Нещо, което рядко се случва. Зала 1 на НДК се напълни за премиерата на документалния филм „Хроники за неудобната истина”, с продуцент и режисьор Калоян Николов.
Филмът разказва за събитията около аварията в АЕЦ „Чернобил” през пролетта на 1986 и за действията на българските властници тогава. С документални кадри, факти и документи авторите показват и разказват как нашите партийци се опитваха да скрият от населението размерите на бедствието. С една цел – да не засегнем „големия брат” СССР, нали оттам се понесе радиоактивният облак. Дотогава съветският атом бе „най-мирният атом в света”, как Живков и кликата му да обявят на българите, че точно този „мирен атом” застрашава живота и здравето им? Вместо да препоръчат необходими мерки, вместо да предупредят хората какво да ядат и каква вода да пият, нашите управници криха до последно, че има радиация. А вестниците пишеха, че няма опасност за населението. Тогава се роди и вицът: Какво е радиация – нещо, което го няма у нас, но постоянно намалява…
Хората на нашата възраст бяхме свидетели на тази лъжи. Нещо повече – бяхме и потърпевши. Аз лично имам следния спомен: на 1 май 1986, когато българите масово бяха изкарани на манифестация под радиоактивния дъжд, бях в Созопол, заедно с приятели. И там валеше топъл пролетен дъжд, а никой не предупреждаваше, че е „чернобилски”.
Бяхме на плажа, мокреше ни дъждът. Петнайсетина години по-късно едно момиче от компанията си отиде – рак. И до днес се питам дали причината не бе оня „тих, пролетен дъжд”… По-късно се разбра, че ние, българите, без да сме най-облъчени от радиоактивния чернобилски облак, сме на първите места в Европа по онкологични заболявания, защото скриха истината от нас. Но докато лъгаха народа, управниците от ЦеКа и Политбюро се погрижиха за себе си – ядяха специална храна, незаразена с радиация, пиеха минерална вода…Е, това не е ли геноцид към собствения народ? Български прелести…
За такива неудобни истини разказва документалният филм. На нас, живелите при Живков, те са ни известни. Филмът е повече за младите, които не познават онова време. И най-вече за онези, които без да са живели при социализма, имат носталгия по него… По СССР и българо-съветската дружба.
Повечето зрители в залата бяха млади – по продължителните ръкопляскания след края разбрах, че филмът ги е впечатлил. И ги е накарал да се замислят.
Има върху какво да мислят – и то преди избори. Когато демагогията на онова време е на път да се върне.
Михал Мишковед
