В борбата със зависимостите на прокурорите новото правителство взе решителни мерки – създаде група за взаимопомощ при отказване от зависимости.
Редакцията ми купи прокурорска тога на старо за дегизировка, преписах на листче адреса на сбирката и – чучнах и аз сред другите прокурори. Мрачна картинка – всички облечени в червени роклички, гледаме се с повече от обосновани подозрения през очилата.
– Е – каза водещият, – кой първи ще сподели своите зависимости? Напомням, че тук всички сме анонимно и няма нужда да казвате истинските си имена.
– Аз – изправи се първият, очевидно натегач, – аз ще започна. Казвайте ми Седефчо.
– Здравей, Седефчо – отвърнахме в хор.
– Аз бях зависим от кабинета си на главен прокурор. Ставах сутрин в тъмно, за да отида в него. Скоро почувствах, че съм зависим и от бюрото, от лаптопа, от флашките в чекмеджетата, от самите чекмеджета… Опитваха се да ми помогнат – блъскаха ми по вратата, лепяха я с полицейски ленти, ругаеха ме под прозореца, но нищо не помогна… Без кабинета се чувствах гол и уязвим от природните и обществени явления… Но един ден си казах – стига! И се отказах сам от своята зависимост! Ако знаете само какво облекчение е това…
– Браво, Седефчо – рекохме ние.
– На мен ми казвайте Спас – стана друг. – Моята зависимост беше към телефона ми. Когато никой не ми звънеше, изпитвах странно чувство на болезнена празнота и съзнание за погубен живот. Когато звъннеше познатият глас, хормонът допамин се покачваше у мен и чувството бе близко до това на оргазъм. Когато батерията падаше след дългите разговори, получавах сърцебиене, несигурност, пристъпи на безпричинна плачливост… Сега се боря с всичко това – постепенно намалявам разговорите до десет седмично. Единадесетия го отлагам за следващата седмица заедно със съдебното заседание… Да ви призная – вече се чувствам нов човек!
– Евала, Спасе – рекохме ние.
– Аз съм Кольо – стана още един. – Моята зависимост бе към третия ръкав на Халкидики. Много го обичам тоя ръкав, без него не мога да си представя професионалното си и кариерно развитие. Затова със спестяванията от трудовата си дейност си купих там къща с дворче. И яхтичка. Сигурно няма да ми повярвате, но тая зависимост е много разпространена – сума ти колеги се нанесоха вече около мен, станахме цял прокурорски квартал! Но вече реших – край! Трябва решително да отхвърля зависимостта си и да стана един независим от нищо и никого прокурор! Прехвърлих къщата и дворчето на баба си и сега вече мога спокойно да си се наслаждавам на ръкава!
– Днес се казвам Пешко – стана и четвърти. – Аз пък бях пристрастен към детските приказки, особено тези, в които става дума за джуджета… Но една сутрин…
Тук вече много ми досадиха и станах да си ходя.
– Извинете – казах, – струва ми се, че е станала грешка, аз съм за групата на анонимните алкохолици…
– Спокойно, колега – рече водещият. – Тук сме само свои хора, като свършим, ще идем да се почерпим, разбира се. Изчакайте само още двама да се освободят от зависимостите си и тръгваме! Онова заведение, сещате се кое, го закриха, но знаем едно друго – чудесно, тихо и дискретно място…
Е, останах. Хубаво е човек да научава новите и дискретни места!
Румен Чернев
