ПРЕБРОЯВАНЕ НА ДИВИТЕ ЗАЙЦИ

 

– Държавата иска всичко да знае – говореше човекът от статистиката. – Стига да каже, и тревата по тая ливада ще преброим.

Те вървяха по ливадата и меката зелена трева, поникнала след косенето, покорно лягаше под краката им. Есенната роса падаше, където минеха, назад оставаха тъмните им дири. Цървулите на селяните се разкиснаха – бяха от свински кожи, – а статистикът подгъна нагоре крачолите на своите панталони и откри червените си найлонови чорапи, изпъстрени с жълти ромбове.

– Дивечът е нашето национално богатство – каза той, защото усети, че селяните го слушат. – Един вестник писа, че това е живото злато на родината. И държавата иска да знае с какво богатство разполага.

Той говореше със своя гръден приятен глас, с тембъра на истински оратор и това не можеше да не направи впечатление на слушателите му. От дълго време те не бяха слушали истински оратори – всички, които идваха при тях да им говорят, или мънкаха, или четяха с отегчени гласове написаните си речи. А този висок мъж със строги черти на лицето, в също такъв строг тъмен костюм от хубав плат, макар и малко смешен с подгънатите крачоли, всяваше почит у селяните и те вървяха близо до него, нарамили вързопите от конопените мрежи.

Строгият мъж бе пристигнал със снощния рейс и веднага бе събрал членовете на ловната дружинка и местния актив. Той им говори дълго, преди да състави комисията, после отиде да вечеря у председателя на дружинката, където остана и да спи.

На сутринта, когато се яви пред съвета, членовете на комисията вече го чакаха. Бяха донесли мрежите, навити на колове, прилични на огромни вретена, а един млад мъж, навярно още нов ловец, бе се екипирал като за лов – с нова двуцевка на рамо и едно черно-кафяво куче, което дремеше вързано до десния ръб на брича му.

– Готови ли сме? – попита статистикът с висок, окуражителен глас.

– Всички са налице – каза младият ловец, – с изключение на тия, дето ги няма.

По всичко личеше, че той бе се уволнил наскоро от военна служба и още не можеше да забрави остроумията на казармата.

– Кого няма? – попита статистикът.

– Цветан – каза председателят на дружинката, – ветеринарен техник.

Статистикът попита близо ли е лечебницата, отговориха му, че е през една улица, и комисията се запъти нататък.

Ветеринарният техник беше при лечебницата, където стоеше вързан един кон. На левия преден крак на коня се чернееше голяма рана, кръвта бе се стекла надолу и съсирена, приличаше на капки смола, избила изпод кората на одрасканото дърво. Техникът държеше ръбесто шише със синя течност, мокреше памучен тампон и го изстискваше на болното място. При всяко допиране на памука конят потръпваше, кожата на краката му се бръчкаше и синджирът дрънчеше.

– Цветан! – каза човекът от статистиката. – Какво говорихме снощи, какво правите сега?

Цветан продължи да работи с тампона.

– Не може така, младежо – каза статистикът. – Вие сте наш, държавен служител, трябва да изпълнявате, каквото ви се нареди!

– Нали виждате, че имам работа – каза държавният служител, като се изправи. – Да си зарежа работата, че да вървя да гоня Михаля.

– Ако не дойдете, ще дам рапорт – каза човекът и това изглежда направи впечатление на другия.

Той внесе шишето в лечебницата и се върна, съблякъл престилката си, в ръката му дрънчаха ключове, погледна към коня, когато мина край него, и тръгна.

В опашката на комисията вървеше началният учител.

– Няма как, братле – каза му той тихо, като го улови над лакътя. – Аз съм оставил два класа – ще обърнат училището, но трябваше да дойда.

– Ще докарат някое болно добиче – каза ветеринарният техник. – И като не ме намерят, ще тръгнат да се оплакват. Все така става, щом мръдна някъде.

Човекът от статистиката имаше добър слух и като погледна към двамата, които шушукаха, каза, че каквото щем да си говорим, но винаги по-трудно се работи с нашата трудова интелигенция.

– Аз съм броил черници, лози и черешови дървета – каза началният учител. – В десетина комисии съм участвувал досега.

Беше млад учител, но вече бе участвувал в десетина комисии.

– Държавата иска всичко да знае – каза тогава човекът от статистиката и разви мисълта си за тревата от ливадата.

Те вървяха по тая трева, избеляла от лятното слънце, и мъкнеха на рамо вретената с мрежите. Човекът от статистиката крачеше най-отпред и дръжката на кожената му чанта едва чуто скърцаше.

Беше краят на септември, времето на първите слани. Полето бе започнало да пъстрее, попарено от нощните застудявания, жълтееха изсъхналите царевици, с цикламена червенина горяха смрадликите, покрай коларските пътища, уплетени с диви лози, се чернееха съзвездията на бъзето. Тополовите дървета първи бяха почнали да се сбогуват с листата си – те имаха дълги стъбла и соковете им най-рано тръгваха да се прибират в земята.

Сред мекото есенно тържество на жълтото, бледозеленото и кафявочервеното имаше само едно място в полето, където се синееше неповторимият ламаринено-ведър цвят на зелевите градини.

Комисията се спря на синора, откъдето започваше зелето.

– Тук се събират най-много зайци – каза председателят на ловната дружинка. – Ако имаме късмет, ще пипнем нещо.

– Наслука! – каза младият ловец.

Селяните мислеха за друго.

– Гледайте какво зеле е станало! – казаха те. – А го садихме само преди два месеца, като ожънахме ечемика.

Водата прави всичко, заключиха те, докато развиваха мрежите. За да не стои без работа, и човекът от статистиката отвори своята чанта, прегледа книжата си, пломбите, моливите – един беше се счупил и той го подостри внимателно. Всичко беше на мястото си, можеха да започват.

– Трябваше да повикаме кинохрониката – каза началният учител. – Гледах веднъж на преглед как ловяха зайци някъде из Бургаско. Беше твърде интересно.

– Вятър работа! – каза ветеринарният, като си мислеше какво ли става сега в лечебницата.

Бригадирът навярно е прибрал ранения кон, но дали не са докарали някое друго животно? Веднъж пак така бяха го извикали на конференция в града, а в това време довели една биволица, преяла с цвеклови листа. Тя пасла цяла нощ цвеклови листа и се подула като балон, дори при професор да бяха я завели, пак тая полза, но когато умря, него държаха отговорен и го осъдиха да плати една трета от стойността й.

– Да отвържа ли кучето? – попита младият ловец. Той бе свалил якето си и на пояса му се смееше с едрите си зъби нов патронташ.

– Отвържи го – каза статистикът и кучето се отръска щом усети, че каишката освободи шията му. След това хукна по тировете между зелевите лехи, като почти влачеше муцуната си по пръстта. Тичаше бързо и скоро го видяха на другия край, но още не лаеше.

– Май че нищо не подуши? – каза статистикът.

Той очакваше, че ловецът ще го ободри, но оня каза, че зайците не се намират тъй лесно, както си представят някои хора. Може цял ден да обикаляш къра и да капнеш от умора и пак да не видиш кьорав заек. Макар че беше още нов в тая област, ловецът не страдаше от излишен оптимизъм.

– Да-а – каза статистикът, като го изслуша, и се замисли.

За пръв път неговото сутрешно настроение почна да се разклаща. Докато не бяха напуснали селото, всичко му се струваше много просто и лесно – разпъваш мрежите и живото злато на родината само ще се напъха в пазвите им. Но това беше в селото, където всяка уличка може лесно да се прегради и дори едно врабче може да се хване. А тук, сред това поле, разчертано от пътища и канали, зашумено от храсти и посеви, всичко щеше да излезе иначе.

По-иначе.

Тия съмнения се мярнаха за миг в съзнанието му, но той побърза да ги пропъди, защото имаше девиз в нищо да не се съмнява и се гордееше със своя девиз.

– Започваме ли? – попита той, когато селяните разпънаха мрежите и ги съединиха. – Ще оградим първо долния край, ще направим „чувал“.

– Чакайте – каза един от селяните. – Долният край е нисък. Мрежата трябва да бъде на високото, защото заек бяга винаги срещу баир. Надолу никога не бяга, че задните му крака са дълги и ще се кълабика.

„Кълабика?“ – помисли си статистикът.

– От кълбо. Търкаля се.

Опънаха мрежата на стръмното, двама останаха да я държат, а другите заобиколиха и нагазиха в зелето.

– Гледайте под големите листа! – викаше председателят. – Може да се е спотаил някой и да си трае.

Те вървяха по тировете, удряха длани, шиткаха и подсвирваха, а човекът от статистиката тупаше по чантата си. Чантата му беше от кучешка кожа – гладка и лъскава – и издаваше тъп звук, сякаш лаеше старо болно куче. Селяните се навеждаха, събираха буци и ги хвърляха напред. Буците се разсипваха във въздуха на ситни зърна като дъжд, а селяните приличаха на сеячи, само че не носеха крини. Като излязоха на другия синор, ловецът реши да изпробва оръжието си. Изстрелът не направи никакво впечатление в огромния простор на равнината.

– Не си хаби барута – каза му Цветан, ветеринарният. Той единствен вървеше с ръце в джобовете, без да крещи и да хвърля буци.

– Викам кучето – каза ловецът, сякаш се оправдаваше за изстрела. – Загуби се това животно и никакво не се чува.

Подир малко кучето наистина се появи, като скимтеше виновно, а по муцуната му бе  полепнал прах от търсенето на заешките следи.

Преместиха мрежата по-нататък, до царевичния блок. Този път статистикът също остана при нея под предлог, че двама души били малко. Но другите разбраха, че той остава заради костюма си.

– Облякъл се като лорд – псуваше го Цветан, когато бяха се отдалечили достатъчно, за да не бъдат чути. – Тръгнал на село с костюм от дубле, синковецът.

– Може да няма по-вехт – каза учителят. – Знаеш ли какви заплати получават тия чиновници!

– Два стотака! – каза ветеринарният. – Два стотака не му мърдат всеки месец.

– Хайде бе! – каза селянинът, който вървеше до тях. – Ама нови ли?

– Ба, стари! – подигра му се Цветан. – Това да не са ти…

Те крачеха из царевиците, подсвирваха и ритаха буците, после им омръзна да подсвирват и само ритаха, докато започна да се мержелее краят на блока, и излязоха до мрежата. Мрежата беше празна и не помръдваше. Духаше слаб вятър, но тя не помръдваше, защото отворите є бяха достатъчно широки, за да пропуснат напъните му и да осигурят нейното спокойствие.

– Вятър работа! – каза пак Цветан. – Нищо няма да направим, ами да си тръгваме.

– Каквото направим, направим – каза един от селяните. – Плаща ни се.

– Но това са грешни пари – каза учителят.

– Да не са ме викали – каза селянинът и лицето му беше станало зло. – Щом ме викат, ще ми платят.

– Разбира се, че ще ви бъде платено – каза статистикът, като дойде при тях. – Смятам, че два трудодена не са малко. Иначе повече ли изкарвате?

– Ето защо не може да се съвземе нашето стопанство – каза учителят. – Дъното на касата му е като решето – всичко изтича.

– Вие счетоводител ли бяхте? – осведоми се статистикът.

– Начален учител съм.

– Докато станеш гимназиален, още много неща ще ти станат ясни – каза му ветеринарният техник.

– Приказвате като хора, които се съмняват в нашето движение напред – каза статистикът. – А съмнението е враг номер едно.

– Подлагай всичко на съмнение – рече Цветан. – Не съм го измислил аз.

Селяните се подсмиваха, доволни от тоя разговор. Те и друг път бяха слушали споровете, които водеше ветеринарният с гости от града. Той умееше добре да върши това, защото не го беше страх от нищо. Освен него в целия район нямаше друг ветеринар и кой щеше да лекува животните, ако го подгонеха. Виж, учителят бе по-въздържан, защото в окръжния град имаше педагогически институт и селата гъмжаха от начални учители.

– Абе оставете тия работи – каза председателят на дружинката. – По-добре да намерим една сянка и да видим какво са сложили жените в торбите ни.

Половината ден наистина бе минал – далече на юг слънцето бе стигнало зенита си – и часът на торбите е дошъл. Насядаха под една круша, наредиха яденето, пиха ракия от лимонадени шишета, пекоха сирене и лежаха на хълбок, и на никого не му се ставаше да върви из полето, да подсвирва и да хвърля буци из храстите.

Дори човекът от статистиката, замаян от ракията, не говореше вече за това, за което бе тръгнал, не споменаваха нищо и другите и всички знаеха, че и това преброяване ще заглъхне, както бяха трещели и заглъхнали толкова бури над тяхното село.

Щеше да остане само споменът за едно есенно утро, обляно в роса, за цикламените огньове на смрадликата и лазурния цвят на зелевите градини, за виковете над пустото поле и за тия дълги увиснали мрежи от коноп, с които бяха тръгнали да ловят зайци.

1970 г.