Бебо Яунде беше студент от Нигерия. Учеше политикономия на социализма, затова се шегувахме с него, че като се дипломира, ще развива развитото социалистическо общество в родината си. Ще учи нигерийските си съотечественици да изпълняват „петилетката за три години” и ще ги агитира да излизат на „ленински съботници” и на селскостопански бригади за бране на банани в ТКЗС Лагос.
Преди да постъпи в икономическия институт, Бебо Яунде бе минал едногодишен курс по български и бе понаучил езика – толкова,че да схване шегите ни. Разбираше кога го будалкаме, носеше на майтап и в отговор на черното му като нощ лице грейваше бял лунен сърп – сияйна усмивка. Която го правеше чаровен.
Имаше ръст на баскетболист, някъде около два метра, беше тънък и гъвкав като лиана, с дълги ръце и крака. Ставаше за център под коша, щяха да го вземат във всеки наш отбор. Но той не си губеше времето със спорт – имаше друга задача. Казваха, че баща му бил племенен вожд и го е пратил в България да се изучи, за да го наследи един ден на трона. Сигурно вождът му осигуряваше добра издръжка, защото Бебо изглеждаше заможен. Докато ние ходехме с конфекция от ЦУМ, той бе стилен в облеклото като английски денди – всеки ден с костюм и вратовръзка. Костюмите му бяха от скъпи платове в светли тонове – сиви или бежови, а панталоните му винаги изгладени и с ръб. И друго носеше по себе си, каквото ние нямахме – златни накити. Лъскава гривна на китката, пръстени по ръцете, златна игла с червен рубин на вратовръзката. Край него ние, българчетата, изглеждахме като сетни сиромаси, а той, африканецът, – като наш господар.
Но иначе си го имахме за приятел и в студентския литературен кръжок, където членувахме, никой никога не го засегна заради цвета на кожата. Приемахме го за един от нас – и той изкушен от словото. На литературни четения пред студентска публика четеше само едно свое стихотворение – „Майка Нигерия”. Бе възпял родината си, която може да изглежда бедна и черна, но за него е свята и добра.
– Трябва да напишеш и второ, Бебо – подмятахме му. – Поет не се става с едно стихотворение.Подаряваме ти първия куплет:”Аз съм нигерийче, обичам наште джунгли зелени”.
Усмихваше се белозъбо и почваше да се оправдава:
– Мой пише стих не лесно. Първо пише на мой език, после преведе на английски и кога се опита да преведе и на блгарски, то нищо не излязло…
Все пак той написа второ стихотворение. Посветено на Людмила Живкова, дъщерята на тогавашния ни управник Тодор Живков. Тя бе починала внезапно, в страната бяха обявили национален траур. Бебо се развълнувал от загубата, музата го посетила. Цяла нощ писал – късал лист по лист и до сутринта бил готов с творбата си.
Стихотворението бе озаглавено „Бялата птица” – нали приживе покойната се обличаше в бяло. Поетът от Нигерия я бе възпял като бяла надежда, която е отлетяла, но е оставила следа, както самолет оставя следа в небето.
– Абе, Бебо – рекохме му, щом ни го прочете. – От какъв зор ти, роденият в Африка, си тръгнал да оплакваш дъщерята на нашия Живков? Защо не възпяваш птичките и тревичките, красивите български момичета, а пишеш за неща, които не са ти ясни?
Той отвърна чистосърдечно:
– Неща ясни. У нас, кога умира принцеса, поети възпява нея. Сега умира блъгарска принцеса, значи поет трябва възпее. Бебо знае, Бебо разбира тез неща!
Спогледахме се: бре, бързо се ориентира в тайните на поезията! Тоя Бебо си го бива!
Седмица по-късно видяхме „Бялата птица” отпечатана на първа страница в официалния писателски вестник „Литературен фронт”. Творбата на Бебо Яунде, поет от Нигерия, бе редом със стиховете на известни български поети, които също оплакваха „незабравимата”.
Бебо изкупи броеве от вестника и ни ги раздаде с автограф. Поздравихме го за успеха – рядко се случваше студент да отпечата нещо в официалния литературен вестник. Без да предполагаме, че оттук нататък на него му предстои шеметен литературен възход.
Стихотворението „Бялата птица” бе препечатано и в други вестници. Писатели, заемащи ръководни длъжности в литературната йерархия, прибраха Бебо под крилото си и почнаха да го водят със себе си на четения. Там нигерийският поет декламирал своята „Бяла птица” и обирал овациите на публиката. „Птицата” намери място в луксозен сборник, посветен на „незабравимата”, който носеше заглавието „Мислете за мен като за огън”.
Зашеметен от успеха, Бебо заряза политикономията, за да се отдаде изцяло на поезията. Започна да ходи всеки ден в писателското кафене, където, казват, седял на една маса с известни поети. Заради новите познанства забрави за нас, неговите приятели от студентския кръжок. Спря да идва на сбирките ни, нямал време – работел върху стихосбирка, която вече била включена в плановете на водещо издателство.
После Бебо Яунде изведнъж зачезна. Бил заминал, казаха, но къде – в родната си Нигерия или на друго място, не се знаеше.
Станаха промените. Стената, разделяща Берлин и Европа, падна, пред нас паднаха ограниченията за пътуване и свободно писане. Появиха се нови издателства, някои от нас, бившите членове на студентския литературен кръжок, издадохме първите си книги.
Двама познати поети бяха поканени да представят съвременната ни поезия в културния ни център в Лондон. Когато се завърнаха от Острова, разказаха,че сред публиката в залата на българското посолство, където гостували, забелязали висок черен мъж – нашият приятел Бебо Яунде от Нигерия. Той изслушал поетичния им рецитал, ръкопляскал екзалтирано и накрая сам вдигнал ръка да се представи:”Мой също блгърски поет – рекъл пред изумената публика. – Желае каже мое стихотворение!” И издекламирал „Бялата птица”.
След срещата седнали с него в някакъв пъб на чаша тъмна бира. Бебо иначе си бил същият, като в студентските години – бялата усмивка не слизала от чаровното му черно лице. Само дето не носел костюм като английски денди, а бил кежуъл – по дънки и яке. Липсвали и златните му накити – гривната на ръката, пръстените и иглата за вратовръзка с червен рубин. Питали го какво прави в Лондон – работел на касата в магазин. Споделил, че в Англия е трудно да си поет – никой не му обръщал внимание. Когато принцеса Даяна загинала при катастрофата в Париж, Бебо преправил посвещението на „Бялата птица” и от ” на Людмила” го посветил „на Даяна”. Носил стихотворението по редакциите на английските вестници, но никъде не му го публикували.
– Соушълизъм добро за поет, кепитализъм – не добро – обобщил Бебо, отпивайки от бирата си.
Михаил Вешим
