Все така живеем, толкова години:
и това ще мине,
другото ще мине.
Къщата да стегнем, болест да преборим…
Рожбата да видим,
влязла в клас по-горен.
Гледайки съседа – по-добре се движим.
Ако не успеем,
раните си ближем…
Поздрав да ни праща синът от чужбина.
Вкъщи да се готви
само за двамина…
Тъкмо да ни вейнат ветрове попътни –
там война ще гръмне.
Хлябът ще поскъпне…
Тъй ще богатеем само на години.
Но нали сме живи?
Другото ще мине…
Кукурякът цъфва подир всяка зима.
Ний сме като него.
Ето – пак ни има.
Георги Константинов
