Животът е театър, по-скоро – моноспектакъл, по-скоро – на една марионетка.
Нова постановка на оперетата на Йохан Щраус – „Цигански наркобарон”.
И последната му ода бе в преднамерена реч.
Удариш ли две гроздови, и езиковата бариера пада. Така сме на първо място по свобода на словото.
Пробил си стена с главата си. Какво ще правиш в другата килия?

Детенце хубаво, пиленце любаво…

ВИЦОВЕ: Детенце хубаво, пиленце любаво…

– Тате, вярно ли е, че хората са произлезли от маймуните?
– Вярно е, моето момче.
Детето се разплаква.
– Излиза, че аз съм осиновен, така ли?

Образователната реформа най-после е приключила.
Годината е 2030-а.
Училище. Час по физика.
– Деца, кой ще ми каже как протича електрическият ток по проводниците?
– С Божията помощ, госпожице!
– Браво, Иванчо! Шест!

Двама пенсионери.
– Снощи по телевизията даваха някакво момиченце, което от трибуната на ООН искаше да му върнат откраднатото детство.
– Ей, че нагло младо поколение! На нас ни свиха пенсионния осигурителен фонд, на тях детство им се прищяло!

Учителката поучава класа:
–  Мили деца, запомнете – тези, които получават само петици и шестици, ще отидат в рая. А двойкаджиите – в ада…
От последния ред някой вдига ръка.
– Госпожо, а няма ли начин да завършим училище живи?

Реклама.

Скъпи ученици, предлагаме ви новата ни услуга – „Брат за междучасието”! Едър наш служител с криминална външност срещу скромно заплащане може да посети училището и в голямото междучасие да се застъпи за вас пред посочен от вас учител!

Часът вече е започнал, когато в стаята се втурва закъснял ученик и без разрешение си сяда на мястото.
Учителката казва строго:
– Излез навън и влез отново както трябва.
Ученикът неохотно се надига и мърмори:
– Влез-излез, влез-излез… Това тук да не ти е Windows…

– Мамо, помниш ли вазата от китайски порцелан, която се предава по наследство от поколение на поколение?
– Разбира се, миличко. Защо питаш?
– Защото моето поколение преди малко прекъсна тази традиция!

Учителката наказва невъзпитан ученик да напише сто пъти изречението „Никога няма да говоря на учителите на „ти“.
На другия ден детето пристига с две ситно изписани тетрадки.
– Какво си направил?
– Написах го не сто, а двеста пъти, госпожице.
– Ама защо?
– За да ти е по-приятно!

Столетник стига до просветление:
– Като чета как децата на звездите пишат за родителите си в мемоарните си книги, започвам да разбирам защо някои животни си изяждат потомството.