– След като заради магарешкия ви инат не можахме да изберем нито име на партията, която възнамерявахме да създадем, нито концепция за евентуалното партийно строителство, предлагам последно една идея и ако пак не постигнем съгласие, си хвърлям оставката, образно казано.
Не изглеждаха стреснати.
– Идеята може да се формулира с едно изречение. – продължих по-меко.
Зачакаха монолога ми с известен скептицизъм, защото много пъти ги оставях разочаровани.
– Ето я и нея! Не може ли вместо изобщо да правим партия, да намерим и предложим на обществеността наш човек за най-високия пост? Една приемлива фигура за всички? Да, не съм открил Америка. Знам, че не е нещо ново и има толкова примери на „сламени хора”. Да не ги изброяваме. Но това хем нищо няма да ни струва, хем ще ни се отблагодари подобаващо, ако успеем.
Умълчаха се. Това изискваше сериозно обмисляне.
– То лесно е да се каже – колебливо започна Васил, – ама къде да го открием? И мъж ли да е или жена? Няма спор, че трябва да бъде всеобщо приемлива фигура, но ако е жена, само фигурата є не е достатъчна. Според мен трябва да има и хубавичко лице.
– Нямах предвид буквалния смисъл на думата „фигура”. – направих важно уточнение и се намръщих. – Ами покажете малко въображение, бе хора!
Последваха предпазливи предложения, като се открояваше мнението, че ако е мъж, трябвало да прилича на Брад Пит, а ако е жена – на Джулия Робъртс. И двете впоследствие отпаднаха поради явния уклон към чуждопоклонничество. Затова се спряхме на българското – на Стефан Данаилов и съответно на Ева Кикерезова. Против беше само Киро и се мотивира:
– Предлагам да не си губим повече времето и да изберем мъж. И понеже не се знае на какъв ще попаднем – може и да е някакъв неблагодарник, аз съм готов да жертвам кариерата и времето си. Знаете, че няма да ви подведа.
– Ти ли? – ахна Васко. – Ти ли, бе? Та ти приличаш на Михал – героя на Парцалев от „Зех тъ, Радке, зех тъ”. Даже жена ти няма да гласува за теб.
Киро пребледня, изгледа ни злобно, стана и си тръгна мълчешком. Дори не си плати бирата.
– Дай да изберем жена, че да не вземеш сега пък ти да се кандидатираш. – казах миролюбиво. – И пак ще се скараме.
– Глупости! – обиди се той. – И да видиш, че съм консенсусен, нека да е жена.
И предложи жена си.
– Коя? Мария ли? – не повярвах на ушите си. – Твоята Мария? Извинявай, не искам да те обидя, ама тя колкото повече остарява, толкова повече заприличва на баба Гена – героинята на Татяна Лолова в „Човекоядката”.
И той ме погледна злобно, удари по масата и си тръгна. Също не остави пари.
Трудно е, много е трудно да намериш и издигнеш приемлива фигура у нас.
Затова човек не трябва да ходи на театър. Стига му политическият.
Иван Сариев
