Историята е с основни действащи лица Цако и Гинка Карагеоргиеви. В поддържащи роли – съседите Минка и Стойчо.
Три дни преди прогресивната промяна Минка от четвъртия етаж пресрещнала Цако на площадката и му
обяснила как светът вече бил тръгнал по друг път и че тя от два месеца не била хапвала животински продукти. Цако не є отговорил нищо съществено, изкашлял се и си влязъл вкъщи. Ала докато педантично си требел фъстъците, люспа по люспа, като по устав, му дошла една прогресивна идея.
— Гиноооо! — провикнал се той.
— Не те чувам! — обадила се Гина от другия край на апартамента.
— Как тъй нема да ме чуваш? Да не живеем в три декара мезонет? Яла да ти кажем нещо!
— Ти ела, требя ориза.
На свако му кипнало канчето. „Ей ся шти кажа аз на тебе“ — рекъл си и надигнал остатъка от скъпоценния сливов еликсир на един дъх за смелост.
По средата на коридора котаракът Стойчо му се препречил и го спънал.
— Ще ти се не види и на тебе! — пропъдил го нашият с лек шут.
Имало, между нас да си остане, известни съмнения защо точно това име му била дала Гина.
Подпрял се важно на рамката на вратата, да засвидетелства присъствие, и заявил:
— Ще ставам веган! Вече само постни манджи ще ми поднасяш — без яйца, без глутен, без мляко, без сирене. Разбра ли?
— Ми че ти ще умреш от глад, бе, Цании…
— Ни тъ знам. Излизам по работа! — вдигнал ръце нашият и се запътил долу при кварталните образи, които редовно се намирали седнали на парапетите пред казаните за боклук.
Още не се била събрала и половината чета, въоръжена с чашки и фасове. Бил подранил. И докато чакал, минали петима души, да си хвърлят боклука, от които само Минка му направила впечатление с новата си блузка. Не толкова новата є блузка, колкото самата Минка, разбира се.
— Аз, Минке, от днеска само постно ям. — подхвърлил той със скромността на човек, който съобщава за придобит имот.
— Браво, бате Цако! Ти си единственият тука с широки разбирания! — рекла Минка и отминала с кофата.
Оттам нататък веганството вече не било диета, а едва ли не кауза.
Жена му през това време се стегнала, нагиздила, начервила и тръгнала — но наистина по работа — към пейките зад блока, където според местни източници биват разглеждани, обсъждани и пренаписвани досиетата и биографиите на целия окръг.
— Како Олге, помагай! Цачко щял да спре да яде животински продукти!
— Мале, мале, Гинче, и твойта не е лесна! Пробва ли да се обадиш на доктор?
— Не мога, како, не ще. Мисли, че го били тровели лекарите нарочно.
— Въй, въй, колко мъка има във тоя вход, Божее! Що не му опечеш скумрия?
— Не може. И скумрията е животно.
— Как ще е животно рибата, бе? Ми…
Леля Олга си затегнала забрадката, помъдрувала с блуждаещ поглед в далечината и є хрумнало:
— Не се ядосвай, ма, Гино. Ти си сготви, нареди трапезата, пък тоз твоят проскубан гларус, като я не ще, да ходи да гризе фикуса. И без това на някой друг наперен петел ще му се услади повече.
Тъй и постъпила нашата Гинка. Пекла от два до четири на отворената тераса, та да се знае. А мъжът є, като се прибрал и надушил блюдата, се стъписал като в народна песен:
— Дали да го ям, че кък да го ям, таз ща я стори дармадан!
Цако се намръщил студено, че не били спазени инструкциите, но все пак запазил самообладание, напасал се със зелениите около чинията и станал мълчешком, без да назидава жена си за непоследователността.
Гинка постояла отчаяна над трапезата, колкото да преброи какво не е пипнато, събрала го в двете най-хубави тенджери, тия с медните дръжки, и се юрнала по стълбището, без да заключва. На втория етаж леля Джегова я видяла през шпионката как звъни при комшията Стойчо, но нищо повече не можела да установи за протокола.
Чичо Стойчо превъзхождал Цако във всяко едно отношение. Като отворил вратата и видял клетата дама с подпухнали очи и съдове с благоуханни гозби, нямало как да не му прималее от жал:
— Заповядай, Гинче, да сръбнем по едно кафенце.
Какво станало в апартамента, това го знаят само Господ и леля Джегова от долния етаж.
Добринка ГОЧЕВА
