ДОКТОРЪТ

Ако питате мен, по-дебелокожи и дебелооки от лекарите на този свят няма. Безобразно дебелооки! А какво презрение към човешкия живот!

Болен сте, докторът идва. Преглежда ви, преслушва ви, задава ви въпроси, а мислите му са някъде другаде. Пише ви рецепта и казва: „Ще мина пак.“ Бъдете сигурен – той положително ще мине и ще продължи да минава, докато вие самият не си заминете.

А като си заминете, при него веднага ще дотича служител от погребателното бюро и ще му пъхне в ръката дребна премийка.

Ако устоявате по-дълго на болестта и най-вече на лекарствата, добрият доктор пак си потрива ръцете, тъй като от тези кратки наминавания, както и от това, което си прихваща от аптекаря, вади доста прилична печалба.

Само едно не е по вкуса на добрия доктор: ако вземете и изведнъж оздравеете. Макар че и тогава ще намери начин да извърти нещата в своя полза и да ви заяви с безподобна самоувереност:

– Аз ви спасих, да ви е ясно!

Но от всички доктори най-дебелоок е моят доктор или по-скоро моят бивш доктор, защото го пратих по дяволите и, вярвайте ми, откакто го  пратих при тях, направо ми олекна.

Времето се беше постоплило и после разхладило или обратното, най-напред разхладило и после постоплило – не си спомням точно – та бях понастинал. И понеже държа на кожата си – кой от нас не държи, една ни е! – викнах моя доктор и той пристигна начаса.

И без това не се чувствах добре, но след като изгълтах това, което ми предписа, съвсем отпаднах и се наложи да легна на легло.

Ново посещение, нова предписание, ново отпадане.

С други думи, след няколко дена бях смъкнал няколко фунта…, а дори и няколко килограма.

Една сутрин, когато вече едва дишах, след като ме беше прегледал по-старателно от обикновено, моят доктор ме попита:

– Доволен ли сте от този апартамент?

– Ами да, доволен съм.

– Колко плащате?

– Три хиляди и четиристотин.

– Портиера бива ли го?

– Не мога да се оплача.

– А собственика?

– Собственикът е много мил човек.

– Камините димят ли?

– Не особено.

И тъй нататък. И тъй нататък.

А аз си мисля: „Тоя защо ме е заразпитвал? Дали жилището ми е влажно, или не, това хайде, понятно е, понеже съм болен, но за какво му е да знае колко наем плащам?“ И макар че никак не ме биваше, осмелих се да го попитам:

– Докторе, ама вие защо ми задавате тези въпроси?

– Ще ви кажа – отговаря ми той, – търся си апартамент и вашият би ми свършил добра работа.

– Но… аз нямам намерение да напускам.

– За съжаление ще ви се наложи след няколко дни.

– Да напусна?

– Нещо такова!

Проумях.

Господинът ме беше отписал и не се свенеше да го сподели с мен.

Надали бих могъл да изразя на какъвто и да е език какво изпитах. Най-напред ужасно ми прималя, после ужасно ми притъмня пред очите! А накрая нечовешки ме хвана яд! Говорят ли се подобни неща на болен човек, клиент, при това добър клиент, така да се каже.

– Така ли било? Искаш значи да ми пипнеш апартамента, влечуго такова? Ще имаш да взимаш!

…

Ако един ден се разболеете, съветвам ви, направете като мен:  ядосайте се. От това, разбира се, може и да ви прилошее. Аз от това оздравях.

Изгоних доктора.

Изхвърлих лекарствата през прозореца.

Е, малко преувеличавам, като казвам, че съм ги изхвърлил през прозореца. Някой минувач може да пострада, а аз не обичам хората да страдат по моя вина: да не съм доктор!

Задоволих се да върна всичко на аптекаря заедно с няколко пояснения. Бяха се насъбрали сума ти шишета, вързопчета, опаковки.

Бяха толкова много, че веднъж дори бях сбъркал – намазах си корема със сироп и глътнах един пластир.

Струва ми се дори, че това беше единственият път, когато почувствах известно облекчение.

А после поднових договора си със собственика на апартамента и повече не искам да чуя за доктори.