Поканен по БНТ да коментира тържественото посрещане на тленните останки на цар Самуил, историкът Христо Матанов каза: „Това е звучен шамар по македонизма на нашите съседи!”.
Да удря шамари на управляващите в Скопие опита и лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов – той пък се похвали, че пратил покана до премиера на Северна Македония Мицкоски да дойде в София, за да присъства на „завръшането на българския цар”. Мицковски, разбира се, не приел поканата.Че как да я приеме, като не му е на нивото – тя не идва от нашия премиер, а от партиен водач, чиято партия дори не е представена в българския парламент.
Навремето една актриса ми разказваше, че след представление при нея дошла зрителка, която я похвалила с думите: „Много хубаво играхте, даже прекалено!”
Сега и нашите политици така изиграха церемонията – „много хубаво, даже прекалено”. Със самолетите, военните камиони, топовните салюти, гвардейските роти и маршировки, с безплатните влакове, с клишираните речи и медийния шум царската пиеса с костите на Самуил напомни на исторически кич.
Много явна стана и целта на цялата акция – освен предизборна подкрепа на кандидатката Йотова да се натрие и носът на „макетата”. Да ги пернем през пръстите, с които искат да ни откраднат историята.
Така с шамари ли ще вървим към добросъседство и към общото членство в ЕС?
Преди трийсет години с колегата Кръстьо Кръстев гостувахме в Скопие по покана на тяхното хумористично списание „Остен”, което отдавна не излиза. Бяхме шарена група хумористи – ние – двама българи, трима сърби, един хърватин, румънец, имаше даже и белгийски карикатурист. Пътувахме и до Охрид с едно автобусче. Още с влизането в града главният редактор на „Остен” Димитър Чудо, активен македонстващ, ни погледна предизвикателно – мен и Кръстьо, и високо заяви: „Ово е крепостта на нашио македонски цар Самуил”! Нямаше смисъл да спорим, с Кръстьо само се спогледахме. Обаче сръбският карикатурист Никола Рудич се обади: „Мишо, вие, бугарите, имате много царе, а они си немат… Дайте им го Самуил, да имат поне едан!” Тогава аз иронично и театрално направих дарителски жест към Димитър Чудо: „Давам ви го!”
И в автобусчето стана чудо – всички – и гости, и домакини се засмяха. Чудо стана и със самия Димитър Чудо – даже той се усмихна, схващайки колко нелепи са подобни спорове за миналото.
Ето така – с шега и усмивка трябва да се решават спорните въпроси. За да няма напрежения и войни между държавите.
Но това го умеят хумористите, не политиците и историците.
Михал Мишковед
