Никола Цолов седеше в болида си на стартовата линия на пистата „Имола“ и за да разсее напрежението от главата си преди изпита за про лиценз, тихо си татаникаше: „Имала майка едно си чедо Никола“. Като наближеше припевът сваляше каската и подвикваше с цяло гърло:
– Живее ми се! – но никой не му обръщаше внимание, щото пистата е празна. Събота е и италианците са някъде на долче вита – я при любовници, я варят паста, я шопингуват, я кой знае…
Началото на изпита се бавеше. Половината трасе беше в пустинна мараня, самотни кълбета храсти се търкаляха тук-таме, докато се закачат за някой кактус, а Цолов беше с три ката защитни дрехи, барабар с едно плетено елече за късмет от баба си. Не можеше да тръгне, без да получи сигнал в слушалката и зелено на светлините пред него. Но никой не се обаждаше, а съвсем тихо долавяше радио „Веселина“ и „Само мене нямаш“ на Анелия. Бегла усмивка пробегна по лицето му. В главата му нахлуха спомени, от които му ставаше приятно, но не можеше да ги сподели от срам.
– Три минути до старта, Нико – Екълстоун се обади внезапно в слушалката с дрезгавия си глас. – Бъди фокусиран.
Цолов врътна ключа на болида, за да загрее двигателя, но чу само едно задавено кюфкане. Опита пак да запали, но без резултат. Кюфкането премина в тракане, а тракането в боботене. Какофонията приключи с едно дълго пуфтене, като от току-що спрял автобус „Чавдар“. Сякаш имаше работа не с бегачка от бокса на „Ред Бул“, а с църковен орган.
– Това не е сериозно, аман от икономии. Кой знае какъв евтин бензин са сипали. – измърмори българинът и с неохота излезе с коремно превъртане от болида. То другояче не може. Тия болиди взеха да ги правят по-тесни и от боксониера в „Люлин“ шеста част.
Реши сам да погледне какво става около двигателя. Никола вдигна капака, след като махна едно кокетно резенце, досущ като закопчалка на сутиен, откъм емблемата отпред и изпръхтя ядно. Няма такава мизерия, човек. Двигателят целия омаслен, кабелите около акумулатора разбъркани – плюса на минуса и обратно. Как ше запали, никога няма да запали, дори и цялата скудерия да го бута до Нюрнбургринг и обратно. Цолов извади две мокри кърпички „Бочко“ от задния джоб и почна да забърсва двигателя от мръсотията. Ужас, ми то двигателят е с пренабити номера. Вместо стандартните осемнайсет цифри, букви и кльомба по средата на мотора пишеше “Made in Pernik, Kolio mai ‘09”. Цолов веднага го мушна остро в вляво, като в песента на Васил Найденов.
– Шефе – обади се той по слушалката – дали сте ми афиф кола. Под капака е страшно.
Отсреща беше мълчание. Цолов се изпоти още веднъж, защото знаеше, че втори шанс нямаше да има.
– Една минута до старта – с равен глас се обади Бърни Екълстоун – Бъди фокусиран, Нико.
– Шефе, колата е мазало.
– Не е никакво мазало, абсолютна гаражна светулка е. Карана е само от английски пенсионер уикенда да си напазарува и толкоз. Деймън Хил като се оттегли, му я дадохме да си припка до село и това е. Я има 400 хиляди пробег, я не… ще ти изкара поне още 5-6 години, без да пипаш нищо по нея.
Цолов се облещи под каската. Не можеше да повярва с легендата Екълстоун ли говори или с автоджамбаз от Дупница. А хвалбите в слушалката не спираха:
– Значи с тая бегачка като минеш през Студентски град, всички второкурснички и млади баби ще са твои. Остави едно 2-3 хиляди евро капаро и после ще ти я прехвърлим без нотариус. Гумите са на два сезона, няма такава кола. Решавай бързо, щото ми звънят от сто места – Разград, Гоцето, Берлин, Майорка, Ботунец, викат ми „запази ми я, бате Бърни, до четвъртък, идвам и я купувам“. Два автовоза чакат пред Имола да я товарят…
Никола усети, че ситуацията е извънредна, а извънредната ситуация налага извънредни мерки. Затова целият се беше наврял под колата и ръчкаше нещо с гаечен ключ осемнайска и само мърмореше нещо за делкото, за майката на делкото, за антифриза, за майката на антифриза, за турбото, за майката на турбото и …
А Бърни си е Бърни, седеше на хладно в офиса, боцкаше салата „Панцанела“ и редеше в слушалката с деликатно, почти възпитано примлясване:
– Цеде-то ти е марка „Пайнер“, червен металик, няма такъв металик. Като минеш с него през Перник, цяло Мошино ще се обръща, всички деловодителки от завод „Стомана“ ще са твои. Катализатора сме го махнали, грехота е да скопяваме това бебче с катализатор и най-важно, Нико, знаеш ли кое е най-важното?
– Какво, шефе? – Цолов, целият в масло, съблечен по гащи и един потник, приличаше много повече на миньор от рудник „Бабино“ в обедна почивка, отколкото на 20-годишно момче, което ще взима днес лиценз за Формула 1. В този момент Никола намери проблема – един дамски тампон, незнайно как стигнал до осма дюза и я запушил. Ах, този мръсник, Деймън Хил, усмихна се Цолов, все така лежейки под колата. На една страна беше хвърлил гащеризона, на друга каската, обувките пък изобщо не се виждаха.
– Двайсет секунди остават до старта – рече Бърни с половин уста, защото обработваше костилка на маслина „каламата“.
Цолов изскочи като пружинка изпод болида само по гащи и потник и се метна вътре. Натисна педала, врътна ключа и оня ми ти звяр така го лепна за облегалката, че се опомни чак на първия шикан да крещи с цяло гърло:
-Живее ми се – и наистина му се живееше. Беше почти гол в кокпита, нямаше каска, а вятърът се завихряше със страшна сила, дългата му коса се беше омотала около главата му като Горгона медуза, а босите му крака натискаха жежките педали като нестинарка на Варвара.
Цолов бръкна в жабката и извади една малка „нокия“ с фенерче, набра Крисия и като намали до двеста и шеесе, за да се чуват все пак, избърбори бързо като в реклама на лекарства:
– Крисо, идвай бързо на Имола, да ми найдеш дрехите и каската, чакай ме на осмия завой до рекламата на Лъки Страйк и ми ги метни, като мина покрай теб – и затвори, че роумингът беше скъп.
Крисия не чу нищо, защото на линията беше Бърни. Той гледаше през панорамния прозорец и не можеше да повярва. Никола Цолов му напомняше на ранния Хакинен. Само че Хакинен по-бавно отпуши дюзата и караше по скандинавски спокойно, без да крещи от болида.
Ето, Цолов вземаше на две гуми последния завой и следваше дълга права, в дъното на която беше офисът на Бърни. Прекрасна гледка. Цолов летеше с над 400 км/ч. Потникът му се беше издул като скафандър, а дългата му коса се вееше на три шикана зад него. В очите на Никола се събра влага заради борбата с насрещния въздух и от премрежения поглед не виждаше нищо. Твърде опасно навлизаше в последния завой, без да намали точно пред офиса на Бърни и тогава от там се разнесе мощен крясък:
– Живее ми се.
Калин Василев
