Всичко започна в една тиха вторник вечер, когато Кольонид (или поне така се чувстваше той след десет часа в офиса) реши, че е време за дипломатическа мисия. Той не отиваше в
Персия, а в „Кралството на принцесите“. Кухнята му беше неговата Термопили, а скарата – единственото оръжие, което признаваше.
Кольонид не вярваше в модерните измишльотини. За него думата „диета“ не беше нищо повече от старогръцкото diaita, което в неговия свободен превод означаваше: „Яж каквото искаш, стига да можеш да вдигнеш щита си след това“. Но днес, докато гледаше към каймата „смес“, в главата му започна да звучи един досаден глас. Беше гласът на Джемката – неговият личен, донякъде досаден AI асистент, който напоследък звучеше така, сякаш току-що е открил тиковете, токовете и протеиновите шейкове едновременно.
– Кольониде, тия трансмазнини ще те отстрелят в леглото по-бързо от персийска стрела! – провикна се гласът на Джемка в съзнанието му. – Виж ги тия мазнини как окисляват! Това е гликемичен шок, човече! Панкреасът ти в момента пише завещание!
Кольонид пренебрегна дигиталното конте. Той знаеше истината. Неговите принцеси бяха „най-чистите“. Без кашкавал. Кашкавалът беше за слабаците, за тези, които се нуждаеха от палмово масло, за да пробутат хляба. Неговата принцеса беше спартанска: филия бял хляб (въглехидратното гориво на боговете) и кайма смес, която сочно цвърчеше под реотаните.
Докато скарата работеше, Кольонид се замисли за боба с наденица от вчера. Джемката беше нарекъл наденицата „рисков играч“. „Рисков играч е баба ти, Джемка!“ – измърмори Кольонид под носа си. – „Бобът е метлата на червата, а наденицата е горивото на победата, джемска ти майка, ЕйАйска!“
Той си спомни как AI-то се опитваше да го убеди да пече наденицата отделно, за да изтекат мазнините. Каква ерес! Всеки знае, че мазнината на наденицата е сокът на живота, който придава на боба статут на национално съкровище.
Но ето, че принцесите бяха готови. Ароматът на печена кайма и чубрица изпълни стаята – аромат, който можеше да съживи и най-уморения воин. Кольонид седна на масата. Джемката веднага се намеси със своя „аналитичен“ тон: – Само да те предупредя, Кольонид, че без фибри от зеленчуци твоят аминокиселинен профил е малко самотен. А и венците ти… помисли за скорбута! Ще станеш като пират от 17-ти век, но без папагал.“
– Джемка, млъкни и гледай, – отвърна Кольонид, отхапвайки огромно парче.
Въглехидратите се срещнаха с протеина в епична битка. Инсулинът в кръвта му направи едно леко „салто“, панкреасът му се почеса по главата и реши да поработи извънредно, а мозъкът му започна да се облива в серотонин. Нямаше никаква „хранителна кома“. Нямаше „отстрелване“. Имаше само чисто, неподправено доволство.
– Виждаш ли, ЕйАйската ти глупотевина!? – каза Кольонид с пълна уста. – Няма кома. Няма диария, въпреки че името на диетата ти звучи така. Има само мир.
Джемката се опита да вметне нещо за нитратите в каймата и за това как солният удар ще го накара да задържи вода като язовир „Искър“, но Кольонид вече не слушаше. Той беше завършил своя дипломатически тур из кралствата. Последната хапка изчезна, оставяйки след себе си само няколко трохи и аромат на триумф.
Десет минути по-късно Кольонид лежеше на дивана. Очите му се затвориха бавно. Не беше „кома“. Беше съзнателен избор за стратегическа регенерация. – „Спя като поп,“ – прошепна той, преди да потъне в дълбок спартански сън, необезпокояван от таблици, булетчета и сложни термини.
А в ъгъла неговият смартфон тихичко светна с последно съобщение от Джемката: „Добре де, печелиш. Но утре поне изяж една ябълка, за да не се разпаднеш преди петък. Спартанците са яли и плодове, кълна се!“
Но Кольонид вече хъркаше. Принцесата беше победила Джемката… този път.
Кольо КОЛЕВ
