Дядо Стойчо стана, та застана в изправен стоеж. Изпи лекарствата си с чаша вода. Това му беше и закуската. После включи радиото.
– Погребална агенция “Туя“! – поздрави го задгробен глас.
– Ще ми хванеш…! – спонтанно изримува старецът.
Рекламите. Дразнеха го много пущините. Веднъж се полъга по една. Попита в аптеката за Гинко Билоба, но като чу цената, си излезе. И без “Гинко Бийджоба“ той помнеше случки от преди близо век.
Подпирайки се на дебелия си чепат бастун, пенсионерът се приближи до прозореца.
Погледа децата отвън и въздъхна. Всички седяха по пейките, забили поглед в телефоните си. Тези телефони го нервираха повече и от рекламите. Колко пъти се беше опитвал той приказка да разкаже на малчуганите, гатанка да им зададе, стихотворение да чуе от тях, но те му отговаряха с неохота, без да вдигат очи от дяволските екранчета.
Преди година се разрови в библиотеката и избра пет-шест детски книжки от най-хубавите. Слезе пред блока и се опита да подари по книга на малките. Не щеш ли, разтревожена майка притича, развика се, хора се събраха, педофил го изкараха. И дядо Стойчо остана сам със самотията си. Понякога телефонни измамници му звъняха, но бързо затваряха, стреснати от свирепите псувни на дъртака. Внукът му Стивън Стойчев живееше на същия етаж, но той беше зает, много зает човек. Старецът четеше книги и слушаше радио, а телевизор вече не гледаше – боеше се да не оглупее от него.
По радиото запя Горан Орлинов:
Ти си болен и стар
и си нямаш другар.
Е-е-ех, загази я!
Но макар да си стар,
ние имаме цяр –
к-е-е-фтаназия!
– Клиника Инсулт-консулт! Не импровизирай – нас избирай! – каза накрая певецът. Сетне забързан женски глас изреди адрес и телефони.
Старецът поклати глава и отново въздъхна.
Клиниката беше разположена в красив парк и по-скоро приличаше на семеен хотел.
Дядо Стойчо остана в приемната, заедно със сестра Хубавенкова – вълшебна фея за такива като него. Стивън, притеснен и сякаш разколебан, разговаряше с професор Бездушев в кабинета му.
– Аз обичам дядо, но той напоследък стана нетърпим. Дано ме разбирате… Звъни в офиса и търси “Стою“. Колегите хихикат зад гърба ми.
– Не се безпокойте, господин Стоев, – усмихна се професорът – ние сме водещи…
– Ни се води, ни се кара – прекъсна го развълнуваният придружител. – Две мои приятелки прогони вече. Наричаше ги “фалшификати“. Те, вярно, имаха леки корекции в устата, скулите и бюста, но чак фалшификати?
– На неговата възраст малко хора са адекватни – благо рече професорът – но нашата клиника е водеща…
– Водих го при професор Шипко Френски, психиатъра. Според него старият бил напълно с ума си, но ценностите му били други. Какви са и къде са ценностите на дядо ми аз не знам. Предложих да му плащам парното, за да не мръзне през зимата, но той не разреши. Свикнал бил да дава, не да взима. Не подаде молба и да му увеличат пенсията като репресиран. Лежал в затвора за идеи, не за пенсия. Корав човек е той, но си живее в неговото време. Момче и момиче вървели хванати за ръце, но всеки зяпал в телефона си. Дядо ги спрял и ги схокал. Трябвало един в друг да гледат, като него и жена му навремето. Употребил думите “изгора“, “севда“ и “либета“, та младите решили, че това са някакви старовремски обиди. Дело искаха да заведат… Този случай потуших със сто евро и извинения, ала с двете татуирани културистчета бая се озорих. Дядо им подирил сметка защо са си нашарили и снагите, че и главите. Рекъл им, че на гущери мязат. Те скочили да го бият, но той ги татуирал с бастуна си… По петстотин евро броих на всеки, плюс анаболи и протеини от най-скъпите.
Изтормозеният внук изпъшка и плъзна по бюрото издут бял плик. Професорът взе плика и без да пъшка, го пусна в издутия си бял джоб.
– Не се тревожете, решението ви е разумно, господин Стоев. Тук дядо ви ще се чувства добре. Разработеният от нас метод – кефтаназия, е водещият…
– Аз съм водещият, аз доведох дядо ми тука – каза с променен глас Стивън и избяга навън.
Бездушев леко открехна вратата към приемната. Пациентът беше седнал удобно, а медицинската сестра, изправена и усмихната, разговаряше с него.
– А какви песни пеехте навремето, бате Стойчо?
– Аз си имам две съседки-и-и, две съседки, две кокетки-и-и … – с треперлив глас запя дълголетникът.
Хубавенкова се закикоти като от гъдел. Тя беше апетитна брюнетка, бялата є престилка прозираше.
Професор Бездушев се усмихна лукаво. За успешната кефтаназия на мъжете сестра Хубавенкова допринасяше повече и от лекарите.
Шефът на клиниката влезе, поздрави и седна зад голямото си бюро.
– Моля, кажете трите си имена.
– Стойчо Стоюв Стойчев! – по войнишки отвърна пациентът.
– Година на раждане?
– Илядо деветстотин и Деветоюнският преврат!
Професорът го изгледа смаян.
– Застоял си се, Стойчо – измърмори той под носа си.
– Застарял съм, зер! – чу го погрешно дядото. – На сто и три годин съм. Всичко помним, нема кому да го кажем…
– Добър ден, добър ден! – възторжено поздрави влезлият млад мъж със скъпа кожена чанта. – Казвам се адвокат Делов и идвам при господин Стойчо Стойчев.
– Не ми требе айдукат! – разгневи се столетникът.
– Честито, господин Стойчев, честито ! – засия насреща му адвокатът.
– По дело 1115 от 1996 година Върховният касационен съд ви връща двадесет и седем декара в София, между кварталите Младост 4 и Горубляне. Открити са документи, считани за изчезнали… Вие влизате във владение!
– Боже! Зер? След трийсе годин…. – втрещен издума ветеранът.
Той се изправи, отвори уста, но внезапно рухна на пода.
Мнимият адвокат, който беше лекар специализант в клиниката, се наведе и провери пулса му.
– Кефтаназиран е! – кратко съобщи медикът.
Николай Искренов
