна от момента, когато Бъди неизвестен надзърна от билото на хълма и видя не рая, който очакваше, а въпросните грижливо скътани в Припека вили. Издокарани с керамични тухли, с горено дърво и ковани фенери; едната беше копривщенски стил, други две – чист трънски стил, с мраморни коринтски колони отпред, четвъртата бе византийски стил, тип еднокорабна базилика, с два гаража отстрани вместо абсиди. А последната, тая досам потока, приличаше на Шильонския затвор.
Бъди неизвестен все пак притича и както си му е редът и навикът, обходи незабавно и петте вили и на всяка една вдигна заден крак. Но колкото и да обикаля, не можа да открие жива душа наоколо, като че чума е минала и е изтребила всичко. Само къпини и малини вилнеят необуздано и отдавна напуснат касис. Не само разочарован остана Бъди неизвестен, а и страшно озадачен, поради което непрекъснато се питаше за смисъла на това явление, много странно и даже страшно – сгради без хора, без живот. Но тъй като е куче, едва смътно усещаше, че човекът е толкова лакомо животно, което трупа не само за себе си и за децата си, но търчи да прибира и за внуците и правнуците си чак. Все едно родени или неродени още. Но поне тия, дето са родени уж живи – гледа въпросително Бъди неизвестен, – те къде са?! Къде са им думите, миризмите, отпадъците от храната къде им са?! Няма ги. А няма ги и овцете, дето звънят все още със звънците си в кръвта му. Няма ги, той провери и подивелите ливади, и обраслите с бодили ниви и следа дори не откри от овчи крак.
Но утеха, както винаги, щом я търсиш, се намира – наоколо все още беше пълно с птици и с буболечки най-всякакви. Бъди неизвестен откри още, че местността е просто задръстена от полски мишки, съвсем непредпазливи и за разлика от средногорските, които са, кой знае защо, гьрчави и кисели, тия тук бяха охранени и много вкусни. Освен това имаше и някакъв особен вид едър червей, дълбок резерв, както се казва. Е, при това положение трябва да си не знам какъв си самозабравил се максималист и да отминеш тая местност, наистина голям припек, закрита от ветровете и добре запазена от съвременната шумотевица.
Бъди неизвестен си избра вилата досам потока, нищо, че е като Шильонския затвор; приятно е, като си претоварен от мисли, вода да шуми в главата ти, да ти се къпе редовно мозъкът и лесно и бързо да се получава това, което хората наричат психическо разтоварване. Но тъй като доброто почти никога не съществува в чист вид, Бъди неизвестен дни наред будува и се оглежда, за да види откъде ще изскочи злото. И то наистина не закъсня. Дойде моторизирано през главния вход – от зелен джип слезе зачервен млад човек, целият в шушлякови дрехи. Шуми с дрехите си, стоварва голямо буре, търкаля го шумно по плочите на двора и го затваря с подсвиркване в лятната кухня. Стоварва и разни други джунджурии и ги намества по разни скришни места и чак тогава забелязва кучето. Страшно зарадван, веднага донася кренвирши и ги слага отпреде му, наредени един до друг, за да се види колко много му дава. Но докато Бъди неизвестен им види сметката, лакомо унесен в яденето, изведнъж усеща как около врата му щраква някаква закопчалка. Шушляковият човек подскача от радост, че ето на, неговата вила ще си има най-после пазач и че отсега нататък никой няма да смее даже и да погледне към нея. Бъди неизвестен доста скимтя и дори направи опит да се изоглави, но това е положението, щом веднъж си навреш муцуната в чуждо ясле, това те чака.
Добре, че шушляковият човек по едно време се залиса нещо и само с едно дърпане Бъди неизвестен измъкна веригата от ръцете му и хукна направо през полето. Чуваше се как човекът викаше зад него, виждаше се как му се заканва с нов наниз от кренвирши и затова песът бягаше още по-силно, а вързаната му верига подскачаше грозно и дрънчеше.
Дълго мъкна своя позор Бъди неизвестен и чака да се появи най-после освободителят, спасителят, така да се каже. И той дойде, защото не можеше да не се сбъдне писаното, че всеки позор има своя край. Освободителят беше собственик на вилата с византийския стил, човек едър, мустакат, но не как да е, а с дълги черни мустаци с тънко извити краища. Той примами Бъди неизвестен уж като приятел и наистина сне веригата от врата му. Бъди неизвестен се трогна и взе да му ближе десницата в знак на благодарност. И точно тогава мустакатият му закачи нова верига, е, вярно, по-лека и много лъскава, но верига.
Него ден мустакатият имаше гости, бяха дошли най-добрият му приятел с жена си, за да видят с очите си византийски стил с два гаража вместо абсиди – не били виждали дотогава такова нещо. Много песни се изпяха, много вино се изпи и много кокали се натрупаха пред Бъди неизвестен, кокали за цяла седмица, за месец даже. Но на Бъди неизвестен не му беше вече до кокали, верижката го задушаваше и той отново тихичко и безнадеждно скимтеше. Безнадеждно, защото на кого да разчита – мъжът, приятелят на мустакатия, беше алкохолик, трепереше над бутилките и дори не го погледна. Мустакатият, когото гостите наричаха Михал, беше страшно щастлив тоя ден – и от гостите си, и от Бъди неизвестен. А жената, жена закръглена и гяволита, наистина го погледна, но хич и не посегна да свали синджира, а се зае да му хвали Михала какъв добър собственик и велик мъж бил.
До вечерта Михал и гостите му се напиха яко, играха се разни разкривени танци, бутаха се насам-натам, като се кикотеха непрекъснато, и чак след полунощ, уверени, че най-после и КАТ е заспал, качиха се на автомобила и отбръмчаха нанякъде в тъмното.
Бъди неизвестен остана наистина пред огромен куп кокали, но вързан. На всичко това отгоре и ужасен дъжд валя цяла нощ, а на византийския стил това му е лошото – няма никакви стрехи, въобще не е за кучета. Учен от деди и прадеди, Бъди неизвестен започна да рови из тежкото си положение, за да види с какви надежди разполага. Нищо, абсолютно нищичко, само можа да се поутеши малко с това, че няма вериги, които да не ръждясват малко по малко от дъжда и влагата. Тоест няма нищо вечно, ако това изобщо може да бъде утеха и надежда за някого.
На другия ден обаче мустакатият Михал, изострил още повече и навил на ситно-на ситно черните си мустаци, иде и води със себе си жената на своя приятел, за да є покаже още нещо от византийския стил. Дошли без колата, мостът бил отнесен долу от придошлата река и оставили автомобила на другия бряг. Жената се огледа страхливо, завъртя пръст на Бъди неизвестен да пази тайна, после се позамисли и каза на Михала да отвърже кучето. Да обикаляло около оградата за всеки случай. Мустакатият Михал, целият парфюмиран, отвърза наистина синджира около врата на Бъди неиз-вестен, но кучето не побърза да избяга веднага, а остана на мястото си, за да си спомни оная песен „Жената на моя приятел“. Абе уж французи, помисли с малкия си ум Бъди неизвестен, но като че ли нашите взеха да стават пї французи и от тях, като ги гледам тия двамата!
Михал и жената на неговия приятел оставиха калните си обувки отвън, за да не калят разните мокети и килими, и влязоха прегърнати вътре във византийския стил.
Тогава Бъди неизвестен започна да фучи като стрела насам-натам и да проверява всеки сантиметър от оградата, ограда, цялата от ковано желязо. С най-голям зор откри една пролука, откъдето можеше да се промъкне към свободата. Веднага се върна назад, захапа обувките на Михала, изнесе ги навън и ги скри в една тръница, далече от вилата, дето толкова приличаше на Шильонския затвор. После се върна, прибра и ботушките на жената на неговия приятел и ги отнесе отсреща в подивялата нива. Но преди това ги натопи в потока, те омекнаха, понеже бяха от фина кожа, отнесе ги отсреща и започна да ги яде. Публично, насред полето.
Изглежда, Михал веднага е надушил положението, та изскочи по долни гащи на двора, профуча през сводестия железен вход и по чорапи само нагази из нагизналото от влага поле. По чорапи пред толкова диви круши, трънки, дъбици и габери, пред толкова гургулици, гарги и свраки. Пред очите на цял свят тича по чорапи из калното поле. Тича. затъва в кал и стреля с револвер към Бъди неизвестен. Но това само кара Бъди неизвестен да вземе отново дамските ботушки и да хукне напред. Бяга и наум си повтаря: „А да те видя сега, Михале! Няма само тебе да гонят, а погони и ти малко, за да видиш лесно ли е!“.
Бъди неизвестен набързо прехвърли баира и навлезе навътре в тъмната гора. Избра си хубава полянка, приклекна там и на спокойствие продължи да ръфа добре омекналите ботушки. Дъвчеше и си мислеше колко жалко животно е човекът, макар и да е зоонполитикон. Щом като е измислил оръжието, та като стреля, да си въобразява, че всичко му е наред.
След вечерята Бъди неизвестен се изтегна и заспа доволен и щастлив. Защото, колкото и да се отказва някой да бъде пазач, няма да издържи, в него цял живот ще будува кръвта на дедите и прадедите му, все пазачи на нещо. Ей в туй е чудото!
