Ерлинг Холанд стоеше в стая номер 412 на един американски хотел и гледаше към прясно поднесен чийзбургер. Чийзбургерът беше жълт по начин, по който Ерлинг никога не беше виждал жълтото. От рум сервиза на хотела му беше казано, че това е храна. Холанд беше петдесет процента мускули, четиридесет процента скандинавска меланхолия и десет процента коса и си внушаваше, че ако изяде това нещо, краката му ще се превърнат в купчина пластмаса. Около него други норвежци пренасяха куфари. Куфарите бяха пълни със замразена треска и кафяво козе сирене. Те бяха прекосили Атлантика под прикритието на дипломатическа поща, защото норвежците вярваха на американската хранителна индустрия точно толкова, колкото българите вярваха в новия бюджет на България за 2026. Единствената причина Холанд да може да рита кожена топка по-бързо от останалите бозайници на планетата беше, че в стомаха му имаше изсушена риба от фиордите. В Норвегия обаче всички вярваха, че Тор е казал така да бъде. Едва ли ще разберем с точност някога.
Но нека си представим, за нуждите на абсурда (и хумора), че световното първенство се провеждаше в България. И нека си го представим без дефицита в бюджета за 2026-а, за да може да стане разказ в края на краищата.
Три тира, натоварени с прясна сьомга, спряха на българската граница. На митницата стоеше човек, чието шкембе беше паметник на тридесетгодишна вярност към свинските пържоли и бирата. Човекът погледна документите, после погледна херингата, после погледна към пъпа си, както беше чул по радиото, че някой си на име Буда бил правил, щом почувствал надигащо се раздразнение.
– Момчета – каза митничарят, – тая риба няма душа, както и платен данък „Уикенд“. Остава тук за анализ до второ нареждане.
И рибата остана там, щото в Норвегия от малки ги учеха, че ако митничар каже нещо, то значи е вярно и трябва да се следва. Разбира се, те нямаше как да знаят, че у нас е малко другояче. Рибата всъщност беше натоварена още същата вечер на един частен фалкон и пратена в Саудитска Арабия. Оттогава насам никой не е чувал повече за нея.
Както и да е, норвежците бяха настанени в хотел край морето, където властваше една жена на име леля Сийка. Тя беше на шейсет и пет години и притежаваше способността да готви за три хиляди души едновременно, без изобщо да я е грижа какво са калориите, пука ли му на някой за тях и може ли те да са причина за нейния рефлукс, гарниран с диабет тип 2. Беше облечена в зелена рокля до земята и ако човек є махнеше главата, лесно би я объркал с бидон за зеле. Когато видя Холанд, на леля Сийка леко є прилоша.
Стори є се, че тоя момък идва от трудов лагер – жертва на тежък глад, причинен от капитализма и лошото отношение там, където е бил заточен.
– Холандчо, маме, яж, чедо, че си заприличал на вейка – каза тя и му стовари чиния с четири кебапчета и планина от пържени картофи, покрити с настъргано бяло саламурено сирене.
Холанд хапна. После хапна пак. Вкусовите му рецептори, закърмени с безвкусна протеинова каша, преживяха малък, частен апокалипсис. Молекулите му се пренаредиха. Около него Мартин Йодегор вече беше открил течност, наречена „шкембе чорба“, в която плуваха парченца от стомаха на крава, обилно поляти с чесън и оцет. Йодегор пиеше това нещо и твърдеше, че то лекува не само мускулни травми, но и скръб по загубена идентичност. Иди го разбери какво имаше предвид.
Когато дойде време за четвъртфинала срещу Бразилия, норвежкият отбор излезе на терена. Те вече не изглеждаха като викинги. Те изглеждаха като хора, които са прекарали три дни на сватба в странджанско. От тях лъхаше на чесън, кимион и печени прасенца на чеверме. Бразилците, които бързаха и правеха красиви, сложни движения, просто не можеха да разберат метафизичната тежест на норвежката защита, захранена с едросмляна лютеница. Холанд вкара три гола, без дори да се затича. Направи го с уморения, но сигурен замах на човек, който цепи дърва за зимата, докато пресушава трета кана вино.
След мача норвежците не извикаха своя боен вик „Ух!“. Вместо това се хванаха за ръце и заиграха право хоро на тревата. Треньорът им въртеше бяла кърпа над главата си, плачеше от щастие и викаше: “А сега-а-а, оп, оп!”.
На пресконференцията Ерлинг Холанд застана пред микрофоните, погледна право в камерите и каза:
– В Америка имат Макдоналдс. В Норвегия имаме студ. Тук има лютеница „Хоро“. Повече няма да ритам топка. Ще си купя къща с двор до този на леля Сийка.
Всички бурно аплодираха това изказване и после поеха пак към морето за още кебапчета и пържени картофи с бяло саламурено сирене от леля Сийкините.
Кольо КОЛЕВ
