Ярослав Хашек, авторът, описал приключенията на добрия войник Швейк, обичал, когато пийне (а го правел често), да се шегува с пражката полиция. В биографията му е описан такъв случай: През 1915 г., по време на Първата световна война, когато Австро-Унгария воюва с Русия, Хашек, с десетина бири в корема, влязъл в един пражки хотел и се регистрирал като „руски шпионин”. Качил се в стаята си и доволно захъркал. След час на стаята му потропали полицаи с викове:”Предай се, шпионино, обграден си!”. Разбили вратата и намерили в леглото писателя, стар познат на пражките ченгета. „Пак ли ти? Защо го направи?” – попитали разочаровани полицаите. „Аз, като гражданин на империята, който редовно си плаща данъците, исках да видя за колко време ще заловите един руски шпионин. Според мен доста закъсняхте!”
Чета този факт от биографията на любимия си писател и се поставям на негово място. Годината е 2026. Ситуацията е следната: Русия ни е обявила за неприятелска държава, а парламентарните избори наскоро са спечелени с пълно мнозинство от партията на ген. Румен Радев, за когото западните медии единодушно пишат, че е пропутински ориентиран и ще бъде руски „троянски кон” в ЕС.
И аз , подобно на Хашек преди повече от 100 години, влизам сега, през май 2026, в софийския хотел „Славянска беседа”, плащам си за стая и казвам на рецепцията, че съм руски агент и очаквам свръзка. Ако някой ме потърси, да дойде горе.
Влизам си в стаята, лягам на леглото и си гледам часовника. Минутите се нижат бавно – минават десет, петнайсет, а нашите спецслужби, професионалистите от ДАНС, не идват да ме арестуват, бавят се… Какво става, господа офицери? Как защитавате националната сигурност? Руски агент е в центъра на София, а никой не бърза да го залови?
Чак след час на вратата се чука. Интелигентно, деликатно. Без грубо тропане и викове: „Предай се!”
Ставам да отворя и подавам двете си ръце, за да им щракнат белезници. Вместо това мъжът, който стои на вратата, посяга да се ръкуваме приятелски. Представя се:
– Иво Христов, съветник на генерал Радев…
Има добре оформена брадичка-катинарче, но няма намерение да ме заключва с катинар.
– Не сте ли от ДАНС? – казвам разочаровано.
– Не съм. Но разбрах кой сте. Работим за една кауза. Имам задачи за вас, стягайте се! Първо отиваме в посолството при тавариш Елеонора на инструктаж, после съм ви уредил среща с генерал Радев. Ако знаехме за вас по-рано, щяхме да ви включим в депутатската листа, но нищо, сега ще ви назначим в органите по сигурността…
Осъзнавам, че работата става дебела, и решавам да се разкрия.
– Ще ви разочаровам! Не съм никакъв руски агент. Работя не за Кремъл, а за „Стършел” и всичко е една шега.
– Значи сте под прикритие – намига ми г-н Христов. – И моят баща е работил под прикритие в Истанбул и в Брюксел, и аз по наследство сега съм на такава позиция. Та прикритията са ми напълно ясни. Хайде, колега, не се обяснявайте, колата долу ни чака!
М. Вешим
