Ракиено време

– Видиш ли тая какъв къч хвърля?

Лъжливия протяга ръка през масата, ръчка ме в гърдите и се подхилва. Току-що сме дигнали чашите да се чукнем, но той отдръпва своята и аз се обръщам назад. По улицата върви млада или както казват нашите, налята булчица, върви си бързо-бързо и гледа право пред себе си, а на лицето є цъфти усмивка. Вдига очи към чардака, дето седим с Лъжливия, поздравява ни, а усмивката не слиза от лицето є. Но кой ли в селото не се усмихва сега? В това ракиено време всички са на градус. Двата казана денонощно горят и над селото се носи възтежък и опияняващ дъх на презрели плодове, туршии и прясна ракия. Хората приказват на висок глас, под летния загар на лицата им избива ракиена руменина и където отидеш, все ракия ти предлагат.

– Хайде добре дошъл и дай боже догодина пак да се видим! – каза Лъжливия, – Опитай тази, че после ще налея от другата. Много плод се роди тази година, много ракия наляхме и все хубава, но гроздовата стана като мехлем. Пийнеш, легнеш си, а сабахлем сякаш крилца са пораснали на раменете ти, не да ходиш, ами да хвърчиш. Кайсиевата пък слади, захванеш ли я, мъчно я оставяш, тя иска много айляк време за мезе… Я виж, оная пак минава!

Булчицата носи някаква кошница и този път не поздравява и дори не поглежда към чардака, но същата усмивка стои на лицето є, да є речеш едно, ще прихне за няма нищо.

– Знае си тя защо разнася тая празна кошница насам-натам – казва Лъжливия и чупи веждата си като коцкар. -Самичка е, мъжът й на строежите суха пара печели, а нея не я свърта на едно място. Миналата година, пак по ракиено време, се случихме в зеленчуковата градина. Сечем зеле, а тя, като се навежда под носа ми и забеля ония крака, не е за разправяне.

– Миланке, викам, не се навеждай тъй, чичовото, че и аз душа нося.

– Останало душа в тебе, казва тя и се смее кисело, кисело.

– Твойто време минало, само на миндера да мъркаш и да си топлиш раматиза.

– Бе ти не казвай голяма дума, защото съм вдовец от толкова години и дето пипна, огън оставям. Изпекъл съм занаята, казвам, та младо момче не може да ми се опре. Всичкото си ми е тип-топ, ако и косата ми да е бяла.

А тя взе, че се разсърди.

– Гледай си, вика, работата, дръгльо с дръгльо. Зъбите му изпадали, а той с чужди жени ще се задява. Нека си дойде Петко зимъс да му кажа, дето ме закачаш, че да видим как ще те нареди!

Сряза ме надве, знаеш, и си отиде.

Една вечер отивам на казана. Преди да вляза под навеса, гледам, Миланка подклажда огъня, а до нея Митката Пашулев стои прав и си пие ракийката. Миланка, и тя се изправи до него, пийна от чашата му и казва: „Към девет, като сваря ракията, ще дойда в плевника.“ Върнах се назад и отидох при другия казан. Поседнах при мъжете, пийнахме, поприказвахме и щом стана девет часът, право в Миланкиния плевник. Оставих вратата отворена, взех желязната вила и извиках с преправен глас: „Я излизай, че като замахна, само на Митки ще ми станеш! Да те науча аз тебе как се прилъгват чужди снахи. Марш по-скоро, че инак ще те наръгам!” Митката се спотайва, спотайва, па като скочи, право в стената се плесна. От страх, завалийката, не може да намери вратата.

– У бре, викам, и взех, та го боднах с вилата по дупето.

Ха сега пък в другата стена се блъсна, пада, става и еле улучи вратата. Че като отряза оня човек през дворищата, подире му пращят плетищата, сякаш танк ги гази.

Пристъпих към сеното и гледам, легълце си направили с Миланка, топличко и мекичко като гнездо. Не ще да е от вчера това легълце, мисля си, затуй Миланка е толкова наперчена. Полегнах аз и чакам. Мина що мина, чувам, вратата скръцна и Миланка влезе. „Пшшш! Пшшш!” -обаждам се и аз от сеното. Тя залости вратата и, туп-туп-туп, право при мене. „Да му опустее огънят, казва, взе да гасне, та казанът късно излезе. И докато занеса ракията в къщи, закъснях!” „Нищо, шепна аз, нищо, и я ловя за ръцете. Леле, вика, какво се нахвърляш като вълк! Почакай да постеля черджето, че да не остане сено по мене. „Зарежи, думам, това чердже и лягай!”

– Дали защото съм пийнала малко, ама тази вечер друг ми се виждаш – казва тя по едно време.

– Все съм си същият – думам, – не съм станал друг.

– А, не – казва, – друг си и всичкото ти е друго, и тъй пї ми харесваш.

Гугука, милинката, и като шекер се топи. Добре, но не щеш ли, накрая подир всичкото вече взе, та ме погали по лицето.

– Откога имаш мустаци? – пита и сърцето є бие в ръката ми.

– Че не си ли ги забелязала досега?

Бре, разтрепера се онова булче, не може дъх да си поеме. Стана, нагласи се и избяга. Аз поседях на сенцето някое време и си отидох. На другия ден правя-струвам и държа под око онзи, Митката Пашулев, дали ще отиде в плевника. Ще отиде, ама на мук. Нагълта страх, човекът, и като знае, че го чака клопка, не смее да припари към плевника. Затуй аз отидох вместо него. Полегнах си в гнезденцето и зачаках. И както предната вечер, вратата скръцна, влезе Миланка и: „Пшшш! Пшшш!“ – обаждам се аз и тя, туп-туп-туп, при мене. Беше, що беше, и тя пак се залови за мустаците ми.

– Чудна работа! – казва. – От толкова време да не забележа, че имаш мустаци. Да не съм ослепяла нещо?

– Може – казвам – и да си ослепяла. От любов се ослепява.

Бърника тя из мустаците ми, опипва лицето ми, иска да ме познае в тъмното. Накрай пак я хвана страх и избяга. На другата вечер – същото. Все избягва подир всичкото и все си идва редовно. Тъй до зимата, когато стана студено и мъжлето є се върна в отпуск. „Да си намерим, шепна є аз, нейде топло местенце.” Не ще. След месец, два, като се затопли, казва, пак тука ще се срещаме, по същото време. Страх я да излезе на светло и винаги първа си отива. А да запита кой съм, що съм – не. И аз си пасувам. Така я караме и досега. А че знае кой съм – знае. Не може да не ме е причакала, когато излизам от плевника, и да ме види. Денем, на светлото, не се познаваме. Добър ден – добър ден. Само ще се усмихне, както сега, и толкоз…

По тъмно вече, след като бяхме опитали всички ракии, станах да си ходя. Преди да вляза в колата, Лъжливия ме хвана за рамото и каза:

– Светът е лъжлив и без лъжа не може да се живее, туй от мен да го знаеш!

За пръв път, откакто го познавам; той завърши своя разказ с поука. Бе остарял, горкият, или тази вечер бе почнал да остарява.

Мъдреците са старци.