MORTI

 Когато бях малък, разказваха, че човек като умирал, не разбирал това. Едва дълго след като отидел на гробищата, му ставало ясно къде е. Значи тъй – умира, слагат го в ковчег, погребват го с церемония, както следва, после насипват пръстта. Но по някое време човекът иска да се изправи, главата му се удря в капака и той чак тогава се досеща: “О, значи аз съм умрял! Бре, долен свят!”

Колкото и да поумнява човек с годините, не може лесно да се отърве от дивотиите, слушани от големите в детството.

Преди известно време и с мен се случи нещо, което много прилича на историята, в която умрелият разбира, че е умрял едва когато главата му се тресне в капака.

Този ден пощальонът донесе в къщи четиритомната световна енциклопедия на хумора, отпечатана в Италия. Всички се зарадвахме. В този труд бяха поместени биографията ми, снимка и един мой разказ.

Жена ми взе тома и започна да го разглежда. Изведнъж вдигна ръка до устата си и извика:

– А-а-а!

– Какво има!

– Я виж какво пише!

– Какво?

– За тебе тук са написали “morto”!

– Е, хубаво де, какво като са написали “morto”?

– А бе mort,mort… казвам ти…

– Е, кажи де?

– А бе “morto” значи мъртъв.

– Брей, ти и италиански ли знаеш?

– На всички езици “mort” значи “смърт”, как може да не знаеш?

Сега пък се обади синът ми:

– Да, вярно е! И на английски е така: “mortal”, “mortuary”.

– Хайде стига! – изревах аз. – Какво искате да кажете с всичко това, че сега съм умрял ли?

– Ако искаш, умирай, ако искаш, недей! Но вече са го написали в книгата. Сега всички те считат за умрял.

Защитавах се лъвски, уверявах ги, че не съм умрял, но ако искате да знаете истината, ръцета и краката ми нещо се схванаха, чувствах, че ми става нещо. Докато полагах усилия да обърна работата на смях, за да разсея мъката на домочадието, пощальонът донесе едно писмо. То беше изпратено от един от издателите ми във Виена, където се печаташе моя книга, но беше адресирано не до мен, а до жена ми. В писмото пишеше следното:

“Уважаема госпожо Несин!

За скръбната кончина на Вашия съпруг (тук имаше няколко хвалебствия), писателя Азиз Несин, научихме от “Enciclopedia dell “Umorismo”. Тази печална вест страшно ни угнети. Неочакваната кончина на Вашия съпруг (тук пак няколко хвалебствия) е една голяма загуба. Споделям скръбта Ви и т. н. и т. н. …”

Децата и жената започнаха да скимтят в хор. И на мен ми идеше да зарева. Затова се обърнах, за да не забележат, че очите ми са се налели със сълзи.

– Вие луди ли сте! – сопвах им се аз. – Изтъпанчил съм се тука, здрав като репичка. На мен ли ще вярвате или на някакви италианци?

От очите на жена ми сякаш течаха два ручея.

– Значи ти не повярва на нито една моя дума. Докато бях жив, съвсем нямаше вяра в мене и сега…

Какво, докато бях жив ли? Изведнъж се окопитих. А бе какви ги брътвя аз? Обхвана ме някакво съмнение – дали не съм умрял наистина. Или да съм умрял, пък да не зная. Жена ми като че ли вникна в съмнението, което ме обхвана:

– Ние плачем не че си умрял, а че е написано така…

– Тате – обади се дъщеря ми, – веднага дай опровержение!

– Това да не е вестник? Кой изпраща опровержение до книга?

Изминаха няколко дни, в които до съпругата ми пристигнаха съболезнователни писма от мой приятел – професор, и  от издателя ми в Германия. Работата твърде загрубя. Както беше тръгнало, малко оставаше да повярвам, че наистина съм умрял. Занесох енциклопедията на един мой приятел, който знае италиански, и го помолих да ми преведе написаното за мен. Ето го:

“Роден през 1915 г. В Истанбул. (И след куп подробности пишат)… В момента, когато книгата беше под печат, получихме крайно печалната вест за неговата кончина. Починал – 1963 г.”

Ха сега де! Ако не ви се е струпвало на главата такова нещо, няма да разберете колко се опечалих от новината за своята смърт. Грабнах енциклопедията и изскочих на улицата. Идеше ми да зарева. Веднага се вмъкнах в една от обществените тоалетни на площад Таксим и хубавичко се наплаках. Защо ли? Ами ако бях мъртъв? Ако щете, вярвайте, ако не щете, недейте, но хич не се страхувам от смъртта. Само че искам да напиша още петдесетина пиеси, не искам да умирам, преди да ги напиша. Естествено, ако мога да  ги напиша. След това ми остават още десетина разказа и няколко романа.

Реших да тръгна по приятели, за да разбера умрял ли съм или не. Отбих се при един строителен предприемач, който имаше кантора. Говори с мен, а главата му забита в бюрото:

– Знаеш ли – рекох му аз, – в книгата са написали, че съм умрял!

– Не! – отговори ми той, без да вдига глава. – Не вярвай!

Какви ми ги приказва този! Виж го ти, остава и да повярвам!

Изтичах ядосан навън. По пътя описах положението на един друг мой приятел – режисьор. И той, моля ви се:

– …Тъй ли! Тю, язък!… Колко жалко!

Отидох в кантората на друг мой приятел – адвокат в Каракьой. Разказах му всичко:

– Веднага откриваме дело – каза ми той, – ще го спечелим!…

– Какво?

– Какво се чудиш? Ще открием търговско дело. Те съобщават, че си умрял, и по този начин пречат на печалбата ти. Като умреш, чуждите издатели няма да ти искат книги за отпечатване. Дело за вреди и загуби… Веднага започваме…

Всичките са от един дол дренки. Излязох и по пътя срещнах един познат – журналист:

– Ти знаеш ли, аз съм умрял! – казвам му.

– Че това живот ли е! – отговаря ми най-невъзмутимо той.

– А, не е така. Имам на ръка документ, който удостоверява, че съм умрял!

– Е, значи се отърва, а?

Качих се на корабчето, за да си ида в къщи. Една позната възрастна жена се обърна към мен:

– Изглеждате много угрижен.

Казах є причината.

– А, не се тревожете – обади се тя. – Съобщение за смърт – това е знак за дълъг живот. Много ще живееш, синко!

След това разказах по телефона на един приятел за писаното в енциклопедията:

– Тъй ли – взе да се тюхка той, – ами сега?…

Чак след това се сетих, че имам дълг към него и затова така се беше опечалил.

Потънах в мисли. Сигурно съм умрял. След малко и главата ми ще чукне в дъската. Хората няма току-така да кажат, че съм умрял.

Я каква голяма енциклопедия са направили. И са европейци, сериозни хора. Те ли няма да знаят, че съм умрял, или аз? Разбира се, че те! Те са хора учени. Изучавали са живота ми и като са видели какво съм претеглил, са си казали: “Той вече не може да живее! При такива условия човек би трябвало да умре и наистина е умрял през 1963 г. Да живее, да живее най-много до 63-та година. Ако той е човек, са си казали те, след всичко онова, което са му сторили, не може да издържи.”

Нещо изведнъж ме пресече, обхвана ме огън, опънах се на леглото… Загубих съзнание. От време на време се окопитвах, но после отново припадах. Рекох по едно време да се изправя и главата ми “чат” – удря се някъде…

– Брей, значи съм умрял! Долен свят! – промълвих аз.

– Няма ковчези, няма никакви такива работи! – измърмори докторът до главата ми. – Вдигаш си главата и тя се блъска в таблата на леглото…

После лекарства, инжекции и… дойдох на себе си. Или само смятам, че е така. Наистина, дали живея сега? Вероятно живея. Те според своите сметки са написали – той умря, толкова тегли, че повече няма да може…

Но този “той” ще им обърка сметките – толкова пиеси имам още за писане. Да не съм луд да умирам!

Превод от турски: Румен Ковачев