АБРЕВИАТУРИ

Тази абревиатура, точно тази Д. Б. С., означава само едно – Действително Беззащитно Същество. Военната хитрост с кодирането и разшифроването на обикновени руски думи, това е, с което искам да оправдая пред опитния читател случилото се: баба София, може да се каже, се объркваше от тези съкращения и ако съзнаваше, че е действително беззащитно същество, тя би се нарекла именно така – Д. Б. С. Като доказателство за това съкращение е уместно да цитирам факта, че тя наричаше председателя на другарския съд Михаил Василевич Родионов не другояче, а МВР, че понятието „комуналка“ в устата є дори звучеше неприлично, че смяташе и обидното „чифут“ за абревиатура.

Баба София откачи още като млада, по време на Гражданската война, когато беше модерно нарицателните имена да се съкращават до пълното им неразбиране, което трябва да се обясни с… дявол знае с какво трябва да се обясни тази мода. Преди това животът беше цялостен и разбираем: баба София завърши с отличие девическата гимназия в град Николаев, свиреше на цигулка и дори съчиняваше лирични стихотворения на немски език, но през деветнадесета година, когато из града по уличните фенери висяха трупове, в името на световната революция се вършеха законни грабежи, аристократите ги караха да разчистват руините, а художествените галерии превръщаха в лазарети и най-важното, когато вилнееха „конармии“ и „наркоми“, нейната нежна, все още крехка психика се пропука и съзнанието є някак си се вдърви, предпазвайки сигурно бъдещата бабичка София от действителността на съветската епоха до пълното є неразбиране или превратно разбиране. За да дадем пример: тя възприемаше индустриализацията като знамение за неизбежния свършек на света, наричаше директора на парфюмерийната фабрика, в която работи двайсет години, „господаря“ и предизвикателно му се кланяше доземи, дори подозираше един член на политбюро в таен сговор с Австро-Унгария…

В началото баба София опитаха да я превъзпитават в червения кът нейните колежки, после поизлежа присъда в затвор за политически престъпнички, след това, разбира се, бе заточена и  лишена от граждански права. Когато разбраха, че с нищо не могат да я пречупят, накрая се отказаха да я превъзпитават и я обявиха за непоправима и безнадеждна идиотка. През седемдесета година тя се пенсионира и се пресели в град Очаков при братовчед си по майчина линия. Между другото, дадоха є и пенсия от тридесетина рубли и някакви копейки, но тя изобщо не се изненада от нея.

А в Бердянск живееше една друга нейна роднина – това вече по бащина линия. През 1984 г. тази нейна роднина се спомина, като остави на баба София в наследство шевна машина и хладилник. Бабичката не беше ходила по-далече от Херсон от трийсет години и ето, че през   есента на 1984 г. є се наложи да пътува до Бердянск, за да си получи наследството.   В един прекрасен ден тя отиде на морската гара, сви към залата с билетната каса и вежливо помоли за билет до Бердянск.

– За там няма билети – каза касиерката.

– Това, навярно, означава, че няма за днес – предположи баба София, – а за утре би трябвало да има.

– И за утре няма.

– А за кога има?

– За никога.

– Как така? Това е учудващо, такова пренебрежение към Бердянск… За Одеса има ли?

– Има.

– За днес има ли?

– Ако искаш, дърто, сядай сега в някоя „Ракета“ и хвръквай за Одеса. Точно преди час натам откараха група старци за психиатрията.

– Това е удивително – рече баба София, оставяйки без внимание язвителната справка за възрастните хора, – за Одеса има билети, а за Бердянск хич не се намират.

Мъжът, стоящ на опашката след баба София, не издържа и каза:

– Ти, бабо, си много зле. Размърдай мозъка си, лукова главо, къде е Одеса, а къде – Бердянск!

– И защо ми е притрябвало да го размърдвам тук, – отговори му баба София. И Одеса е на море, и Бердянск е на море, не моля да ме карат в Москва. Още повече, че това не е Турция, да пуска народа навсякъде.

– На море, та на море – рече мъжът, – те са в съвсем различни акватории и най-вече различни параходни компании.

Баба София възприе думата „акватории“ за някакво ново съкращение, пред което съзнанието є винаги се раздвояваше, и реши да не разговаря повече с този мъж. Обърна се към касиерката и любезно є каза:

– Ти, все пак, дъще, дай ми едно билетче до Бердянск!

– Край! Търпението ми свърши! – в отговор каза касиерката. – Махай се, бабо, от касата, инак не отговарям за действията си!

Баба София съобрази, че този път няма да успее само заради лошото настроение на касиерката и реши да изчака малко. Остави в ъгъла чантата си, ушита от мушама, пъшкайки седна върху нея и зачака. Когато опашката пред гишето на касата се източи до последния човек, бабата със смущение в гласа поднови предишния разговор:

– Бих искала един билет до Бердянск…

– Миша! – изкрещя касиерката с глас, който сякаш не беше нейният.

На повикването веднага се яви милиционерът, който обикновено  остреше моливи в кабинката си; той се появи и изведе баба София на чист въздух.

– Синко, – говореше му пътьом тя – добре де, какво сторих? Просто ми трябва билет до Бердянск!

Милиционерът є отговори:

– Майчице, билети до Бердянск и в природата няма.

– Как така да няма? – не можа да схване тя. – До Одеса има ли билети?

– До Одеса има.

– А до Бердянск няма?

– До Бердянск няма.

Баба София все още не разбираше този съветски език, но някак си омекна от официалното съобщение, че в природата няма билети до Бердянск, и с изражение на обречена тръгна към изхода.

В дребничката є фигура  внезапно се появи нещо толкова жалко, че милиционерът реши да угоди на старческото малоумие: настигна баба София, откъсна лист от бележника си, написа на него „Билет до Бердянск“ и го даде на възрастната жена. Петте рубли, които баба София му буташе, той отблъсна с възмущение, но се принуди да вземе бонбонче.

След това баба София отиде на кея, намери там катера, който тръгваше за Покровските ферми, и понечи да се качи, но морякът, който пазеше трапа, я върна:

– С тази хартийка от Миша бих те качил и на луната, но ние отиваме до Покровските ферми.

Баба София седна на кея върху чантата си и се разплака не толкова от огорчение и обида, колкото от недоумение.

Бог, който през цялото това време наблюдаваше нещастията на старицата от разстояние десет светлинни години, се отвърна с безпомощно съчувствие от нейната мъка. Не можеше да направи нищо за баба София.

От много време Той не можеше да направи нищо за тази страна и нейния народ.

Превел: Кр. М.