ЧОВЕКЪТ – ВЕНЕЦ НА ПРИРОДАТА

Не си спомням точно коя година беше, но тогава глиганите така се бяха размножили, че вадеха картофи от нивата на горското стопанство. Българската реколта от картофи пропадна заради глиганите и в страната бяха внесени полски картофи. До тях глиганите вече нямаха достъп, тъй като пратките отиваха в складовете на „Търговия на едро“.

Единственият в рода ни ловджия чичо Веско ми написа писмо, в което ме канеше на гости. Ела да опознаеш нашия живот в дълбоката провинция, пишеше той, да видиш как се трепе глиган и на какво ние викаме вино и ракия. Леля ти Цветанка ще се зарадва много да те види у нас. Тя отдавна е наумила да те запознае с една учителка по физкултура, много приятна жена. Ако не те интересуват жени, ела сред нас, ловджиите, да се почувстваш истински мъж.

Писмото на чичо Веско силно ме заинтригува. Отдавна ми липсваше някакво провинциално приключение, някакво общуване с хора, неизкушени от политиката и журналистиката, едно потопяване в непозната среда. Ето например колко страници от световната литература са посветени на този древен занаят, в колко филми се разкриват забележителни ловни епизоди, колко картини отразяват ловни сюжети, а аз не съм бил нито веднъж на лов, не съм държал нито ловджийска пушка, нито ловен нож, не съм тичал след куче-гонче, нито съм чувал пращене на съчки от копитцата на дива свиня. Изпратих телеграма с положителен отговор и след това два дни бях гост в двуетажната осемстайна къща на чичо Веско. Леля Цветанка, подобно на екскурзоводка, ме разведе да разгледам дома стая по стая. Всички картини, гоблени и снимки на този малък музей на ловното дело бяха на ловна тематика, препарирани глави на елени, сръндаци, глигани, изправена в цял ръст лисица, с вперени в препариран глухар очи, както и едно степно монголско животно, чието име на можах да запомня. Целият този малък свят бе прострелян и подреден отново от неуморимата ръка на чичо Веско.

Още в деня на пристигането се запознах с учителката по физкултура Светла Стоянова. Направиха ми впечатление силната мускулеста фигура, присвитите устни на рекордьорка по хвърляне на гюле и мъжкият тембър на гласа є. Тя разтърси с неподозирана сила ръката ми при запознаването и рече с гласа на моя стар, незабравим старшина Качаков:

– Наричайте ме просто Светла.

Леля Цветанка ни настани в хола, направи ни по едно кафе и се извини, че има работа в кухнята. Попитах Светла доволна ли е от професията си, има ли училището гимнастически салон и шведска стена в салона.

– Какво да ти кажа – махна с ръка Светла, – като положението при нас е трагично. Само жени сме, има един мъж и той непрекъснато боледува. Вместо шведска стена, да имаше поне един мъж като света.

Отговорът є ме задоволи напълно.

– Подобно чувство съм изпитвал в казармата – добавих на свой ред аз. – Само мъже. Вместо танк Т-34 да имаше поне една жена като хората, а то само една чиновничка в щаба, непрекъснато болна. В редките градски отпуски, когато се скитах по улиците на непознатия град, винаги мислех за една фризьорка.

Светла погледна часовника си.

– Виж какво ще ти кажа, докато я няма леля ти. Аз карам москвич. Имаш ли нещо против да дойда да те взема след половин час. Ще те заведа на дискотеката в мотела, на десетина километра е, ще потанцуваме и ще те върна.

Съгласих се, без да му мисля много-много, и запрашихме с москвича към мотела. Барманът в дискотеката се оказа бивш ученик на Светла и ми поднесе такъв коктейл, който може да разиграе на дансинга и покойник. Танцувахме около два часа с малки прекъсвания и аз се сгромолясах уморен на едно кожено канапе, подходящо за поликлиника. Светла донесе две чаши от същия коктейл и рече:

– Имаме време, дискотеката работи до пет часа сутринта.

– Светла, ти забравяш, че днес съм пътувал, а утре сутринта рано чичо Веско ще ме води на лов.

Тя сложи ръка на рамото ми, наведе се и прошепна в ушната ми раковина:

– Нищо ти няма! Три часа с мен и два часа в леглото ти стигат.

След което се засмя гласно.

Изпих коктейла и помолих да си тръгваме.Тя не ми разреши да платя, като с рязък жест изби портфейла от ръката ми. При москвича дълго търси ключовете в чантичката си. Вътре в колата се държа агресивно. Три пъти спира встрани от пътя. за да ми посочела лунния диск. Накрая, уморена от моя инат и несговорчивост, ме остави пред къщата на чичо Веско и ми пожела на предстоящия лов сачми в задните части.

Не знам колко съм спал в тази първа нощ, но когато чичо Веско ме събуди, имах чувството, че съм спал седем-осем минути. Музиката на дискотеката още отзвучаваше в ушите ми, докато ръцете на Светла силно разтърсваха тялото. Облякох се като сомнамбул и последвах истинския ловец по петите. Той бе подготвил оръжието, боеприпасите, раницата с храна още от вечерта, а ловният нож се мандахерцаше на колана му. Качихме се на ладата и отидохме на сборния пункт на ловците, някаква стара чешма с три чучура и три стари железни вериги, на които някога е имало тасове. Запознах се с дружината на чичо Веско, с оръжието, с кучетата, със съдържанието на раниците и бях представен на главния ловец. Той ме изгледа от главата до петите, нещо в мене не му допадна от пръв поглед и ето защо отсече:

– Веско, този човек няма да ловува с нас.

– Защо? – попита крайно изненадан чичо.

– Имам съображения – каза главният ловец и се врътна на пети.

– Чакай бе, човек… Знаеш ли, че аз съм го поканил да дойде специално, ти сам се съгласи, пък сега се отмяташ. Той иска само да наблюдава лова, няма да стреля.

– Не! – отсече още по-твърдо главатарят на дружинката. – Имам съображения.

В онези години съображенията на главния имаха огромно значение и не търпяха никакво възражение. Чичо Веско доби омърлушен вид, след това дойде при мене и рече:

– Ами какво сега, ти сам чу, не те допуска на лов. Обаче… обаче какво е ловът, освен едно гонене на Михаля, едно безумно тичане по баирите, слухтене и навикване на кучетата? Ти не си подготвен физически, за да ходиш редом с нас, а и нощес много сте си играли с даскалицата. Най-сладкото на лова е глиганската пържола и ловджийските приказки. Хайде, стой тука да наглеждаш колите, пък като седнем на трапезата, ще ти опиша всичко с най-малките подробности.

Чичо Веско ме гледаше умолително. Той ме бе поканил най-официално на този лов и сега малко се срамуваше от изненадващия отказ. От своя страна аз почти се зарадвах, че ловците не ме допускат в своите редици, за да се наспя в ладата и да избегна прокобата на физкултурничката, пожелала ми на раздяла сачми в задните части. Бих отнесъл някоя сачма за патица в бута, но от глиганска ме беше страх.

Прекарах времето в спане и философски разговори с един овчар за християнството и агнето като библейски символ. Когато първите ловци се върнаха на сборния пункт, по усуканите им приказки разбрах, че нещо е станало. С нетърпение очаквах да се появи живописната фигура на чичо Веско с подробности от лова, да видя простреляния екземпляр. Това, което очаквах да видя накрая, видях някъде по средата, докато онова, което ме вълнуваше в началото, разбрах съвсем късно. Убитият глиган беше великолепен мъжкар с крака като циментови колове за вилна ограда и могъщи гърди. Макар и мъртъв, той внушаваше респект и страх, а зурлата и бивните му още таяха някаква скрита заплаха. По време на лова се бе развила следната драма. Раненият звяр се насочил рязко към чичо Веско, който изпразнил пушката си и търтил да бяга. Глиганът го настига, събаря го на земята, напада го, не когато спира за размисъл или просто да си поеме дъх, чичо Веско се изтърколва встрани, а двама ловци, Сотир и Михо, стрелят и убиват освирепялото животно.

Бяха откарали чичо Веско в окръжната болница със съмнения за счупен крак и някои други натъртвания. Аз седнах зад волана на ладата, за да я откарам обратно.

Резултатът от злополучния лов се разнесе из цялото градче, името на чичо Веско не слизаше от устата на хората. Поисках да си тръгна обратно за столицата, но леля Цветанка ме задържа и каза, че чичо Веско ще се върне вкъщи и страшно ще се сърди, ако се разминем.

Останах за ловната вечеря.

Това не бе обикновена вечеря, а истински ловен пир. В средата на масата се беше разположил чичо Веско, с гипсиран крак, превързана китка на дясната ръка и две пукнати ребра. До него седеше леля Цветанка и му режеше глиганската пържола на ситни парчета. Бодро ровеха с вилици в салатата Сотир и Михо, ликвидаторите на освирепелия звяр, докато жените им кротко пиеха бира в сянката на героите-спасители.

Гипсираният ловец, с две пукнати ребра, вдигна наздравица с превързаната си ръка и рече:

– Кога сме най-зле, така да сме. Фамилията му разгонихме на тоя глиган, ето го него, звярът, как седи кротко в чиниите ни. Тъкмо щях да го намушкам с ловджийския нож, и Сотир и Михо го гръмнаха. Махнат ли ми гипса, първата ми работа ще бъде да подгоня брат му, мамицата му свинска…

Физкултурничката Светла, която седеше до мен, ме ръгна под масата с желязно коляно и рече:

– Е това е мъж!

– А не като мене – си казах мислено аз, купувайки на гарата билет за връщане.

1995 г.