В очакване на следващите клиенти Мирка релаксираше с пръст върху екрана на телефона. Току-що бе обслужила група момчета, които крякаха едно през друго и непрекъснато променяха желанията си.
– Искам малък дюнер, не, чакай, голям с много салата… без домати. Сложи малко моркови и млечен сос… много сос с чесън.
Синьозеленият нокът на Мирка, обсипан с множество бляскави орнаменти, просветна като яйце на Фаберже и застопори снимката на екрана. Да, ето тези нокти са уау, но и сегашните є бяха супер. Може би за следващия път. С периферното си зрение Мирка забеляза как две сенки, висока и по-ниска, се плъзнаха към стъклото пред нея и заоглеждаха огромните снимки на менюто над главата й. „Мълчат, сигурно си избират.“
– How much is it? – чу тя въпроса, който мразеше толкова, колкото и да є се счупи нокът. Разбираше го, но отговорът, въпреки репетициите, є се изплъзваше като поредната идеална връзка.
– Г-о-л-я-м – ш-е-с-т евро – произнесе Мирка високо и ясно, с дикцията на артист от Народния театър, като допълнително натъртваше всяка буква. – М-а-л-ъ-к – ч-е-т-и-р-и евро.
Лицето на клиента, пламнало от обикаляне по горещите софийски улици, доби озадачен вид, все едно му обясняваше на марсиански. Жената до него се усмихваше и кимаше любезно, за да окуражи усилията на Мирка. Това мило отношение даде резултат и лазурносините нокти се раздалечиха, оформяйки голям, а след това малък куб, а червените устни повториха буква по буква двете цени – ш-е-с-т и ч-е-т-и-р-и. Очите на мъжа проблеснаха като две самотни звезди насред нощно небе и отново изгаснаха. „Ако бяхте седнали някъде на „Витошка“, сега нямаше да се мъчим тука“ – помисли си Мирка и в този момент се сети, че не е използвала докрай потенциала на пръстите си. Ноктите є оформиха големия дюнер, а после дясната ръка се разпери като ветрило, докато лявата сви всички пръсти без палеца. От това VI по-ясно, здраве му кажи. Мъжът и жената заклатиха нагоре-надолу главите си, щастливо усмихнати. „Не го искат, пък се смеят“ – мина през ума на Мирка, докато им показваше с пръсти цената на малкия. Клатенето на глави се поднови.
– Ясно, чао – отдъхна си младата жена, но видя, че този път мъжът изпъна ръка към двата шиша с цвърчащо месо. – А това е лесно – каза Мирка и посочи първия, като бодро извиси глас: – Кукуригу – после кимна към втория „Муу“ – произнесе тя, като закръгли устни и постави двата си показалеца на главата, за да онагледи рогата на крава. Всъщност Му-то беше свинско, но беше пълен абсурд да загрухти насред улицата. Доволните клиенти избраха две големи кукуригута, а Мирка, изтощена от усилията, им сложи от всичките салати, без да ги пита, и с две води под мишница ги изпрати по живо, по здраво.
В края на смяната колегата, който дойде да я замести, є каза за двадесети път думите шест и четири на английски и тя си ги повтаряше на път за вкъщи. Когато се прибра у дома, дори ги записа на един лист, който закачи на хладилника. След час дядо є, с когото живееше, си дойде от работа. Те се гледаха един друг, защото нейната заплата убиваше всяка мечта за самостоятелна квартира, а родителите є бяха в далечна Германия, където подпомагаха строителния сектор. Дядо є караше такси, но изглеждаше като човек, който се връща от опера или най-малкото от театър. Сив панталон и карирано сако, бяла риза, закопчана догоре, и черна папийонка за разкош. Мирка скочи да го посрещне и да му се похвали, че е научила онези две думи, дето толкова я мъчеха. Но когато отвори уста да му ги каже, те се изпариха от мозъка є като изчезващо съобщение в WhatsApp.
– Не ги помня, не помня думи, знаеш. Говорещият папагал на съседите досега да ги е научил. Мъчих се в училище, после на курс, не става. А шефът иска да ме изпрати догодина в Бургас. На „Евровизия“, казва, ще идеш, че си най-представителната ни служителка, ще имаме там сергия, да им покажеш какво е дюнер. Само малко трябва да научиш английски, че тук без него може, но там не. Нивото е друго. Знаеш ли колко чужденци ще има? Иначе ще пратя Тео.
Дядото погледна отчаяното лице на внучка си, а после ноктите є, чийто цвят наподобяваше окраската на съседския папагал, но бяха по-дълги от тези на птицата.
– Всичко ще се нареди – успокои я той. – С дедо Васко ще стигнеш до Бургаско. Слушай какво стана днес. Качи се една госпожа, любезна такава, като учена изглеждаше. Разговорих я за това-онова и по едно време, хоп, разбирам аз, че тя е учителка по английски. Най-после – специалист по моя проблем, откога чакам. Споделям й, че този език ми е мечта, че ми трябва в работата, не да го говоря като англичанин или да го знам перфектно, а само малко, колкото да разбера точно къде да откарам клиентите и да им кажа сметката. Госпожата ми препоръча да посетя два или три курса и постоянно да практикувам, защото малкото бързо се забравя. Добре – обещавам є – ще започна да уча и внучката ще водя с мен, но дотогава какво? Аз – казвам, тук на телефона имам преводач. Васко му е името, кръстих го на мен. А тя ме пита ползвам ли го. Е, как да є кажа, че само го гледам? Като не знам дали превежда вярно, как да го ползвам – признах си накрая. Това е лесно – увери ме тя. Изпробвахме го – госпожата му каза нещо на английски, аз на български. И моя Васко, ти да видиш, може да пише и говори на двата езика. Сваляй го на телефона, да ти помага. И не бери грижа, ще стигнем до Бургас. По червения килим ще минем, преди да го приберат. Само, Мирке, има една лоша новина. Трябва да посмалиш ноктите наполовина, че на курса ще изпускаш химикалката. Няма да се излагаме я, това е „Евровизия“, а не надпяване в Мизия.
Ирена Георгиева
