Якооо!…
110, 120, 130…
Хайде, миличка, хайде, любов моя! Давай, давай!
130, 140, 150…
Хайде, красавице моя, знаеш, цял живот съм мечтал за тебе! Хайде, покажи ми какво можеш!
150, 160, 170…
Браво, скъпа моя! Така де, цяло съкровище съм броил за тебе – трябва да си го заслужиш, нали?!… Хайде, хайде, можеш още! Можеш!
170, 180, 190…
Оууу!…
Магистралата се преобръща!
Светът се преобръща!
И се върти, върти!…
Адски трясък!
Адско стържене!
Адска тишина…
Боже, жив ли съм?
Щом се питам – значи съм жив!
Цял ли съм?
Помръдвам с глава.
Помръдвам с ръце.
Помръдвам с крака.
Цял съм!
Но няма накъде да мърдам – отвсякъде нещо ме притиска.
Боли ли ме някъде?
Не – никъде!
О, чудо! Даже и не съм ранен?!
Благодаря ти, Господи!
Благодаря ти, Господи!
Благодаря ти, Господи!…
Ама че работа! Докога ще стоя така?!…
Това, това май е сирена на полицейска кола!
И сирена на линейка!
Хееей, извадете ме оттука! По-скоро, моля!
Чукане. Тракане……
Гласове:
– Внимателно!
– Леко, леко!
– Сега – заедно!
– Готовооо!
Какви са тези оранжеви петна? Имат ръце…
Подават ми ръце.
Светлина – дневна светлина!
Приближава едно бяло петно. Снежнобяло петно!
– Сложете го на земята – бавно, бавно.
Не искам да лягам.
– Жив съм!
– Трябва да Ви прегледам.
– Цял съм си!
– Трябва да Ви прегледам.
– Нищо не ме боли – никъде нищо!
– Трябва да Ви прегледам.
Подчинявам се.
Постепенно бялото петно се превръща във възрастен доктор с бяла престилка.
Докторът се кръсти:
– Чудо!…Това е истинско чудо!
Чудо! Наистина си е чудо! Благодаря ти, Господи! Благодаря!
А… колата ми?!
О, неее!
Изведнъж олеквам, олеквам…
И политам!
Летя право нагоре!
Чувам гласа на доктора, който ме настига с безпомощна въздишка:
– Масивен инфаркт на миокарда!…
Много важно!
Летя все по-бързо, все по-бързо!
Ха, ха, хааа – това се казва скорост!
Якооо!
Христо Джелебов
