ЛЪЖАТА

Водната струя, магнитът, парата, електричеството и радиото са големи природни сили, по-могъщи от човека и от всичките му изобретения. Тези сили привеждат в движение всичко, повдигат и събарят всичко. В сравнение с тях човек е безсилен и нищожен. И все пак съществува една сила, една проява на човешкия дух, която е по-могъща от всички тези сили. Това е лъжата. Нито една от споменатите природни сили не е в състояние така да унищожи, да разруши, да събори, да обгори и опожари, както може да направи това лъжата, и нито една от споменатите сили не е тъй невидима и въпреки това толкова упорита, колкото е лъжата.

Тя гори без пламък, руши без гръм, събаря и сгромолясва без грохот.

Лъжата има още една особеност, която не притежават споменатите природни сили. Всички те при употреба се изчерпват, докато лъжата, напротив, колкото повече се използва, толкова повече расте и толкова по-силна става.

Говоря ви това не наизуст, а въз основа на опитите, които направих, и на получените от тях резултати, които ще ви изложа. Когато човек работи в областта на някоя специалност, той не може да чака случайностите да му открият фактите. Тези случайности трябва да се предизвикват, да се търсят, трябва да се правят проби и експерименти. И аз като физиците, химиците и всички останали също трябва да правя проби и експерименти.

Интересуваше ме въпросът: за колко време може да се пласира една лъжа в Белград и в какъв вид се връща тя при онзи, от когото е излязла.

Можах да открия това по следния начин: Онзи ден, точно в 10 часа и 17 минути предиобед, срещнах госпожа Вида край водоскока на площад „Теразие“. Веднага се приближих до нея, запитах я как е със здравето и небрежно, сякаш между другото, добавих:

– Навярно вече сте чули за господин Миркович?

– Какво? – заинтересува се госпожа Вида.

– Ами… казват, че щял да се развежда с жена си.

– Невъзможно! – смая се госпожа Вида. – Чудно нещо, ами че те си живееха толкова хубаво! Знае ли се причината?

– Нищо не се знае, изглежда, няма никаква причина, ами просто не могат да се търпят. Омръзнало им е вече да бъдат мъж и жена.

Госпожата се раздели с мен и още неизминала десетина крачки, срещна госпожа Персида.

– Мила моя, добре, че ви видях. За бога, чухте ли за това чудо?

– За кое? – пита изненадана госпожа Персида.

– Ами че Миркович щял да се развежда с жена си.

– Не може да бъде!

– Как да не може, когато тя вече не живее при него. Отзарана я завел при майка є.

– Че защо, за бога?

– Причината не се знае, но… сигурно ще е заради онзи поручик. Трябва да е нещо такова. Ще седнат ли да се разделят само защото са си омръзнали?

– Права сте. Е, никога не бих предположила такова нещо. Сбогом, госпожа, сбогом.

И госпожа Персида продължи по улица „Княз Михайло“ и малко под „Руски цар“ срещна господин Любо.

– Сърдита съм ви – подхвърли му тя.

– Моля? – изтръпна господин Любо.

– Как няма да ви се сърдя; вчера бяхте у дома, разправяхте ми за какво ли не, а не казахте най-важното.

– Кое, моля ви се?

– Вие сигурно знаете, че Миркович се развежда с жена си?

– Пази боже, нямам представа.

– Как така, ами че цял Белград е гръмнал, това не е дребна работа, това е цял скандал. Просто изгонил жена си от къщи заради някакъв поручик. Заловил го в къщата си пред свидетели и станали ужасни разправии… Не знам точно какво и как е било, но цял роман, ви казвам, цял роман. Гледайте да научите подробности и елате подир обед или утре да ми ги разкажете.

– Непременно. Сега отивам в канцеларията и там ще разбера всичко. Работя в една стая с трима женени чиновници. Те сигурно са чули нещо от жените си. Целувам ви ръка, довиждане.

– Не забравяйте да дойдете и да ми разкажете.

– Как ще забравя!

И господин Любо отиде в канцеларията, където завари тримата женени чиновници още да си пият кафето и да разказват какво ще сготвят жените им днес за обяд.

– Господа, знае ли някой от вас нещо по-точно за аферата „Миркович“?

– За коя афера? – запитаха тримата женени чиновници.

– За брачната. Вие нищо ли не знаете?

– Не знаем – отговориха едновременно и тримата чиновници.

– Жалко, работата е много интересна. Накратко, ето за какво става дума: някакъв поручик се влюбил в жената на Миркович… Впрочем, подробностите не ви засягат, главното е, че онзи ден поручикът се вмъкнал през прозореца, а Миркович нахлул с двама свидетели през вратата … имало дуел вчера сутринта… тоест нямало, но трябвало да има. Всъщност, не мога да ви кажа точно, знам само, че Миркович хванал жена си за ръка, завел я при майка є и рекъл: „Вземете си я!“

– Брей! – възкликнаха и тримата женени чиновници и зачакаха с нетърпение да стане обед, та всеки да се прибере у дома, при жена си.

Разбира се, всеки разказа случая по свой начин, приблизително така:

– Представи си, Мицо, кой би помислил такова нещо за госпожа Миркович?

– За коя госпожа Миркович?

– Е, нали я познаваш?

– Знам я, та какво?

– Кой би помислил, че е толкова паднала жена?

– Ау, какво приказваш?

– Мъжът є досега поне десет пъти я е хващал, ама търпял човекът, да не стават скандали. Но сега вече нямало накъде, изгонил я, закарал я вчера със стражари с един автомбил при майка й и рекъл: „Вземете си я; каквато майката, такава и дъщерята!“

– Това е невъзможно?! – чуди се и се кръсти госпожа Мица.

– Цял роман, цял роман! Някакъв поручик влизал в къщата преоблечен и вчера имало дуел. Поручикът бил ранен.

– Къде е ранен?

– Не знам, сигурно го е одраскал малко, може да му е отсякъл някой пръст от ръката.

Госпожа Мица остана втрещена. И не само госпожа Мица, а и госпожа Лепосава, и госпожа Йела, жените на другите двама женени чиновници, защото и те научиха от мъжете си новината през време на обеда.

Следобед, щом изпратиха мъжете си в канцеларията, госпожа Мица, госпожа Лепосава и госпожа Йела скочиха, запретнаха поли и поеха на три страни, сякаш предварително си бяха разделили Белград с някакъв договор. Едната взе западен Врачар с част от източен, другата взе Палилула с част от Теразие, а третата – Варошкия квартал и частта от Дорчол, която е под театъра.

И така, ходят от къща на къща, но кой може да ги проследи? Аз вървях донякъде след тях, за да преброя поне колко къщи ще обиколят, но им загубих дирите. Забелязах само едно – щом ги изпратеше, домакинята се обличаше и тръгваше по гости. Така новината за аферата „Миркович“ се разнасяше като по телеграф.

Може да се твърди само приблизително (статистическите данни винаги се пресмятат само приблизително), че следобед от 3 до 5 часа 272 жени тръгнаха по гости, за да съобщят за аферата „Миркович“.

Надвечер, точно в 6 часа и 24 минути, пак срещнах госпожа Вида, същата госпожа, на която най-напред съобщих моята лъжа сутринта в 10 часа и 17 минути. Тя се връщаше от някакъв жур и щом ме видя, плесна с ръце:

– За бога, като взехте да ми разказвате тая толкова интересна новина, защо не ми казахте всичко, ами трябваше да научавам подробностите от други!

– И аз не ги знам. Разкажете ми ги, моля ви, те много ме интересуват.

– Значи, вижте каква била работата. Ей сега го чух на госпожа Юлкиния жур от една госпожа, която знае и най-малките подробности. Тоя поручик Йосиф и госпожа Миркович се обичали още преди тя да се омъжи. С други думи, тя вече не била девойка, когато се омъжила за господин Миркович. Но той є простил, понеже мислел, че се е оправила. Но поручикът продължавал да ходи при нея, ама никой не можел да го усети, защото се предрешавал веднъж като жена, уж че търси място, друг път като коминочистач, уж че ще чисти комините, докато най-после го открили. Казват, че господин Миркович забелязал по леглото си дири от коминочистач. И тогава го заловил в къщата си, събрали се много хора, двайсет стражари заобиколили къщата. Миркович пребил жена си, развалил й фризурата от бой, натоварил я със стражари на файтон, завел я при майка й и заплюл майката в лицето. А на другия ден се бил на дуел с поручика и му отсякъл и десеттепръста на ръцете. Поручикът без пръсти вече бил разжалван. Ето това чух като най-достоверно.

Разделихме се. Опитът беше напълно сполучлив. За 8 часа и 7 минути една лъжа е в състояние да зарази Белград и вие видяхте в какъв вид я пуснах и в какъв вид ми я връща госпожа Вида.

Между другото, същата вечер видях господин и госпожа Миркович как си вървят под ръка и разговарят доволни и весели за своето семейно щастие.